Няколко случки извън учебника по история

Веселина Седларска

Историите на поетите и песните понякога казват повече от учебниците по история. Днес, когато се надвикваме и надмогваме в битката на различни термини и противоположни мнения… Днес ли ? Ето какво пише Христо Г. Данов в статията си „Що правят хората, а що правим ние“ в сп. „Летоструй“ през 1871 г. :„Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие, всякой работи само за себе си, а за другиго не ще и да знае: гражданинът не промишлява за селянина, а селянинът нехае за гражданина; ученият не поучава простия, а простият не взема от учения; богатият не помага на сиромаха, но и сиромахът не приближава до богатия. И така на една страна владее охола и надутост, а на друга - лудо нехайство, па - и двамата в ямата! Тук никой и не помишлява, че всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобряване както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно всякой за себе добре. Но всякой ударил по своему и само за себе, па где пукнало, да пукнало. Според това чудно ли е гдето всички наши общи работи у всяко място вървят тъй наопаки?”

Историите на поетите и песните казват повече от всяко мнение. Как мислите, че е създадена „Стани, стани, юнак балкански“. Винаги ми се е искало да е по някакъв героичен начин. Вие преценете дали не е все пак героичен, макар и да не е по общоприетата представа за героизъм в османските времена. Разказва самият Добри Чинтулов,случката е от годините му като семинарист в Одеса:

„Веднъж бях поканен у Николая Мироновича на обяд, там беше поканен и Василий Априлов, лице високопоставено и не мой връстник, аз бях представител на младото поколение.

Щом свършихме обеда Априлов бръкна в джоба си, извади една малка книжчица и започна да декламира „Орел“ на Хомяков. Понеже декламатора не знаеше правилно ни писмения, ни говоримия руски език, той още първата дума произнесе погрешно, като прочете „высоко“ с ударение на първата, вместо на последната сричка. Аз го поправих, той се докачи, захвърли книжчицата на пода, нарече ме молокосось. И наистина работа ли беше на един семинарист да чете нотации на един нотабил на един народ?

Аз се засрамих и се зачервих, събраните се изсмяха на Априловата прибързаност, а домакинът стана, вдигна брошурката, даде я мене и произнесе: Чети! Аз повече не чаках и с висок глас продекламирах: Высоко ты гнездо поставиль…

Всички останаха доволни и от изкуството, и от силата, с което стихотворението беше написано, но от всички най-много аз останах доволен от това, що чувствах, узнах, изпитах, усвоих. Аз и днес съм благодарен Априлову, защото като се завърнах в Сливен, под влиянието на „Орел“ написах моя „Стани, стани, юнак балкански…”

 

Добри Чинтулов изгубил ръкописа на „Къде си, вярна ти любов народна“ също не по най-героичния начин, който подхожда на тази песен. При завръщането си в родния град, пътешествие, за което Чинтулов събирал пари 11 години, той и спътниците му били нападнати от 7-8 души. „След като прибраха всичко, що намериха в поясите и кесиите ни, обирачите прерязаха въжата на моя товар, събориха го, разтвориха двете малки сандъчета с моите учебници и, като се увериха, че това са никому непотребни кетапи, пръснаха ги, на мене плеснаха 3-4 плесници, задето возя непотребни работи.“ Сред непотребните хартии била и песента „Къде си, вярна ти любов народна“. Да не забравя да ви кажа накрая нещо за тези пътни обирачи, от които си патели всички. Но преди това – защо нито един ръкопис на песен на Чинтулов не е запазен, а част от тях са с недоказано авторство по същата причина.

Чинтулов трудно изгазвал завистта в родния Сливен. Трън в очите на съгражданите му било, че получава като учител две заплати – една от общината и една от богати сливналии в Браила, които му обещали, че ще додават още една заплата, ако започне работа като учител. Огорчението си поетът изливал пред сливенския поп Станчо, с който се сближили толкова, че попът му поискал заем 5 000 гроша. Но забравил да ги върне. Когато Чинтулов решил да му напомни, поп Станчо казал, че ако даскалът не забрави за заема, ще отиде направо при турците да им каже какви песни пише. Чинтулов се прибрал ужасен и изгорил всичките си ръкописи. По онова време се преместил да учителства за 4 години в Ямбол. Не мога да се отърва от чувството, че във всичките истории от ония времена, има много лоши турци и един много лош българин.

Не бил щастлив поетът и след Освобождението. Съпругата му се заразила и починала, докато се грижела за ранените руски войници, синът му Петър си отишъл млад, а зрението на поета намалявало. Чинтулов бил пословично честен, безкористен човек. До болка, до оттегляне от живота. Няколко години след Освобождението се разшумяло, че е откраднат един вагон от голяма доставка на сукно за шинели. Разказват, че Чинтулов запалил кандилото у дома си, паднал на колене и казал: „Боже, аз не съм желал такава свобода за народа си. Това ли се борихме да доживеем – българин българска държава да обира? По-добре да съм умрял, та да не виждах колко скоро охолността изврати кроткия ни народ.” И се оттеглил от всичко, докато издъхнал сам, беден, ослепял, нещастен.

 

А ето и обещаното за по-дребните обирджии, онези по пътищата. Намираме го в едно писмо на тъста на Добри Чинтулов до д-р Иван Селимински. Тъстът на поета е не по-малко известен – Добри Желязков – Фабрикаджията, основател на първата фабрика по българските земи, първият български предприемач. Също обект на завист и сменен от поста си при първа възможност след смъртта на султан Махмуд II, който издал фермана за фабриката. Новият султан назначил нов аянин, който пък сменил Добри Желязков във фабриката. Години наред Добри Желязков обжалвал уволнението си в Цариград и спечелил делото, но заедно с това и сковаващ ревматизъм от пътуването за съдебни дела между Цариград и Сливен.

И ето го на легло, пише през 1861 г. на известния си съгражданин Иван Селимински, който е доктор. Но не за болестта си му пише: „…За моето злочастие стана шес годин повече как лежа от ревматика в краката си. Все лежа толкова време на гърба си и се вцепих. Ако ма надигнат от раменети да седна, то ся дигам чак от петите и не мога да ся пригъна. Но много ми е жал, като не мога да помогна отечеството си, нито словом, нито делом, като чувам злото състояние на училището. Тука ся улучи едно съдружие от хаирсъзи, дето убирали по пътищата хора, бастисвали по селата къщя, крадели коне и говеда. От Сливен имало до 7 или 8 души касапи и други прости хора, четирима-петима от Ямбол и от селата – всичките безкнижници. Затова трябва много да ся старайми за просвещението. Аз мисля, че от 100 души учени един може да излезе злодеец, а от 100 души неучени може да излязат 50 или 60 лошави. Пак ви ся мола, и на всичките съотечественици, да спомогнете колкото е възможно. Ваш искренний приятел Д. Желязков”

Всичко това изглежда малко встрани от патетиката на патриотизма, чиято вълна напоследък ни залива. И наистина е встрани, но само от патетиката.