Един от моите професори - толкова възрастен, че дори баба и дядо имат смътен спомен за времето, когато той вече е бил известен с текстовете си в австралийски, английски и американски издания - възкликна преди време: "Ти си българка и искаш да разработваш темата за човешките права, а не знаеш, че именно от твоите земи започва първата международна кампания за човешките права"?

"Какво?", изстрелвам бързо, очевидно неподготвена и се чувствам неловко за това неучтиво "какво", но веднага се поправям: "Не Ви разбирам, г-н професоре?"

"Първата кампания на световната общественост за правата на унизените и кланите (така се изрази) започва именно заради България".

Отиде до един шкаф в огромния си кабинет и рови дълго в някакви овехтели папки, "Ето,  подаде ми изрезки от стари вестникарски статии,  "прочети какво е написал моят стар приятел Антъни Луис в "Ню Йорк Таймс". " Кой е той, питам, и се мразя, че съм отново неподготвена... "Един велик журналист - мой стар приятел - левичар като мен. Беше съвестта на Америка. Неговите колонки в "Ню Йорк Таймс" бяха най-почтените и задълбочени в целия американски печат". "Дали не ми се подиграва моят професор", си помислих. Често бяхме спорили по различни теми и той нерядко се шегуваше с моя краен, според него, антикомунизъм. Беше либерал, както в Новия свят наричат левичарите за разлика от Европа, където либерал означава по-скоро десен. Объркана работа.... "Не те поднасям, чети!"

И наистина, този непознат за мен Антъни Луис беше написал статия за събитията в България или тогава само една европейска територия в Османската империя. Отнасяше се за периода след Априлското въстание . В началото авторът разглежда различни съвременни възгледи за това дали и как световната общественост трябва да се намесва при грубо нарушаване на човешките права в различни части на земята.

"Забележително е развитието на дискусията в исторически план", пише той. "Първоначално .тези въпроси на човешката съвест бавно си пробиват път като политическа теза, за да ускорят хода си накрая до такава степен, че да станат важен елемент от световната политика." И тук идва интересното - историческата оценка на Луис: "Може да се каже, че началото на този процес е положено през 1876-та година, когато (Уилям) Гладстон, този велик британски либерален премиер, макар че в онзи момент е в опозиция, издава брошурата "Българските ужаси и Източният въпрос", където разказва за клането на хиляди българи в Османската империя."

По-надолу Антъни Луис, двукратен носител на наградата "Пулицър" за публицистика, описва сблъсъка между Уилиям Гладстон и консервативния министър-председател на Великобритания Бенджамин Дизраели, който от своя страна брани Високата порта и отрича касапницата. Дизраели стига дотам в обвиненията си срещу своя опонент, че го изкарва лъжец и се подиграва, че най-големият от всичките тези ужаси е именно брошурата на Гладстон. Ние, българите, добре познаваме тази част от историята. И не напразно дълбоко почитаме делото на Уилям Гладстон.

Но малцина знаят, че страданията на нашите предци са в основата на една нова политическа доктрина. Ще мине около три четвърти век след онова начало - кръвта в Батак и гневният глас на Гладстон, за да залегне тази нова политика в основния документ на ООН - Хартата за правата на човека. По-нататък Антъни Луис пише как трудно си пробива път идеята, че човешките права трябва да бъдат бранени с политически и дори с военни средства, когато е необходимо. Авторът цитира телексите на американския посланик в Цариград, Хенри Моргентоу, по времето на геноцида срещу арменците през 1915-та година. "Трудно ми е", - пише с горчивина Моргентоу, - да се въздържам и да не се опитам да спра унищожаването на цял един народ, но осъзнавам, че съм тук като посланик и трябва да се придържам към принципите за ненамеса във вътрешните работи на други държави."

Да, много се е променил светът оттогава. Парадоксално обаче е друго нещо - как в съвременния свят често наблюдаваме размяна на идеологиите на консерватори и либерали по отношение на човешките права по света. И често се питаме - кои днес - левите или десните - приличат повече на Дизраели, и кои на Уилям Гладстон?

*Мила Владкова е на 24 години, учи "Политически науки" в Мелбърн, Австралия