Кога говорим патетично за свободата?

Такъв е Денят днес, че всички говорим за Свободата. И говорим възвишено, патетично, патриотично и идеализирано. 

Вярно е, че за Свободата като правило се говори така. Но това говорене, казват обществените науки, може да е и симптом, синдром за нещо друго, за процеси вътре в обществото ни.

Защото Свободата не е никога сама по себе си и сама за себе си. Тя винаги е свързана като в скачени съдове, тя е симаски близнак със Сигурността.

Някои абсолютизират Свободата и забравят Сигурността. Други абсолютизират Сигурността и забравят Свободата.
Оптималният баланс между Свободата и Сигурността прави едно общество необходимо свободно и достатъчно сигурно. Решението, казват сухарите математици е от типа minimax=maximin.

Сиреч, минималната от максималните Свободи е равна на максималната от минималните Сигурности (може и обратно, но така казват левите, а аз в това съотношение по-скоро съм десен).

Защо ли казвам всичкото това? 

Ами тъй като, когато в едно деморализирано и разпадащо се общество са загубени едновременно и Свободата, и Сигурността, това общество патетично и дори леко истерично говори за една идеализирана Свобода, противопоставяйки я на фиктивната Свобода, която има и която обвинява във всички смъртни грехове за загубената си Сигурност.

Точно както, когато в едно заредено със съзидателна енергия и сплотено общество са едновременно на високо ниво и Свободата, и Сигурността, то прагматично и дори твърде делово говори за реалната Свобода и ѝ благодари за своята Сигурност, позволяваща му да се развива и да реализира стратегическите си цели.

Накратко: 

Здравото общество има и Свобода, и Сигурност и смята, че на Свободата си дължи Сигурността.

Болното общество няма нито Свобода, нито Сигурност и постоянно бленува за някаква идеализирана Свобода, отказвайки се да се пребори и да си върне онази конкретна Свобода, която наивно или страхливо е разменило за малко повече Сигурност и така е останало и без Свобода, и без Сигурност.