Ad Config - Website header

 

Article_top

Клуб Z

Люк ХАРДИНГ, "Гардиън"

Светлана Алексиевич е в дома си в Минск, когато телефонът звънва. От няколко години, казва тя, има слухове, че Шведската академия обсъжда името ѝ. Получила е много други награди. И все пак, минал е повече от половин век откак автор на нехудожествена литература – Уинстън Чърчил през 1953-а – печели водещото литературно отличие. Новините от Стокхолм наистина са зашеметяващи. Алексиевич е лауреатът на Нобеловата награда за литература за 2015 г.

„Това е толкова важно отличие, толкова голямо, трябва да си завършен идиот, за да очакваш да го спечелиш“, казва тя.

В следващите няколко часа телефонът ѝ в скромния двустаен апартамент в беларуската столица звъни непрекъснато. Сред обаждащите се са Михаил Горбачов, президентите на Франция и Германия, приятели и близки. Хиляди хора ѝ пишат.

Един човек, обаче, "запазва мълчание". Това е несменяемият от 21 години диктатор на Беларус, Александър Лукашенко. Той е изправен пред дилема: наградата е изключителна чест за Беларус, но все пак Алексиевич е един от най-яростните му критици. У дома, поне официално, тя е игнорирана. Книгите ѝ не се издават, достъпни са само от Русия или се внасят контрабандни малотиражни томчета от Литва. Името ѝ го няма в учебниците.

„Беше изборно време. Имаше много международни наблюдатели, така че Лукашенко трябваше да признае Нобеловата награда. Онази вечер той ме поздрави по телевизията – спомня си Алексиевич. – Два дни по-късно, след като изборите бяха приключили и всеки се беше прибрал у дома, той заяви публично, че аз осъждам руснаците и беларусите в своята работа. Владимир Путин също не ме поздрави.“

Но пренебрежението от тези две личности я оставя невъзмутима. То я нарежда, както сама отбелязва, във великата традиция на „Бунин, Бродски и Пастернак“. Всички те са нобелови лауреати от рускоезичния литературен свят, отхвърлени и заклеймени от съветската власт.

Това е обичайно – казва тя спокойно. – Риториката на държавата тогава е същата като тази сега. Тези писатели бяха смятани за предатели, твърдеше се, че служат на ЦРУ и американците.“

Светлана Алексиевич разбира „много агресивния“ отговор от двамата силни на постсъветския свят. Тя открито критикува конфликта в Украйна от 2014-а, описва го като „окупация и война, започната от Русия“. Беларус на Лукашенко, казва, е станал „малък тоталитарен резерват“ в Европа. Путин и Лукашенко са класически деспоти, в духа на Озимандий.

„И двамата мислят, че са някакъв вид месии“, обяснява Алексиевич.

Интервюто се провежда в Берлин, където писателката е от няколко седмици. Вече е прекарала 12 години в изгнание в различни европейски градове – Париж, Берлин, Гьотеборг, докато преди четири години се връща да живее в родния си Беларус:

„Искам да живея у дома. Можеш да пишеш само вкъщи“.

До миналия октомври Алексиевич вече е известна, но Нобелът я прави световна литературна знаменитост. Времето, в което наградата идва, е перфектно, добавя тя – след пет книги и близо 40 години писане за онова, което нарича червена цивилизация и червена утопия: Съветския съюз в моментите на раздробяване. Сега Алексиевич иска „мир“ и възможност да работи по нови проекти.

Както всички книги на Алексиевич, „Чернобилска молитва“ (на български тя ще излезе след около година) е основана на документални интервюта със свидетели – в този случай оцелели от катаклизма при инцидента в ядрената централа в Чернобил. Сред тях има спасители, пилоти на хеликоптери, комунистически партийни дейци, учени и местно население, силово евакуирано от властите от отцепената зона.

70% от радиоактивността връхлита Беларус. За малка държава това е невъобразима катастрофа. Нейните ефекти ще се усещат за десетки хиляди години – откъдето и подзаглавието на книгата, „Хроника на бъдещето“. Алексиевич казва, че думата „молитва“ има и духовно значение на руски, и може да се чете като молба. Нарича Чернобил безпрецедентно събитие, а беларусите – натикани в ролята на човешки морски свинчета или „черни кутии“.

