За мнозина Димитровград (в текста е използвано сръбското име на Цариброд - б.р.) е мястото, където кошмарите свършват.

Малкият град в Източна Сърбия с население 6000 души иначе е невзрачно място. Разположен насред зелена долина, той представлява мирна пасторална идилия с изключение на малкия полицейски участък на хълма над града. Тук всеки ден се стича огромен поток от иракчани, сирийци и афганистанци, за да се оплачат от насилие от полицията в съседна България. Ако дори половината твърдения са верни, ще излезе, че България е страната с най-много насилие в Европа за преминаващите бежанци.

През миналата година светът свикна със снимки на бежанци с оранжеви спасителни жилетки, пристигащи на южните брегове на Европа в опасно претоварени гумени лодки. Средиземно море взе близо 3770 жертви миналата година според Международната организация за миграция (МОМ) и много бежанци започнаха да използват алтернативни маршрути. Последните доклади на "Хюмън райтс уоч" и "Амнести интернешънъл" обърнаха тревожно внимание върху безопасността на бежанците, които се опитват да влязат в Европа през Турция и България. Твърденията са за насилие от страна на местната полиция - включително побоища, удари с пистолети, произволни блъскания, кражби, незаконни арести и дори убийства.

Али и Ахмед - двама йезиди от Ниневия в Северен Ирак, са седнали върху автобус край полицейския участък в Димитровград, след като са се регистрирали. Те все още треперят, след като са вървели пеша дълги часове през горите, за да стигнат до Сърбия. Подплатите на якетата им са скъсани - резултат на това, че българската полиция ги е обискирала за пари, твърдят те.

"Опитахме се да минем през българската граница 4 пъти и най-накрая успяхме, но тогава се натъкнахме на полицията", казва Али. "Те стреляха във въздуха, пуснаха кучета по нас, а един баща, който се опита да защити дъщеря си от кучетата, бе пребит от полицията. Взеха ни телефоните, които използвахме за GPS и всеки от които струваше по 200 евро. Претърсиха ни навсякъде, включително бельото ни. Имаше мъж инвалид, който не можеше да разбере какво му говорят полицаите, но те въпреки това го пребиха. Бяхме чули тези работи за България, но нямаме друг избор. "Даеш" ("Ислямска държава" - б.р.) е на половин час от нашия град, не можем да се чувстваме в безопасност."

Бодлива тел покрива 70 километра от 230-километровата граница на България с Турция, а останалата част е пресечена от пропасти, гъсти гори и остри хълмове. Дори базираните в Истанбул мрежи за трафик, които обслужват специфични етноси - почти всички пристигащи в Димитровград бежанци са иракски кюрди или афганистански пущуни - продължават да прехвърлят по няколкостотин души на ден през границата. МОМ смята, че през 2015 г. почти 30 000 бежанци са влезли в България. Това е относително малък процент от общия брой в Европа, който надмина 1 милион.

Броят на оплакванията срещу нито една друга страна от ЕС не се доближава до този срещу България за насилие срещу бежанци. В континент, който все повече е обхванат от притеснение как да се справи с неспиращия приток на хора, бягащи от най-тежките конфликти в света, грубият подход на България тихомълком се толерира, ако не се и подкрепя публично.

През декември 2015 г. британският премиер Дейвид Камерън се срещна с българския си колега Бойко Борисов (бивш бодигард на Тодор Живков), подира за снимки от българската страна на оградата по границата с Турция и похвали граничния режим за това, че върши "жизнено важна работа" за Великобритания, като спира притока на бежанци.

Съвместен доклад на белградския център за човешки права и "Оксфам", публикуван през октомври 2015 г., установи, че от близо 100 бежанци, анкетирани за период от два дни, всички, имали контакт с българската полиция, съобщили за различни форми на насилие и изнудване. Българският зам.-министър на вътрешните работи Филип Гунев обвини неправителствените организации, че използват "изтъркани методи на изследване", и намекна, че бежанците може би преувеличават или фабрикуват историите си, за да не бъдат върнати в България според Дъблинската конвенция.

