Иван Нейков е роден в Хасково на 17 април 1955 г. Завършил е право в СУ. Бил е инспектор в Главна инспекция на труда, зам.-председател на КНСБ, министър на труда и социалните грижи в правителствата на Стефан Софиянски (1997 г.) и Ив. Костов (1997-2001 г.). Сега е председател на Балканския институт по труда и социалната политика.

 - Г-н Нейков, миньорите в Перник пак протестират заради неизплатените им заплати. Докога така ще продължават работодатели да не плащат на свои наемници за свършена работа?

- Ако се върнем няколко години назад ще видим, че неплащането или забавянето на заплати, е посевместна практика у нас. За съжаление това е съпътстващ кризата феномен. Винаги, когато дадено предприятие или отрасъл закъсва икономически, един от ефектите е забавеното плащане на работническите възнаграждения. През 2014 г. имаше подобни проблеми в Бобовдол, м.г. се случи в мина Черно море, т.г. започваме с неразбории в Перник и очевидно всяка година мениджмънта на мините има затруднения. Това е част от ефекта на общата задлъжнялост на енергийната ни система. Когато някъде по веригата започва да скърца, отзвукът е върху заплатите на миньорите. Докато държавата не изчисти задлъжнялостта на енергийната ни система, миньорите винаги трябва да са нащрек за своите пари.

- Що за регулатор е тогава държавата, щом отказва да изпълнява своята роля на такъв?

- Никакъв регулатор не може да влезе в отношенията между работника и работодателят. По отношение на заплащането, държавата може да се намеси като контролен орган. Но няма как да бръкне и да извади парите за работниците. Това трябва да направи работодателят. И, ако забавянето на заплатите продължи по-дълго, единственият начин е хората да си търсят парите по съдебен път.

- Съдът също като държавата, не може да им даде пари и...?

- Така е, влиза се в омагьосан кръг...

- И, ако стигнат до пенсия тези работници, каква пенсионна система ги чака? Преди време казахте, че тя се саморазрушава.

- Ситуацията, въз основа на фактите е следната: имаме ръст на новите пенсионери, а възможността за ранно пенсиониране си остава. Съществува нарастване на разходите на НОИ за пенсии – само по предварителни данни за 2015 г. ръстът е близо 200 млн.лв.за тези плащания. Увеличен е и дефицитът на НОИ през последните няколко години. Вече е нараснало и времето на получаване на пенсия. Повече са и средствата, които републиканският бюджет дава, за да могат да бъдат изплащани пенсиите, т.е. с данъци покриваме дефицита в НОИ. Всичко това събрано показва, че, ако не вземем спешни и адекватни мерки, в един момент ще се изправим пред ситуация, в която или няма да можем да плащаме пенсиите, каквито са днес, или ще трябва да сменим модела.

- Какви са мерките, които трябва неотложно да се вземат, според вас?

- Няколко са абсолютно необходимите първоначални стъпки. Първата е, нова политика по доходите, тъй като е от огромно значение за стабилизирането на осигурителния институт. С нови по-високи доходи ще осигурим повече постъпления в него и това ще го стабилизира. Това означава да дадем друга тежест и значение при определянето на доходите на работещите. Т.е. да ги поставим в зависимост от тяхната квалификация. Засега обаче такъв механизъм няма. Това, че някой повишава квалификацията си, практически не води до осезаем ръст в неговите доходи. Ето една от пистите, по които тепърва ще трябва да започваме да тичаме. Другата е да променим размерът на осигуровките. В продължение на много години първо ги намалявахме, после ги замразихме, а сега до 2017 г., ама може би, ще започне минималният им растеж. Също така много важен момент е най-после да започне дълго отлаганият разговор в обществото ни за това трябва ли НАП да събира осигуровките. Не е правен анализ за това дали пък, когато НОИ правеше това, резултатите не бяха по-добри. Така че няма едно единствено решение, с което да подобрим полуразрушената ни пенсионна система. Аз зная, че има много възражения срещу моята теза, че трябва да опитаме да сложим сериозни бариери пред ранното пенсиониране. Но продължавам да я отстоявам, защото, съжалявам, но у нас всеки, щом му се отвори вратичка, веднага гледа да се възползва и да излезе в пенсия. А това няма как да стабилизира системата.

- Не са ли застрашени пенсионните фондове – кой ще ги пълни като мнозина емигрират и тук сякаш остават предимно хора без квалификация?

- Последните данни на националната статистика сочат, че броят на активното население у нас е около 3 300 000 души. А пенсионерите са 2 200 000.  Налице е този тревожен и важен проблем. Нямаме отговор на въпроса какво правим да намалим броят на хората, които напускат България. Но още по-важно, според мен, е да стимулираме онези, които са заминали зад граница, да започнат да се връщат тук. Ние нямаме политики по отношение на нашата емиграция.  Няма държава по света, която да е без емиграция и без безработица. Но в повечето страни са изградени стратегии и планове за решаването на тези проблеми. Примерно преди 30 г. Португалия беше държава с най-голяма емиграция на Стария континент. Сега обаче мигриралите се завръщат в родината си и, според анализаторите, страната се нормализира. Дано България да намери свой по-пряк път, макар че вече минаха 25 години от първите мигрантски вълни.

- Казвате, че нямаме политики за тези съдбовно важни проблеми, но пък политиците ни искат задължително да гласуваме за тях. Вие, като десен човек, подкрепяте ли идеята за задължителния вот?

- Според мен задължително гласуване може да разбута манталитета на онези, които обосновават съществуването си като в анекдота: „Айде бе, ще им живея на тия живота“, извинявам се за стария виц. Част от ежедневието ни сблъсква и с хора, които са убедени, че никой не се интересува от тях. Обществото ни приема за ценност правото на образование. А защо смята, че участието в изборите е по-маловажно?! При задължителното гласуване всеки етнос ще си дойде на мястото. Ето защо смятам, че има достатъчно аргументи то да бъде въведено.