Книгата отнема на Алексиевич 11 години за написване. Това не е, казва тя, журналистика. Нито е за Чернобил като такъв – а е за „света на Чернобил“. Тя се интересува от двата аспекта у респондентите си – „руския човек“ и „вечния човек“.

„Онова, което ме притеснява, може да се нарече липсващата история, невидимият отпечатък на престоя ни на Земята и във времето.“

А за метода си пише:

„Аз рисувам и колекционирам обикновени чувства, мисли и думи. Опитвам се да уловя живота на душата“.

Алексиевич пристига в Чернобил веднага след експлозията, на 26 април 1986-а. Централата още гори, оранжевият ѝ пламък се вижда от километри.

„Беше лудост – казва тя. Открива „традиционната съветска система“ подготвена за война и в невъзможност да реагира на това, което се случва. – Имаше хаос, военни камиони, тичащи наоколо войници с калашници, които питаха: „По какво да стрелям?“. Но не можеш да стреляш по физиката или по радиацията.“

Объркването било повсеместно. Алексиевич разказва, че наблюдавала офицер, придружаващ възрастна дама да зарови кошницата си с яйца в земята; селяни „погребвали“ собственото си мляко и месо, поливали с вода дървата си за огрев и покривите на дървените си къщи.

„Не можеше да видим радиацията. Не можеше да я подушим, нито да я докоснем – спомня си.  Човечеството не беше подготвено за това.“

Родена през 1948-а в Ивано-Франкивск, в днешна Украйна, Алексиевич израства в южен Беларус. Селото на родителите ѝ е на около стотина километра от Чернобил. Баща ѝ е беларусец, а майка ѝ – украинка; от четири поколения в семейството ѝ са учители.

„Баща ми беше важна личност, директор на училището. Той можеше да говори с всеки – и неграмотен, и образован. Харесваше шах, риболов и красиви жени – казва Алексиевич. На въпрос дали нюхът ѝ за щастие, който диша из книгите ѝ, идва от детството, отговаря: Това е сборът от гените ни.“

Последиците от Чернобил са ужасяващи: ръст на раково болните, демографски срив, генетични мутации. Сестрата на Алексиевич се разболява през 1985-а и умира няколко месеца след катастрофата.

„Ако не беше Чернобил, тя щеше да живее по-дълго“, казва писателката.

Алексиевич осиновява дъщерята на сестра си, тогава на 4 години. Евакуира родителите си. Отвежда ги в нов апартамент далеч от отцепената зона; по-късно майка ѝ, вече покойна, заболява от диабет, ослепява и получава сърдечен удар.

Между десет и петнайсет от приятелите ми от детинство от Минск починаха от рак. Чернобил убива – обяснява тя. – Ако пътуваш до местата, където родителите ми са живели, ще видиш млади жени, отчаяни да се омъжат и родят. След 22 е вече късно за тях. Всички те са претърпели операции, които са ги оставили безплодни.“

Но Алексиевич не включва личната си трагедия в „Чернобилска молитва“. Освен лирично „самоинтервю“, тя отсъства от книгата – което е целенасочено решение. Нейната работа като автор е да даде думата на хората, които „никога не са чути“. Тя споменава интервю с Людмила Игнатенко, чийто съпруг пожарникар лежи на смъртен одър в московска болница. Докторите ѝ казали, че не може да целуне и прегърне мъжа, когото обича, защото сега той е „обект, изискващ дегазация“.

„Би било идиотско да добавя себе си“, казва Алексиевич.

***

След като завършва училище, Алексиевич работи като репортер във вестник. Дипломира се в Беларуския държавен университет и през 1976-а се присъединява към литературното списание „Неман“ в Минск. Две години по-късно започва работа по първата си, по-късно приветствана от критиката, книга – „Войната не е с лице на жена“.

В предговора Алексиевич описва търсенето на жанр, който кореспондира с начина, по който вижда и чува света. Пробивът идва, след като прочита книга от Алес Адамович, съветско-беларуска писателка, която се сражавала с партизаните по време на Втората световна война и описала обсадата на Ленинград. Романът ѝ „Извън огъня“ бил базиран на „живи гласове“, близки на Алексиевич от нейното детство и, както го казва тя, „дома, кафенето, автобуса“.

