„След излизането от употреба, да се унищожи на место“, пише в секретното писмо, с което всеки правоимащ е получавал по едно копие от малката червена книжка, на която пише „Телефонен указател“, а над буквите има... петолъчка, разбира се.

„Петолъчката“ е митичната телефонна централа, по която величията от предишната власт разговаряха помежду си. И не, организацията на системата не е била извършвана в Телефонната палата, а в секретното поделение 72535 на МВР.

Тайната система не е обслужвала само Централния комитет на БКП, а много по-широк кръг от представители на властта – ръководства на министерства, районни партийни комитети в София, общо няколкостотин човека. Е, естествено и Съветското посолство.

Доброто старо подслушване

Още на втора страница на указателя изрично е написано, че „връзката не осигурява секретност на разговорите“. Тогавашната власт дори не се е преструвала, че уважава личната неприкосновеност – всеки е бил официално предупреден, че ще бъде подслушван. Това обяснява и традицията висшите комунистически деятели толкова много да обичат разговорите в гората.

Всеки правоимащ е бил длъжен лично да отговаря на повикванията. Звънне ли „червеният“ телефон, вече за всеки е било ясно, че разговорът е по важни партийни въпроси. „Секретарките отговарят на повикването само когато титулярът отсъствува“, пише още в червеното тефтерче. (правописът и пунктуацията са оригинални)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По-важните другари са имали по няколко апарата, включени в системата на „Петолъчката“. Затова в първите страници на указателя има три колони срещу всяко име – К, Д и В, съответно за кабинет, дом и вила.

На практика всеки правоимащ е имал директен достъп до първите партийни и държавни ръководители и е разполагал с всичките им телефонни номера. Разбира се, Тодор Живков не е бил длъжен да спазва разпореждането лично да вдига слушалката и най-вероятно осмелилите се да звъннат са попадали на някой сътрудник.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Последният „тираж“ от червения указател е бил издаден през януари 1989 година – десет месеца преди свалянето на Тодор Живков от поста на пръв партиен и държавен ръководител и началото на демократичните промени в България.

А бръснарят свободен ли е?

Ако си мислите, че членовете на т.нар. номенклатура са разговаряли с помощта на секретната система само по държавни дела, дълбоко се лъжете. В указателя са включени и жизненоважните номера за всеки големец - гаража, почивните станции и бръснарницата. Едно обаждане на 6074 е било достатъчно за запазване на час за подстригване.

Част от „Петолъчката“ са били и други важни институции, които е добре всеки висш партиец да държи под око – редакцията на партийния вестник „Работническо дело“, радиото, столът на хотел „Рила“, аерогарата и... мавзолея на Георги Димитров. В скоби е упоменато, че все пак ще се обади комендантът, а не титулярът.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Системата е работила и в първите години след промените. В последния указател могат да се видят дописани на ръка номерата на новия президент Желю Желев, както и на вицепремиерите Александър Томов и Димитър Луджев.

Добрата новина в случая е, че не всеки е изпълнил заповедта на секретното поделение 72535 и това копие от червеното тефтерче е останало и до днес. Звъннете на някой номер, може пък и да ви отговори някой.