Знаете вече за откритите в контейнер за боклук нарязани документи от делото за КТБ. Сега ще ви обясня какво се е случило:

Прокурорът отивал на работа в Националната следствена служба, която се намира зад Нов български университет в „Овча купел“. По пътя обаче изпитал нужда. Малка. Спрял. Знаел историята, че в същата горичка и по повод същата малка нужда, преди време било изчезнало тефтерчето на Филип Златанов. Онова тефтерче, в което инициалите ДП се превърнаха на 10. Въпреки това, прокурорът оставил колата отключена. За зла участ, наблизо минал бежанец от общежитието на Националната агенция за бежанците, което също е в района. Чужденецът откраднал документите за КТБ, но понеже не можел да чете на български, ги изхвърлил съвсем случайно точно в контейнера пред следствието, което бежанецът не знаел разбира се, че е следствието. И тук историята става още по-страшна, защото как може един бежанец изобщо да подозира, че някой ще остави работещ шредер в същия контейнер...

Ако тази история ви се струва правдоподобна, четете много внимателно до края на текста, защото той няма да ви хареса.

Спрените обществени поръчки, които изолират частично Делян Пеевски от публичния ресурс, са безспорно добра новина. Още по-добра ще бъде новината, ако тези действия са част от добре обяснена и последователна политика за изолиране на мафиотското влияние от политиката, бизнеса, съдебната система и медиите. Някъде по пътя между първото и второто изречение обаче се появява разделението между два вида българи, които  все по-отчетливо и все по-често са на различни позици. Не че са два вида хората, а са хора с несъвпадащо виждане за света. Ако щете, и с различна степен на възприемчивост спрямо истории с прокурори като горната.

И така, първите викат „Браво, Бойко!“, а вторите тихо им отговарят „Добре, добре... нека видим какво следва“.

Поведението на вторите изключително силно изнервя част от първите, особено силно дразни публичните говорители в полза на ГЕРБ, а най-вероятно и самият премиер не остава безразличен.

„Добре де, викахте срещу Пеевски, махаме Пеевски. Какво още искате?“

Задаващите искрено този въпрос трудно ще разберат отговора. Задаващите го по служба пък няма да си признаят, че разбират отговора. А в него няма нищо драматично – просто хората са различни, различни са способностите им да внимават в картинката, различни са включително и представите им за това как трябва да изглежда държавата България.

Ако едните сега се радват, че Делян Пеевски е неприятно изненадан с минус няколкостотин милиона от обществени поръчки, другите питат докога един човек ще разпределя еднолично порциите и днес ще пуска, а утре ще спира поръчки.

Ако едните приветстват премиера в ролята му на спирачка за сделки, при които се появяват съмнения, другите започват да си задават въпроса защо изобщо плащат на редица институции, които би трябвало да вършат тази работа.

Ако едните си отдъхват, че за хората няма повече да стои въпросът дали премиерът вижда в огледалото Пеевски, другите се чудят как и защо чак сега корпулентният образ в огледалото е бил забелязан.

Ако едните се задоволяват с това да живеят в държава с един всесилен великан – ако може да е добър, който да дърпа ръчно конците на всичко и всички, другите предпочитат правова държава с работещи институции, в която правилата и законите важат еднакво за всички.

„С тези претенции само застрашавате стабилността. Ето, нещата се случват, стига сте крякали“.

Този довод е вероятно твърде убедителен за едните и твърде несериозен за другите.

Докато едните са притеснени за сигурността на премиера заради получените снимки с куршум, то другите се питат защо сужбите не си свършат работата без този шум и от какво ли искат да им отвлекат вниманието точно сега.

Докато едните вярват, че заплахата е заради действията на премиера срещу контрабандата и увеличените приходи в хазната, то другите не вярват, че може да бъде искрена и устойчива борбата с контрабандата, ако няма крупни контрабандисти арестувани, обвинени и осъдени.

Докато едните приемат за нормална оценката на премиера, че и прокуратурата си върши прекрасно работата, то другите са скандализирани от липсата на реакция на поредицата от изявления, разкриващи тежки политически зависимости в съдебната система.

Докато едните не харесват Делян Пеевски заради богатството и външния му вид, то другите не понасят модела #Кой, в който институциите са отвлечени от частен групов интерес, а Делян Пеевски е само изпълнител.

Различно е, нали? Наивно е да очакваме едните и другите да пляскат на едни и същи неща. Наивно е да очакваме другите да не задават въпроси:

Защо точно сега премиерът се погледна „отстрани и разбрах, че за нормалните хора може би така изглежда и взех всички мерки" да не се вижда Пеевски в огледалото?

С какво съмненията за участие на Делян Пеевски в сделки с публични пари са различни от съмненията за участие на Х например?

Защо да имаш нещо общо с Делян Пеевски е лошо, след като прокуратурата, Висшият съдебен съвет, НАП и КЗК твърдят, че той няма общо с нищо нередно?

И ако Делян Пеевски е просто „депутат от ДПС“, защо неговото име изскача отвсякъде в политиката, бизнеса, медиите и съдебната система?

С какво той е по-различен от всички останали, за да нарушава МВР закона и да ни съобщава, че бил заплашен и опазен? И защо трябва да плащаме точно неговата охрана, а не на депутата с прерязаните спирачки Мартин Димитров?

Без отговори на тези и други подобни въпроси, нито една стъпка напред не може да бъде устойчива. Поради четири милиарда причини и един въпрос:

Каква е гаранцията, че ако „пенсионират“ Пеевски, моделът #Кой няма да се прероди в модела #Кой с няколко по-привлекателни мъже начело?

Тези въпроси могат да имат отговори – те могат да бъдат и думи, и действия. Засега такива отговори няма, но пък все още има хора, които питат. За добро или за лошо, такива хора в България има. И е много несериозно да очакваш от тях да аплодират фойерверки.