За „Войната не е с лице на жена“ Алексиевич интервюира стотици жени от редиците на Червената армия между 1941 и 1945. Техните разкази никога преди това не са били търсени. Някои са почти тийнейджъри, когато влизат във войската; служили са на фронта като снайперисти, шофьори и сапьори. Книгата, издадена през 1985-а, се продава в 2 милиона екземпляра.

Следващият проект на Алексиевич, „Цинковите момчета“, включва интервюта с войници от обречената съветска война в Афганистан – както и с техните вдовици и майки. Заглавието препраща към цинковите ковчези, използвани да се връщат в родината убитите в изпълнение на „международния им дълг“. Това е мъчителна работа. Млади мъже описват, че са били измамени да воюват; на много е било казано, че отиват в Казахстан. Други наивно са се записали като доброволци. Тези, които са оцелели, както един разочарован майор заявява, са се превърнали в „изгубено и нежелано поколение“.

По време на проучването си за книгата Алексиевич пътува до окупирания от Съюза Кабул, за да се срещне с военни съветници и медицински сестри, някои от които заставяни да спят с висшите офицери. Тя казва, че обяснението на политбюро за войната е било сходно с това, което през 2014-а Путин използва при нахлуването в Крим – че американците се готвят да се разположат там и че инвазията е превантивен ход срещу „фашизма“.

„Чух това от войници и офицери [в Кабул]. Казваха ми, че сме изпреварили Щатите с два часа“, казва тя.

Войната в Афганистан допринася за срива на Съветския съюз. Алексиевич казва, че тя и други демократи – „романтици“ – празнували смъртта му. Но те не очаквали онова, което се случило после: гангстерски капитализъм, превземане на властта от КГБ и обедняване на хората, доверили се на съветската власт. Тя признава, че днес много руснаци се чувстват комфортно сред неосъветските идеи на Путин за велика, възраждаща се Русия, обградена от западни чакали.

„Дори и в най-смелите си мечти през 90-те не си представяхме, че екстремисти, националистически философи, идеологии и псевдопатриоти от Православната църква ще станат съветници на Путин.“

Но дали има надежда, че един ден Русия и Беларус ще се реформират?

„Това е дълго пътуване – отговаря. – Не може просто да излезеш от Гулаг и да си свободен.“

Тя цитира и Варлам Шаламов, любимия ѝ писател от ХХ век, който прекарал 17 години в лагерите на Сталин.

„Той казва, че системата извращава и извършителите, и жертвите. Сега имаме едно общество, в което те са смесени.“

Алексиевич добавя, че е започнала нова Студена война със Запада. Тя казва, че се страхува, че може да се издигне някой по-зъл от Путин и да отведе Русия към „действителен фашизъм“.

След кариера на щателно записване на ужасите, Алексиевич заявява, че не може повече да се изправя срещу писането за конфликт.

„Стана ми невъзможно да отида във военна зона. Изчерпаха се резервите ми да се предпазя от болката. Аз израстнах, вкусвайки тези зверства“, казва тя.

Човек би могъл да го разбере. „Време секънд хенд“ съдържа ужасяващи истории за междуетническите погроми, които съпътстват края на Съветския съюз, в Таджикистан, Абхазия, Баку, убийства, изнасилвания, изправяне на съсед срещу съседа.

Така че какво сега? Алексиевич казва, че опитва „нещо ново“. В момента тя пише две книги – едната е за любовта, в нея мъже и жени си спомнят лични истории за живота и връзката; другата е за остаряването.

„Цивилизацията ни е дала допълнителни 20-30 години живот. Ние сме доста неподготвени за това. Нямаме философия за старините, преди окончателното ни изчезване в тъмнина.“

Има един въпрос, който често се задава на Светлана Алексиевич, понякога с нотка на снизхождение. Дали нейните книги са наистина изкуство? Обикновено, отвръща тя, написването им отнема от пет до седем години. Включват 300-400 „протагонисти“. Някои интервюира веднъж; други, които стават „стълбове“ в наратива ѝ, много пъти. Методите ѝ са неизменни – използва диктофон да записва интервютата. После ги сваля. И никога не е използвала айфон.

Алексиевич сравнява следващата фаза в творческия процес с физическа борба – да извае скулптура или дори да издигне катедрала. Нейните книги, казва тя, са „романи от гласове“, като добавя, че писането в този жанр е „много трудоемко“.