През март 2015 г. Българският Хелзинкски комитет съобщи, че двама иракски йезиди, които бягали от "Даеш", и за чиито крака се твърди, че били счупени от българската полиция, били върнати в Турция от приятели и, понеже не можели да се движат, почитали от замръзване в далечно село.

В отговор на обвиненията, че подчинените му полицаи прекалили с насилието, Гунев в началото реши да обърне внимание на имиграционния статут на оплакващите се и настоява, че България изкоренява потенциалните заплахи за сигурността на Европа.

"Да, има случаи на употреба на сила с цел подчиняване на голям брой мигранти, които не се подчиняват на полицейските заповеди", каза Гунев. "Всеки месец ние идентифицираме лица, които или са свързани с терористични организации, или с радикални движения, или им симпатизират, или са бойци, или нещо друго."

"Даеш" смята йезидите за неверници и ги преследваше толкова брутално, че малцината семейства, които можеха да си го позволят, избраха да избягат от Ирак и Турция, тъй като нямат доверие, за да живеят в мюсюлманско общество. През ноември 2015 г. кюрдските сили, подкрепяни от американски въздушни удари, освободиха йезидския район Синджар, само за да намерят редица масови гробове на жени, които бойците от "Даеш" сметнаха за твърде стари, за да станат секс робини.

В автобуса за Димитровград баща йезид от Ирак с гордост ни запозна с двегодишната си дъщеря Джилан, наречена на 19-годишна йезидка, която бе пленена в Мосул от "Даеш" през 2014 г. и китките й бяха отсечени, преди да бъде хвърлена в света на изнасилванията.

"Повечето от тях са предимно икономически мигранти, а не бежанци", твърди Гунев. "Йезидите са се преместили на безопасни места в Ирак и търсят икономически възможности в Европа."

Бежанците в Димитровград обикновено пристигат в края на нощта и се регистрират първо в местната полиция, за д получат документ, който им дава 72 часа или да поискат убежище в Сърбия, или да я напуснат (почти всички избират второто). Пред полицейския участък местната сръбска мафия изнудва с автобуси-совалки до Белград, като взема двойна цена вместо нормалната. Някои бежанци, които твърдят, че са били ограбени от полицията     докато са пресичали българската граница, не могат да платят. Остава малобройна група европейски доброволци да моли мафията да ги пусне без пари. Някои доброволци плащат от собствените си джобове.

Обсъждаме отношението на българските власти към Горан, "бизнесмен" от близкия град Ниш, който движи автобусните превози. Той процежда презрително по адрес на България:

"Те не се държат като член на ЕС, както може би очаквате."

Координатор на доброволците е Тарек Мухарат, който е от Хомс - разрушения град, тясно свързан със сирийската революция. Сега той живее постоянно в Сърбия. Той изтъква, чеда се преговаря с гангстери е нежелателна, но необходима част от тяхната работа.

"В първия ми ден дойдох в лагера, след като ми се обадиха с информация, че полицията бие бежанците в двора", каза Мухарат. "Дойдох и видях огромен мъж, които ми препречи пътя. Не беше полицай, нито местен, така и не ми се представи. Обясних му кой съм, а той ми каза: Какво ке кащеж да те убия и да те върна в Сирия в сандък? Отговорих му, че би било страхотно, не съм си бил у дома от години. Тогава ме пусна. Единственият начин е да се шегуваш."

В края на работния си ден Али Иранеца - преводач на сръбската полиция в Димитровград, си отива у дома. Вървя след него надолу по хълма към града и той започва да ми разказва ужасяващи истории, които чува всеки ден.

"Това ме вбесява, но нищо не мога да направя. Трябва само да ги слушам. Българската полиция само търси пари. Ако някой няма пари, трябва да отиде в затвора. Преди две седмици едно момче ми каза, че не са повярвали на възрастта му - то било на 16 години - и го хвърлили в затвора за 80 дни. Той е с брада и изглежда възрастен, но е дете. Те стрелят по тях. Някои от имигрантите ми казаха, че хората умират по пътя. Телата им са все още там."

