Най-добре е да се изживее зимата на село. Само на село тишината се чува осезаемо. И в синия скреж като в някаква мека магия потъват всички човешки шумове, пък и тези, които природата произвежда. След като снегът погълне шумовете, къде отиват те, не зная, но съм виждал как сойките дори млъкват, когато земята побелее.

Стоят те сгушени на някой клон, доколкото е удобно на клон да се гуши човек. Стоят си те гушнати и мълчат. Тъй както са гушнати, раменцата са им по-високо от главите и сякаш те постоянно и на всеки евентуален въпрос отговарят: Не знам! И тогава именно като един Чарли Чаплин повдигат раменцата си, които са всъщност облите крайчета на крилете им. Снегът си стои, нищо не прави, само все повече се трупа и поглъща шумовете. И както изглежда, той с тях се храни и дебелее. А сойката дебне. И като се надебне, надава крясък, но той изчезва така внезапно, както се е появил. И сойката отново се сгушва, защото тя само е проверявала дали снегът продължава да поглъща звуците. Недоверчиво нещо е сойката. Затова, мине се, не мине половин час, и отново се чува крясък, а снегът все така тайнствено и неумолимо го поглъща. След като се убеди сойката, че на мястото, където е кацнала, снегът поглъща шума, тя надава крясък за последна проверка и внезапно отлита да проверява на друго място. А снегът си стои, мълчи и се оглежда за още шум. И при това оглеждане се чува само скърцане. Скърца снегът, защото се намества постоянно и търси как най-удобно да легне върху земята.

 Не знам защо си мисля, че снегът не пада, а го изтърват от някой небесен двор, където е бил въдворен насила. Падат пухчетата, сякаш танцуват, но това не е танц, както би си помислил незапознат човек, а просто пухчетата бързат към точно и определено място. Там, където са били миналата година. Защото е немислимо пухче за града да падне на село. С кого ще си говори то и какви звуци ще извлече от непознатото място. Падат тихо пухчетата и удивително точно намират местата си, наместват се и започват да поглъщат шумовете. Тихо ги преглъщат и произвеждат тишина. Тази тишина на село е съвършена. В града не е така, защото много и силни са звуците от безсмислената човешка дейност. Едно снежно пухче, което не успява да погълне градския шум, умира и се превръща на кал. Това е много лошо, защото като кал то никога няма да се върне там, откъдето е дошло, и да се появи отново другата зима.

Разбира се, и на село умират не малък брой пухчета, но смъртта им е по-милостива и има смисъл. Нещо повече, когато умира, то може лекичко да скръцне под обувките и да съобщи на наборите си, че е умряло. На неговото място остава следа и така – цели пътеки в снежната гора. Които не са нищо друго, а масови гробници на снежни пухчета. По една такава гробница човек може да се ориентира и да му е от полза, за да не се загуби после. Както човечеството по масовите гробници съди за една или друга цивилизация и се ориентира в историята. И колкото по-голяма е била цивилизацията, толкова по-голяма е и масовата гробница след нея.

Ето това си мисля, докато се разхождам из зимната гора. Ако попаднете там помислете за това.

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.