„Това е документалистика, направена по законите на литературата. Русия има тази традиция. Роден веднъж е попитан: „Как изработвате скулптурите си?“. Той отговорил: „Боря се с камъка“. Същото е и с мен. Боря се с времето. Вземам отпадъците, които животът оставя след себе си. Започвам да ги очиствам. Правя изкуство от тях.“

Последната глава във „Време секънд хенд“ е със заглавие „Бележка на еснафа“. Това е монолог на 60-годишна жена, чийто съпруг е починал от алкохол. Тя живее сама, на 1000 километра от Москва, и е безразлична към политиката и към това „кой е червен и кой бял“. Грижа я е единствено да засади картофите си и да дочака пролетта.

„Не ми се остарява, съвсем не ми се иска. A да умра ще ми е жал. Видяхте ли какви люляци имам? Излизам през нощта – те сияят. Постоя, погледам… Дайте да ви накърша букет…“

А дали Алексиевич е щастлива? На този въпрос тя се усмихва и отвръща:

„Имам дъщеря и внучка. Тя е на 10. Нарича ме Света. Добри приятелки сме“.

Време е интервюто да приключи. Но преди края му се задава въпросът какво би казала на Лукашенко, ако някога се срещнат.

„Ще му кажа, че трябва да погледнем към Европа. Той трябва да даде свобода на обществото. В противен случай сме обречени.“

Но тя е твърде прагматична да си представи, че някога по този призив ще се направи нещо:

„Разбира се, той няма да се съгласи, защото е диктатор. Това би означавало да се оттегли. Диктаторите никога не си тръгват по свое желание“.

Текстът на „Гардиън“ е публикуван с минимални съкращения. Използвани са цитати от българското издание на „Време секънд хенд“ (изд. „Парадокс“, превод: Ангелина Александрова и Тотка Монова).

ПЛОЩАД СЛАВЕЙКОВ

 
Не може просто да излезеш от Гулаг и да си свободен, казва Светлана Алексиевич.

Люк ХАРДИНГ, "Гардиън"

Светлана Алексиевич е в дома си в Минск, когато телефонът звънва. От няколко години, казва тя, има слухове, че Шведската академия обсъжда името ѝ. Получила е много други награди. И все пак, минал е повече от половин век откак автор на нехудожествена литература – Уинстън Чърчил през 1953-а – печели водещото литературно отличие. Новините от Стокхолм наистина са зашеметяващи. Алексиевич е лауреатът на Нобеловата награда за литература за 2015 г.

„Това е толкова важно отличие, толкова голямо, трябва да си завършен идиот, за да очакваш да го спечелиш“, казва тя.

В следващите няколко часа телефонът ѝ в скромния двустаен апартамент в беларуската столица звъни непрекъснато. Сред обаждащите се са Михаил Горбачов, президентите на Франция и Германия, приятели и близки. Хиляди хора ѝ пишат.

Един човек, обаче, "запазва мълчание". Това е несменяемият от 21 години диктатор на Беларус, Александър Лукашенко. Той е изправен пред дилема: наградата е изключителна чест за Беларус, но все пак Алексиевич е един от най-яростните му критици. У дома, поне официално, тя е игнорирана. Книгите ѝ не се издават, достъпни са само от Русия или се внасят контрабандни малотиражни томчета от Литва. Името ѝ го няма в учебниците.

„Беше изборно време. Имаше много международни наблюдатели, така че Лукашенко трябваше да признае Нобеловата награда. Онази вечер той ме поздрави по телевизията – спомня си Алексиевич. – Два дни по-късно, след като изборите бяха приключили и всеки се беше прибрал у дома, той заяви публично, че аз осъждам руснаците и беларусите в своята работа. Владимир Путин също не ме поздрави.“

Но пренебрежението от тези две личности я оставя невъзмутима. То я нарежда, както сама отбелязва, във великата традиция на „Бунин, Бродски и Пастернак“. Всички те са нобелови лауреати от рускоезичния литературен свят, отхвърлени и заклеймени от съветската власт.

Това е обичайно – казва тя спокойно. – Риториката на държавата тогава е същата като тази сега. Тези писатели бяха смятани за предатели, твърдеше се, че служат на ЦРУ и американците.“

Светлана Алексиевич разбира „много агресивния“ отговор от двамата силни на постсъветския свят. Тя открито критикува конфликта в Украйна от 2014-а, описва го като „окупация и война, започната от Русия“. Беларус на Лукашенко, казва, е станал „малък тоталитарен резерват“ в Европа. Путин и Лукашенко са класически деспоти, в духа на Озимандий.