Един двигател се дави в далечината. Може ли той да докаже тези обвинения? Али вдига рамене и се свива в якето си заради студа.

"Не знам. Не съм го видял. Само казвам какво ми разказват и това е."

Гунев обяснява, че полицията има правото да стреля във въздуха, за да спре нахлуващите бежанци.

"Имаме си политика, особено когато има агресивно поведение - и това е въз основа на месечната статистика. Отправят се предупредителни изстрели. Такъв бе случаят, когато стана инцидентът с един бежанец или мигрант, който бе ранен и умря."

На 15 октомври 2015 г. в българския град Дюлево, близо до турската граница, 19-годишният Зиаула Вафа от Афганистан бе убит от граничен полицай пред очите на брат си, след като той и още петдесетина души бяхаа заловени да се крият под мост. Българските власти твърдят, че той е бил улучен от остатък от "рикоширал" куршум след "предупредителен изстрел", след като групата "оказала съпротива" и отказала да се подчини на заповедите.

Като най-бедната страна в ЕС, с безработица около 10 на сто и средна месечна заплата от 300 евро, България не е желана дестинация за бежанците и 90 процента от тези, които искат убежище, го правят само формално, след като биват задържани от полицията. По същия начин търсачите на убежище не ги очаква блестящо бъдеще и в Сърбия, където в някои центрове за настаняване все още има сръбски бежанци, избягали от Хърватия и Босна по време на войните през 90-те г. на ХХ век. Възможностите за работа и успешна интеграция в двете страни са минимални.

В сръбската столица Белград, на 330 километра разстояние, някогашна арена за концерти често е място за сърдечно посрещане на бежанци. От автогарата до "Миксалище" ("място за смесване") на брега на река Сава е само пет минути пеша. Подкрепяни от местни неправителствени организации, бежанците имат храна, лекарства и дрехи. Всичко е събрано от дарения.

21-годишният Омар, студент по инженерни науки от размирната афганистанска провинция Баглан, изтупва от праха удобно кафяво палто и клати глава, докато си припомня преживелиците в България.

"Когато те хващат полицаи, те ти вземат всичко - парите, телефона - всичко, което имаш, дори храната. Бият те, удрят те с палки. Един удари един от приятелите ни и му счупи крака."

Координаторката Александра Джурджев разказва, докато група афганистанци раздават чай и играят футбол в страни:

"Виждам ги усмихнати тук, с удоволствие си говорят, но след това, когато започнем да говорим с тях за това, което са изпитали в България, става тъжно. Не е рядкост за доброволците доста да плачат в началото."

Макар МВР да настоява, че негова политика не са прекалената сила и изнудването, разследване през 2013 г. на Българската национална телевизия показа интервюта с гранични полицаи, които разкриха, че началниците им ги инструктирали да "бият" бежанците и да ги "връщат".

Според Гунев повечето твърдения на бежанците за поведението на полицията не уточняват мястото и съответно не е възможно да бъдат разследвани.

"Мисля, че ако имаше масови случаи на насилие, това щеше да означава, че насилие е трябвало да бъде упражнено върху хиляди мигранти, което би означавало, че има престъпления, за които не е съобщено, което смятам за много малко вероятно."

До самия вход на "Миксалище" малка бялаа палатка е издигната като игрална зала за децата бежанци. На картините си много от тях рисуват одисеята си в Европа. На една от стените, сред безбройните цветни рисунки на хълмове и препълнени коли, е залепен следният надпис, спиращ сърцето с детската си прямота:

"В България хората стрелят по всекиго, стрелят по децата. Защо? Ние не сме терористи."

------

* Авторът е европейски кореспондент на редица медии от САЩ и западна Европа. Препечатваме този репортаж от американското издание "Политико". Подзаглавието е на Клуб Z.