На  пръв поглед – караме се гръмогласно и за всичко. От световната политика до миниатюрните лего конструктори, от Паисий до Григор Димитров, от кърменето в мола до Балканджи Йово – всичко става за съчки, важното е да се поддържа огънят. 

Караме по един-единствен въпрос  – караме се дали да изберем сигурност без свобода, или свобода без сигурност.

Но от втори поглед – ние се караме само за едно нещо. Колкото и да не е ласкателно за нас, ние не сме чак толкова сложни и експертни личности, които имат позиция и аргументи по всички въпроси, които се сблъскват с позицията и аргументите на отсрещни сложни личности. На практика става нещо доста по-прозаично и просто. Ние се караме по един-единствен въпрос  – караме се дали да изберем сигурност без свобода, или свобода без сигурност. Колкото и да се преструваме, че воюваме заради разликата в познанията и патриотичните си чувства, ние всъщност воюваме заради своите различни страхове. Може би ни се иска да изглежда по-значимо, по-възвишено и по-граждански ангажирано, но не е. 

Споровете днес напомнят времето отпреди 26 години. Да се закрие ли комисията по досиетата, да се сринат ли съветските паметници и т.н. други призраци, обитаващи къщата на прехода, се обсъждат със страст, която мислехме, че е останала две десетилетия зад нас. Защо сега, защо след толкова време? Има причина. 

Голямата ни заблуда в началото на т. нар. преход беше, че политиката може да променя културата. Че е достатъчно да премахнем член първи от конституцията, да създадем нови институции и закони и ще заживеем различно. Мислехме, че животът се конструира от политически инструменти. Не си давахме сметка, че животът се конструира от преобладаващия манталитет. Мислехме, че политическите инструменти прекрояват манталитета. Не знаехме, че манталитетът може да прекроява политиката. Вярвахме в демократизирането на България. Не вярвахме в побългаряването на демокрацията.

Сега вече познаваме плодовете на тези илюзии. Към това се прибавят зреещите плодове на следващата ни по хронология илюзия. А тя беше, че членството в НАТО и в Европейския съюз ще въведе стандарти, с които българските управленци няма начин да не се съобразяват. И още по-следващата илюзия – че, ако не се съобразяват, ще бъдат наказвани. Че арогантните български управници ще имат строги началници. Ако някой тогава ни беше казал, че ще се появи мониторингов доклад, който би трябвало да взриви обществото, но то няма да му обърне никакво внимание, защото ще е заето с българо-българска война – щяхме ли да повярваме? През 1989 година воюваха нашите различни илюзии, сега – нашите различни страхове. 

Сега ние малко приличаме на Андрей Кончаловски, който като кубче на Рубик паснал в един миг всички свои въпроси и отговори за Русия, докато наблюдавал една безупречно чиста тоалетна някъде в САЩ. Тогава се запитал: „Какво е общото между осраните обществени тоалетни и неплащането на данъци?” И си отговорил: „И едното, и другото са израз на безотговорността на индивида пред обществото.” Изведнъж му станало ясно, че не е важно кой ще е вождът, а какъв е мужикът. Че не е важен Сталин, а Иван. Че иванизмът ражда сталинизма. И че вождът се задържа толкова по-дълго и си позволява да върши каквото поиска, колкото повече познава манталитета на селяните. Селянинът работи, за да яде, не да трупа. В селската общност финансовият възход на едно семейство се възприема като заплаха. Селянинът иска уравниловка, Русия е страна на уравняването, става му ясно на Кончаловски. И още: „Руската култура е женствена, тя обича силата, силния. Затова руснаците харесват военните и винаги ще изберат по-силния от двама кандидати.” Дългото цитиране щеше да е излишно, ако в тия редове не се оглежда и българската култура и съответно българската политика. 

Основният проблем на българската политика е културен – родовата култура на българина за разлика от индивидуалистичната култура в западните държави. Разликата между индивидуалистичната култура и културата на колектива, рода, племето поставя своя отпечатък върху всичко. В чистия си вид родовата култура в България може и да е била погребана под големия орех в двора на Гераците, както ни учеха в гимназията, но на нейно място дойде груповата. Типични за груповата култура са роднинските назначения, шуро-баджанашките привилегии, предтъргово спечелените обществени поръчки, корупцията. Освен това: витиевато общуване за замазване на неприятни истини,  смесването на бизнеса с приятелството, до степен, при която едното е зависимо от другото. И още: двойните стандарти – един аршин за своите и друг за чуждите, имитацията на правораздаване тип „всички сме равни, но някои повече”.

Политиката в България се провали, защото  подходи с групова, родова, племенна култура към обявената голяма цел да се премине от общество на зависим колектив към общество от самосправящи се индивиди. Не можеш да очакваш да се появят самосправящи се личности, ако политиката не е насочена към отделния човек, а към групи. При такава политика процъфтяват днес една, утре друга група  – Орион, Олипм, Монтевидео, Котараците... А индивидите, които искат да се самосправят, напускат страната на обръчите и отиват в страни, в които и въздухът помага да се справиш сам. Така властта на груповщината превърна България в страна, от която повече се заминава, отколкото пристига. 

Парадоксът е, че ние не можем да работим в екип, точно защото сме хора с групова култура, в съответствие с която започваме да се групираме и вътре в екипа.  Така  екипът се разпада на още по-малки групи, които се съревновават, враждуват, борят се за надмощие, т. е. дърпат и разтягат екипната черга, докато едната група я присвои или всички задружно я разкъсат. /Така сега се разпада Реформаторският блок, който беше най-гръмовният кандидат за разбиване на груповото устройване./ По същата причина у нас  партиите се разпадат и размножават според бройката на лидерите на групичките в общата група, а не според идейни различия. Колкото партията е по-тоталитарна, колкото повече е сглобена по технологията „един лидер юбер алес”,  толкова по-малка е вероятността тя да се разпадне  (По тази причина увеличава подкрепата си ГЕРБ).

И ето ги щрихирани двете армии, които днес воюват  една с друга уж по всички въпроси, а всъщност само по един.

Първата: Предпочитащата сигурността пред свободата. Тя ще ви удави в уверения, че това не е вярно, че цени свободата много, но не по-малко цени солидарността в обществото, социалното отношение към слабите – това при по-интелигентните й представители. По-директните направо ще се позоват на хубавото време при Живков или на възхищението си от Путин. Страховете им заглушават куража. Пленници на родовата култура по нашите ширини, независимо колко уникални индивиди претендират да са. За тях миналото е по-важно от бъдещето.

Втората: Предпочитащата свободата пред сигурността. Куражлиите индивидуалисти, които разчитат на двете си ръце и на главата си. Готови са да предприемат рискове, предпочитат провала пред застоя. Решени да опитват. Отрицатели на стереотипите. Те не гледат в огледалото за обратно виждане, интересува ги животът напред. 
Малко значение има дали ще наричаме времето тоталитарно или демократично, а икономиката пазарна или планова. В крайна сметка животът, който живеем, зависи не от това как наричаме времето, а кой манталитет преобладава в пространството, в което живеем. 26 години след „Времето е наше!“ се води битка за пространството.