„И двамата мислят, че са някакъв вид месии“, обяснява Алексиевич.

Интервюто се провежда в Берлин, където писателката е от няколко седмици. Вече е прекарала 12 години в изгнание в различни европейски градове – Париж, Берлин, Гьотеборг, докато преди четири години се връща да живее в родния си Беларус:

„Искам да живея у дома. Можеш да пишеш само вкъщи“.

До миналия октомври Алексиевич вече е известна, но Нобелът я прави световна литературна знаменитост. Времето, в което наградата идва, е перфектно, добавя тя – след пет книги и близо 40 години писане за онова, което нарича червена цивилизация и червена утопия: Съветския съюз в моментите на раздробяване. Сега Алексиевич иска „мир“ и възможност да работи по нови проекти.

Както всички книги на Алексиевич, „Чернобилска молитва“ (на български тя ще излезе след около година) е основана на документални интервюта със свидетели – в този случай оцелели от катаклизма при инцидента в ядрената централа в Чернобил. Сред тях има спасители, пилоти на хеликоптери, комунистически партийни дейци, учени и местно население, силово евакуирано от властите от отцепената зона.

70% от радиоактивността връхлита Беларус. За малка държава това е невъобразима катастрофа. Нейните ефекти ще се усещат за десетки хиляди години – откъдето и подзаглавието на книгата, „Хроника на бъдещето“. Алексиевич казва, че думата „молитва“ има и духовно значение на руски, и може да се чете като молба. Нарича Чернобил безпрецедентно събитие, а беларусите – натикани в ролята на човешки морски свинчета или „черни кутии“.

Книгата отнема на Алексиевич 11 години за написване. Това не е, казва тя, журналистика. Нито е за Чернобил като такъв – а е за „света на Чернобил“. Тя се интересува от двата аспекта у респондентите си – „руския човек“ и „вечния човек“.

„Онова, което ме притеснява, може да се нарече липсващата история, невидимият отпечатък на престоя ни на Земята и във времето.“

А за метода си пише:

„Аз рисувам и колекционирам обикновени чувства, мисли и думи. Опитвам се да уловя живота на душата“.

Алексиевич пристига в Чернобил веднага след експлозията, на 26 април 1986-а. Централата още гори, оранжевият ѝ пламък се вижда от километри.

„Беше лудост – казва тя. Открива „традиционната съветска система“ подготвена за война и в невъзможност да реагира на това, което се случва. – Имаше хаос, военни камиони, тичащи наоколо войници с калашници, които питаха: „По какво да стрелям?“. Но не можеш да стреляш по физиката или по радиацията.“

Объркването било повсеместно. Алексиевич разказва, че наблюдавала офицер, придружаващ възрастна дама да зарови кошницата си с яйца в земята; селяни „погребвали“ собственото си мляко и месо, поливали с вода дървата си за огрев и покривите на дървените си къщи.

„Не можеше да видим радиацията. Не можеше да я подушим, нито да я докоснем – спомня си.  Човечеството не беше подготвено за това.“

Родена през 1948-а в Ивано-Франкивск, в днешна Украйна, Алексиевич израства в южен Беларус. Селото на родителите ѝ е на около стотина километра от Чернобил. Баща ѝ е беларусец, а майка ѝ – украинка; от четири поколения в семейството ѝ са учители.

„Баща ми беше важна личност, директор на училището. Той можеше да говори с всеки – и неграмотен, и образован. Харесваше шах, риболов и красиви жени – казва Алексиевич. На въпрос дали нюхът ѝ за щастие, който диша из книгите ѝ, идва от детството, отговаря: Това е сборът от гените ни.“

Последиците от Чернобил са ужасяващи: ръст на раково болните, демографски срив, генетични мутации. Сестрата на Алексиевич се разболява през 1985-а и умира няколко месеца след катастрофата.

„Ако не беше Чернобил, тя щеше да живее по-дълго“, казва писателката.

