Вероятно най-простото нещо, което можем да кажем за Досиетата „Панама“, е нещо, което вече знаем: Богатите не са като теб и мен.

Задълбочаващият се скандал, породен от изтичането на огромен масив от документи от панамската адвокатска кантора „Мосак Фонсека“, предизвика смесица от шок и апатия.

Документите, които показват докъде е стигнал световният елит, за да прикрие богатството си от данъци, са едновременно и голяма новина, и изтъркана плоча. Те ни дават мръсните детайли за този бизнес, който всеки разумен човек предполагал, че никога не е спирал. Ти и аз си плащаме данъците, а богатите намират начин да избягат от това. За някои четенето на Досиетата „Панама“ е като новината, че Дядо Коледа не съществува: почти последното потвърждение на подозрение, което си имал от дълго време. Играта е подредена и ако не си част от световния един процент, тя не е подредена в твоя полза.

Ако обществата ни бяха по-здрави, ако правителствата и институциите чуваха исканията на хората, ако народите ни вярваха, че системата работи така както трябва, ако правосъдните ни системи бяха по-ефективни в осигуряването на справедливост, тогава можеше да очакваме вълна от обвинения, реформа на данъчните и търговските закони, както и мащабно преосмисляне на въпроса какво точно глобализираме в ерата на глобализацията.

Една здрава обществена система ще използва този момент за исторически поврат. Но ние нямаме здрава обществена система и повечето хора го знаят. А сме малко тези, които ще изразят своя справедлив гняв.

Това е потискащо. Но също така е естествено.

Не казвам това, за да омаловажавам изтичането на данни или за да изпаря надеждите ни, че случаят може да доведе до наказателно преследване. Въпреки че почти тоталната липса на обвинения след финансовата криза от 2008 година не е окуражаваща. По-скоро въпросът е, че докато изтичането трябва да инспирира гняв и - наивно се надявам - промяна, предоставената информация не ни разкрива някакъв непознат свят, а просто ни позволява да видим детайлите от един свят, който вече достатъчно добре познаваме. В който супербогатите използват кухи фирми и данъчни убежища, наемат сенчести структури, които да пазят парите им от погледа на правителствата, играят по съвършено различни правила от всички нас – това са баналните представи на всеки човек, който има и най-малката идея за глобалния капитализъм.

И все пак, самото разнообразие от замесени е забележително. Списъкът е препълнен със световни лоши момчета, настоящи и бивши, за които вече бяхме наясно, че не са чисти: Владимир Путин, Муамар Кадафи, Хосни Мубарак. Но измежду тях – а със сигурност ще изскачат и още – са видни фигури от световната политика, спорта и шоубизнеса, чиито репутации бяха непокътнати. Звездата в бойните изкуства Джеки Чан се появи в документите, според които той има връзка с шест отделни фирми, замесени с „Мосак Фонсека“. Същият е случаят с аржентинската футболна звезда Лео Меси, приеман за най-добрия в света.

Нищо конкретно не обединява различните личности и групи, открити в документите, с изключение на едно важно нещо: тяхното невероятно богатство и тяхното невероятно желание да запазят колкото се може повече от него.

Това е новият космополизъм. Това е международната общност през 21 век – съставена от тези, които имат ресурсите, за да не принадлежат на нито една държава. Ако традиционният символ на глобализацията бе затварянето на фабрика в Охайо и отваряне на друга в Бангладеш, то новият символ е напълно дигитален – компютър в Панама прехвърля средства между Лондон и Бахамите в сметки на руски милиардер, който е натрупал богатството си в Саудитска Арабия.

Самата идея за свят от държави се разтваря в сложна дигитална мрежа от сенчести операции, извършвани от хора с никаква лоялност към страната си и с много лоялност към себе си. Дори и споменаването на страната на произход на супербогатите е отживелица. Богатите вече са си една отделна държава.

Случаят има очевидни отражения и в международната политика. От години новините показват протести и нестабилност. Арабската пролет, антиимигрантските вълнения в Европа, левичарските движения в САЩ, напрегнатите избори в Гърция, стачките в Китай, антиислямското насилие в Мианмар... Гневът изглежда се е превърнал в основното настроение на световната политическа сцена. Както показва този списък, гневът не се е материализирал в определена политическа посока. Вместо това партиите и лидерите по света се опитват да се възползват от силното и дълбоко послание, което изказват обикновените хора:

Нещо ужасно много се обърка.

Скандалите като Досиетата „Панама“ наливат още масло в огъня и доказват на световните 99 процента, че усещането им, че са мамени, е било оправдано.

