Борисов и Цветанов отново са в атака, като неясното единствено е срещу кого е тази атака и защо тя се предприема сега. Всъщност и по двата въпроса има обосновани предположения. Заподозрените атакувани (в произволен ред) са: Радан Кънев, Лозан Панов, едните, другите и здравия разум. (Кои са едните и другите можем само да се досещаме, но импликацията е, че са еднакво лоши). Целта на атаката пък е да покаже, че ГЕРБ няма нищо общо нито с едните, нито с другите, нито с останалите заподозрени.

Офанзивата се разгърна в две пространни интервюта – едното писмовно, а другото перформативно – на дуото Борисов-Цветанов, което изглеждаше толкова спято и подготвено по въпроса, че напомни за най-добрите си медийни времена. Времената, в които „Цецо копаеше трупове с багер“ почти денонощно в ефир. Като оставим на страна суперлативите за естетиката на представлението, двете интервюта повдигат много важни въпроси по съдържанието на политиката в страната и разбирането на ГЕРБ за политическо „балансиране“.

Да започнем със съдебната реформа, която е основният препъни камък в отношенията на ГЕРБ с Кънев, Панов, другите и най-вече със здравия разум. Тезата, която Борисов представи, а Цветанов неподражаемо разгърна, е следната:

1) Съдебната власт е била инструментализирана за политически цели от опонентите на Борисов. Тя е използвана за дела и тормоз срещу лидерите на ГЕРБ и особено срещу Цветанов;
2) Идвайки на власт, ГЕРБ прекратяват тази политическа инструментализация, и тормозът срещу тях видимо намалява;
3) Затова те решават да не пипат никой по върховете на съдебната власт, колкото и компрометирани да са те;
4) Това е така, защото ако поискат смяна на главния прокурор или ВСС, например, хората ще ги обвинят, че целят да назначат свой кандидат на този пост;
5) Радан Кънев и Христо Иванов не разбират тази висша конституционна логика и настояват тези, които са политизирали по недопустим начин магистратурата, да си отидат и да им се търси отговорност;
6) По този начин Кънев и Иванов наново политизират магистратурата и овладяват съда, особено чрез Лозан Панов и ДСБ.
Този разказ е семпъл и може да бъде разказан като борба между едните и другите, в която Борисов излиза неутрален арбитър, който справедливо „свири мача“. 

Тази история може да бъде разказана и по много други начини, обаче. Например, ГЕРБ нямат нужда да търсят промени по върховете на компрометирани институции – най-вече прокуратурата и ВСС – защото настоящите титуляри са слаби и сервилни по отношение на властта, както са били по отношение на всяка предходна власт. Или: ГЕРБ запазва удобното статукво в съдебната власт, използвайки аргумента, че уж не иска да се меси в нея. 

Разказът за неутралния арбитър, който Борисов предпочита, страда от два фундаментални дефекта. Първият е, че отговорност на магистратите може и трябва да бъде търсена не от изпълнителната власт и парламента, а от ВСС. Въпросът е, защо тогава ГЕРБ направиха така реформата на ВСС, че главният прокурор да има де факто мнозинство в панела, който уж трябва да го държи отговорен за управлението на прокуратурата? 

Тук Борисов прибягна до неизползван досега аргумент. Той се консултирал с конституционалисти (явно различни от тези, с които ЕК се консултира), които му казали, че друго съотношение на квотите в прокурорския панел би паднало в КС. Нашата конституция – според Борисовите конституционалисти - явно е единствената в света, която е изградена върху принципа на пълния произвол и безотчетност на прокуратурата. Но така или иначе, дори това обяснение показва, че Борисов вярва далеч повече на конституционната експертиза на едните, отколкото на другите и изобщо не е толкова независим, за колкото се опитва да се изкара. Влече го към едните, и това е.

Вторият проблем със семплия разказ, е че Борисов не допуска дори по принцип назначаване на нови, независими и достойни хора на мястото на тези, които по всеобщо (и негово) признание са се провалили и политизирали.

