Страдание, възторг и мигащи датчици у Йоан Срацимир

– Люк, аз съм ти баща!
(Цар Йоан Срацимир към сина си Константин, Видин, 1392 г.)

Целокупната или поне будната българска общественост дължи огромни благодарности на г-н Алексадър Хайтов, който полага неимоверни усилия да ни създаде положителни емоции и поне малко смях. В смутно време живеем. Новозастроеното Ларго вече почва да подгизва и да поддава под тежестта на няколко снежинки; величавите седмокрили паметници на хилядаитристагодишнината капят като круши; рушат се хубави стари гарички, за да се издигат чисто нови турбобазилики в Плиска; страшни злодеи пак отнемат отец Паисий и честитата памет за робството на разтревожената ни нация; новият предполагаемо просветен министър бърка Кубрат с Крум и Съединението с Независимостта; а Народното събрание гласува такива изменения и допълнения в Закона за културното наследство, щото всяка мутра лесно да може да превръща къщи, църкви и крепости в чалготечие. Но самоотверженият човек на изкуството не унива, а действа. И само как действа!

Началото бе скромно: един изискан цар Самуил, който да повдига националната свяст с шестметровата си снага. Очите му загадъчно проблясват из недихаемите софийски мъгли, сякаш за да напомнят било някаква мистична връзка между злощастно ослепения княз Владимир-Расате и петнайсетте хиляди лишени от зрака на белия свят воини, било дълбоката духовна истина, че за да провиди небесната благодат, човек е длъжен да ослепее за земната кал. Унгарската корона връз Самуиловата глава припомня на софиянци, че претенциите на нашите древни владетели са се простирали и към земите на север от Дунава.

И като казах Дунав, нека не се отклонявам повече от темата си. Именно край тази велика река се извисява новият разтърсващ българските сърца монумент, излязъл изпод майсторската десница на Александър Хайтов. О, героични Срацимире! Скулпторът ти е придал необяснима усмивка, подобна на загадъчното изражение на Сфинкса или на тайнствения лик на Мона Лиза. Сякаш ти, царю бдински, съзираш някаква ирония във факта, че последен си попаднал под съжителството с прогресивната за времето си и доста евразийска империя на Баязид. В ръцете си носиш скиптър и кръгъл предмет с кръстче, който лесно би могъл да бъде подминат от невнимателния поглед, ако не беше странното обяснение на г-н Хайтов, че нещото представлявало „кесийка с пръст“, обозначаваща смирение. Ако беше така обаче, върху кесийката нямаше как да се мъдри кръстче. Не че такава кесийка е непозната в Средновековието – просто кръглият предмет с кръст върху него не е тя, а е добре познатата „ябълка“ или „държава“: символично изображение на земния кръг, което показва точно обратното на смирение. Обозначава властта на монарха и се използва дори днес при коронации. Но такива дребни детайли лесно убягват на човек, способен да постави чужда корона върху български цар. Инак, разбира се, по думите на скулптора, „иконографията е спазена“. Той сигурно е прав, просто не е ясно точно за каква иконография иде реч.

На Самуил светеха само очите. По Срацимир обаче свети какво ли не. Самобитният стил на Александър Хайтов трябва да се нарече луминизъм, от латинското „lumen“, „светлина“. И наистина, новата статуя грее като коледна елха, накичена с лампички: кръстът върху скиптъра в десницата на царя – в бяло, второто кръстче на диадемата – в зелено, а третото, на неустановената „кесийка“ или „ябълка“ – в червено. Красиво се получава, защото това са цветовете на съвременния ни национален флаг. Вярно, по времето на Йоан Срацимир никой не е и чувал за такова знаме (гербът на последното владетелско семейство на Втората българска държава е в златно и черно или златно и червено, както можем да намерим например в „Династията на Срацимировци“ от Петър Николов-Зиков, а и на средновековни миниатюри), но защо ли да задълбавам в хералдически подробности, които никого не интересуват? Важното е, че скулпторът така е почувствал светлината от вековната слава на бдинския цар – и така я е увековечил в безсмъртното си произведение.

Възможни са много тълкувания на това съзвездие от шарено святкащи кръстчета. Трите лампички са на една линия като пояса на Орион на нощното небе. Туй сигурно ще да значи нещо, но ми се струва, че даже и г-н Хайтов още не е сигурен точно какво. Важното е, че иконографията е спазена. Особено жезълът на бронзовия властелин с лампичката в него силно напомня по дизайн оня скиптър, с който прочутият археолог д-р Хенри Джоунс-Младши си служеше, ако не бъркам, в „Похитителите на изчезналия кивот“. Да се надяваме, че проф. Овчаров няма да обяви скиптъра на Срацимир за древна тамплиерска реликва. Всъщност комбинацията от три светещи нещица по статуята ме подсеща за любимите ми датски конструкторчета „Лего“, в които имаше едни такива мънички блещукащи частички, които хлапетата много обичат да слагат за фарове на сглобяваните от тях фантастични пластмасови машини. Сигурно и скулпторът много обича „Лего“ и е решил да покаже на публиката, че е съхранил нещо детско в себе си. Дано само свраки или предприемчиви наши съграждани с каручки и кончета не отмъкнат и лампичките, и бронза, че то във Видинското царство положението и днес не е леко.

Бляскавите джвъчки по царя напомнят малко и за мигащите датчици по гърдите на костюма на Дарт Вейдър от „Междузвездни войни“. Пък и като съм почнал с попкултурните референции, цялото изпълнение ме връща към далечната първа година на нашето хилядолетие, когато излезе компютърната игра Diablo II. В нея също имаше красиво проблясващи скъпоценни камъни, които играчът можеше да закрепи по бронята и оръжията на героя си, за да получи най-различни бонуси. Зеленото камъче помагаше срещу отрова, червеното даваше повече живот, такива ми ти работи.

Всичко това ми минава през главата, като гледам снимките на новия Йоан Срацимир в изпълнение на любителя на спецефектите в скулптурата Александър Хайтов. Ситуацията с публичното изкуство в България и Македония все повече заприличва на състезание по „Кой ще направи нещо по-щуро“. Сигурен съм, че когато бъдат издигнати още няколко блещукащи, пеещи и въртящи се статуи на царе или пък новички псевдобазилики, България най-сетне ке се оправи. Все някоя пророчица го е предрекла, не може да е иначе.

Но да не прекалявам с негативизма. Вярно е, статуята на Самуил има половин светещо око (Бога ми, страшна гледка), а Срацимир е като индийска булка, омъжваща се за протоколния дроид C-3PO в дискотека през осемдесетте. И на това отгоре на царската гръд има нещо като свещенически епитрахил. Но всичко това не е чак толкова страшно, нали е спазена иконографията…

Първо, този път пропорциите на статуята са по-нормални. Самуил беше ужасен и в това отношение. Второ, Срацимир е по-малък, няма я мегаломанщината на бронзовото еднооко чудовище, което вечер стряска минувачите пред „Св. Александър Невски“. Може би скромните размери се дължат на по-малките финансови възможности в бедния северозападен край, но в случая ефектът е за добро. Сигурно следващата статуя на г-н Хайтов ще е още по-хубава, само дето ще има светлинен меч като Люк Скайуокър.

Е, какво пък, децата нямат спирачки!

Площад Славейков