В САЩ духът на гражданско недоволство очевидно изигра роля в предварителните избори за президент. И двете основни политически партии се сблъскаха с необичайни кампании. В Демократическата партия самообявилият се за социалист Бърни Сандърс изтиква от лявото фаворита на статуквото Хилъри Клинтън и я принуждава да отговаря на въпроси за близостта си с финансовите акули, които бяха пряко отговорни за глобалната финансова криза от 2007 и 2008 година.

В Републиканската партия Доналд Тръмп радва огромни тълпи с френетичното си антиимигрантско говорене и опортюнистичната употреба на икономически популизъм. Срещу тези две кампании традиционните партии се опитват здраво да се отбраняват, за да запазят контрола си върху политическия процес. Сандърс и Тръмп може и да са много различни в тяхната идеология и темперамент, но и двамата олицетворяват момента в американската политическа история, когато избирателите търсят промяна.

Да, въпреки чувството на възбуда и недоволство от статуквото, нито един от тези двама кандидати няма особено голям шанс да стане президент. Партиите на статуквото се посъвземат. Въпреки че Сандърс постигна впечатляващи победи, той все още е твърде назад в класирането при Демократическата партия, донякъде с помощта на (стопроцентово недемократична – б.а.) система с национално събрание и суперделегати. И въпреки че Тръмп все още води в класирането, той намалява скоростта си, а Добрата стара партия вече е измислила как да му откаже номинация на националното събрание. Така, докато американският избирател би искал драматична промяна, елитът изглежда запазва контрола си върху системата.

Същото чувство на неизбежност от властта на елита доминира международните дискусии за Досиетата „Панама“. Освен полемиката, която ще последва, освен гнева, който вече наблюдавам в реакциите по темата, има още едно осезаемо усещане в тези дискусии: умора.

Изглеждащият вечен захват на елитите върху властта провокира гняв, но също провокира досада. Можем да сме сигурни, че само малък брой от замесените в документите на „Мосак Фонсека“ ще бъдат обвинени. Също толкова сигурни можем да бъдем, че голямото мнозинство от богатите ще продължат да се радват на старите си привилегии. Единственото, което е по-сигурно от продължаващото недоволство от злоупотребите на елитите, е тяхната способност да избягват каквито и да било последици от това.

Стар израз е, че политическото невежество отглежда политическо безсилие.

Знанието е сила, казва пропагандата. Някои концепции стъпват на идеята, че гражданите не могат да разберат как функционират икономическите и социални системи около тях и заради това са неспособни да ги променят. Мисля, че истината е още по-мрачна: Знанието за това колко дълбоко корумпирани са богатите и колко имунизирани са за последствията от тази корупция, прави смисленото действие да изглежда като невъзможна задача.

Решенията на проблемите с огромните неравенства в богатството и властта изглеждат или недостатъчни за промяна, или твърде помитащи, за да станат реалност, или пък и двете едновременно. Томас Пикети, чиято книга от 2004 година за неизбежното неравенство при капитализма предизвика сензация, предполага, че около 10% от световния БВП остават необложени с помощта на схеми като появилите се в Досиетата „Панама“. Въпреки че предложеното от него решение за световен данък върху богатството изглежда твърде хилаво за тази задача и в същото време е твърде амбициозно, за да стане реалност.

Ситуацията не е безнадеждна.

Прогресът е възможен. Погледнете Исландия, където премиерът си подаде оставката след бурен протест по повод финансовите машинации, които той се е постарал да запази в тайна. Но за да продължим напред, трябва да признаем колко са се объркали нещата. През 2012 година в книгата си „Полумрака на елитите“ Кристофър Хейс написа: „Живеем в свят, в който не очакваме нито компетентност, нито добро намерение от властите, а последствията от това просто и разрушително осъзнаване е определящата черта на американския живот“.

Както показват Досиетата „Панама“, това изобщо не е положението само в САЩ. С времето този пасаж от книгата на Хейс започна да изглежда наивен. И колкото да е сигурно, че елитите ни провалиха, толкова е сигурно, че властта им изглежда вечна. Доверието ни в елитите може да умира, но те изглежда добре се справят със задачата да ръководят свят, в който никой не очаква да им вярва.

Изправени сме пред свят, в който нашето осъзнаване, че елитите са ни мамили, лъгали и провалили, не променя тяхната способност да запазят властта. Ние това очакваме от тях. Ще сме по-изненадани, ако не мамеха всички останали. Въпросът е дали гневът от корупцията и провала на елитите ни ще се разтвори в апатия и изтощение, защото хората вярват, че наистина няма алтернатива? Или ще експлоадира?

Фредрик де Бур е американски университетски преподавател. Често пише за "Обзървър", "Ню Йорк Таймс", "Политико". Текстът е от "Форин полиси". Преводът е на Клуб Z.