Докато Борисов е по-обигран в прикриването на слабите страни на собствената аргументация, Цветанов не е човек, който се плаши от крещящи противоречия. Той, например, хвана бика за рогата, като направо оневини Цацаров по всички – и собствените си - обвинения срещу него. Цацаров, видите ли, е бил „подведен“, докато Панов (съдът) злонамерено и в пълно съзнание действа срещу доброто. Явно Цветанов използва понятието „подвеждане“ в по-широк смисъл. Например:

За КТБ: Сотир Цацаров и прокуратурата допуснаха (по собственото им признание) "голяма грешка", за което се извиниха по телевизията. Т.е. самоподведоха се, когато прокуратурата прати разследващи за измислено покушение срещу Пеевски, което отключи тегленето на пари от банката;
За делото "Цветанов": Сотир Цацаров е бил "подведен" от прокурори, които са му подчинени и трябва да следват неговите указания, особено по най-важните дела. Явно отново някаква форма на самоподвеждане се е получила;
За Костинброд: прокуратурата си "свърши работата" и друг път пак би постъпила така, по думите на главния прокурор. Т.е. – в този случай - прокуратурата още не е дори осъзнала, че е била "подведена", което пък сигурно е най-перфидната форма на самоподвеждане.

Въпросът е, че при такива "грешки", "подвеждания" и критерии за "свършена работа", не са нужни допълнителни основания за сериозна реформа - институционална и персонална - на прокуратурата. Нужна ли е нова "външна проверка", за да покаже очевидното?

Според Цветанов (и Борисов) фокусът, обаче, не трябвало да бъде само върху прокуратурата, а и върху съда. По принцип това е правилно, но това не означава, че и за двете не трябва да се прави нищо. Чудно защо, обаче, атаките на двамата лидери бяха основно върху съда. В интервюто си Цветанов използва аргумент ad hominem срещу Панов: съдия по делото "Цветанов" бил повишен в мандата на Лозан Панов. Т.е. Цацаров е "подведен", а Лозан Панов съзнателно участва в "заверата" срещу Цветанов. Като оставим на страна проблемите с фактологията, подобни твърдения са плоски дори по стандартите на традиционните противници на съдебната реформа.

Като цяло защитата на Цацаров от Борисов и Цветанов в медиите просто потвърждава тезата за политическата инструментализация на прокуратурата и съда от тези, които са на власт. Послушните магистрати биват потупвани по рамото и имунизирани от реформи, докато непослушните (като Панов) са задявани, очерняни и "слагани на мястото им". И всичко това в хор с определен сегмент от медиите на едните – т.е. медиите собственост на един депутат и тези, които необяснимо защо се държат като такива.

Друго необяснимо от политическа гледна точка остава отношението на ГЕРБ към съдебната реформа. От една страна те признават, че прокуратурата и части от съда са били политически мобилизирани и използвани срещу тях. Това е много сериозно обвинение, което само по себе си е достатъчно за оставки на ръководителите на съответните институции и сериозни реформи в тях. От друга страна, Борисов и Цветанов ревностно защитават същата прокуратура и статуквото по върховете на съдебната власт (ВСС) срещу опити те да бъдат реформирани. В крайна сметка, заради тази защита беше разводнена и конституционната поправка.

Това е тежко поведенческо противоречие в ГЕРБ, което обърква цялата политика в страната. То издава и факта, че нещата не се случват по нормална политическа - а и човешка - логика. 

Другото притеснение е свръх-персонализираното разбиране на Борисов за политиката. Всичко е сблъсък на хора и техните амбиции. Едните срещу другите, Сотир Цацаров срещу Христо Иванов, Кънев срещу Доган, Пеевски срещу Прокопиев, Кунева срещу …и т.н. В цялата тази плетеница Борисов и ГЕРБ остават извисени като арбитър, кадия и балансьор. За да не надделеят другите, Борисов застава до едните. И обратно. Това, за съжаление, е инфантилна, улична представа за политиката, която е напълно лишена от кауза и посока. Балансирането по тази представа се изразява във „вземане“ от едните и „даване“ на другите – разпределяне на порции и рязко сменяне на политическия курс. Едните понастоящем губят обществени поръчки, за да се „балансира“ факта, че другите загубиха за съдебната реформа. 

Това е странното чувство за „баланс“ на Борисов между едните и другите: на кантара се слагат коне срещу кокошки, милиарди левове срещу идеи за независима съдебна власт, природа срещу асфалт, политическа почтеност срещу държавни поръчки. Всичко се мери на килограм. Най-трагичното е, че в тази представа за политика няма място за граждани, обществен интерес и възможност за принципно уреждане на нещата. Всичко е въпрос на лични договорки и пазарлък от полу-феодален характер, при които „владетелят“ търси „справедливост“ в порциите – така както той ги разбира и аранжира - между бароните си. На едните - орязани държавни поръчки, срещу орязана реформа на съдебната власт за другите.

На фона на тази идея за политически алъш вериш основната опасност е, че атаката срещу здравия разум отново най-вероятно ще се окаже успешна.