Алексиевич осиновява дъщерята на сестра си, тогава на 4 години. Евакуира родителите си. Отвежда ги в нов апартамент далеч от отцепената зона; по-късно майка ѝ, вече покойна, заболява от диабет, ослепява и получава сърдечен удар.

Между десет и петнайсет от приятелите ми от детинство от Минск починаха от рак. Чернобил убива – обяснява тя. – Ако пътуваш до местата, където родителите ми са живели, ще видиш млади жени, отчаяни да се омъжат и родят. След 22 е вече късно за тях. Всички те са претърпели операции, които са ги оставили безплодни.“

Но Алексиевич не включва личната си трагедия в „Чернобилска молитва“. Освен лирично „самоинтервю“, тя отсъства от книгата – което е целенасочено решение. Нейната работа като автор е да даде думата на хората, които „никога не са чути“. Тя споменава интервю с Людмила Игнатенко, чийто съпруг пожарникар лежи на смъртен одър в московска болница. Докторите ѝ казали, че не може да целуне и прегърне мъжа, когото обича, защото сега той е „обект, изискващ дегазация“.

„Би било идиотско да добавя себе си“, казва Алексиевич.

***

След като завършва училище, Алексиевич работи като репортер във вестник. Дипломира се в Беларуския държавен университет и през 1976-а се присъединява към литературното списание „Неман“ в Минск. Две години по-късно започва работа по първата си, по-късно приветствана от критиката, книга – „Войната не е с лице на жена“.

В предговора Алексиевич описва търсенето на жанр, който кореспондира с начина, по който вижда и чува света. Пробивът идва, след като прочита книга от Алес Адамович, съветско-беларуска писателка, която се сражавала с партизаните по време на Втората световна война и описала обсадата на Ленинград. Романът ѝ „Извън огъня“ бил базиран на „живи гласове“, близки на Алексиевич от нейното детство и, както го казва тя, „дома, кафенето, автобуса“.

За „Войната не е с лице на жена“ Алексиевич интервюира стотици жени от редиците на Червената армия между 1941 и 1945. Техните разкази никога преди това не са били търсени. Някои са почти тийнейджъри, когато влизат във войската; служили са на фронта като снайперисти, шофьори и сапьори. Книгата, издадена през 1985-а, се продава в 2 милиона екземпляра.

Следващият проект на Алексиевич, „Цинковите момчета“, включва интервюта с войници от обречената съветска война в Афганистан – както и с техните вдовици и майки. Заглавието препраща към цинковите ковчези, използвани да се връщат в родината убитите в изпълнение на „международния им дълг“. Това е мъчителна работа. Млади мъже описват, че са били измамени да воюват; на много е било казано, че отиват в Казахстан. Други наивно са се записали като доброволци. Тези, които са оцелели, както един разочарован майор заявява, са се превърнали в „изгубено и нежелано поколение“.

По време на проучването си за книгата Алексиевич пътува до окупирания от Съюза Кабул, за да се срещне с военни съветници и медицински сестри, някои от които заставяни да спят с висшите офицери. Тя казва, че обяснението на политбюро за войната е било сходно с това, което през 2014-а Путин използва при нахлуването в Крим – че американците се готвят да се разположат там и че инвазията е превантивен ход срещу „фашизма“.

„Чух това от войници и офицери [в Кабул]. Казваха ми, че сме изпреварили Щатите с два часа“, казва тя.

Войната в Афганистан допринася за срива на Съветския съюз. Алексиевич казва, че тя и други демократи – „романтици“ – празнували смъртта му. Но те не очаквали онова, което се случило после: гангстерски капитализъм, превземане на властта от КГБ и обедняване на хората, доверили се на съветската власт. Тя признава, че днес много руснаци се чувстват комфортно сред неосъветските идеи на Путин за велика, възраждаща се Русия, обградена от западни чакали.

„Дори и в най-смелите си мечти през 90-те не си представяхме, че екстремисти, националистически философи, идеологии и псевдопатриоти от Православната църква ще станат съветници на Путин.“

Но дали има надежда, че един ден Русия и Беларус ще се реформират?

„Това е дълго пътуване – отговаря. – Не може просто да излезеш от Гулаг и да си свободен.“

Тя цитира и Варлам Шаламов, любимия ѝ писател от ХХ век, който прекарал 17 години в лагерите на Сталин.

„Той казва, че системата извращава и извършителите, и жертвите. Сега имаме едно общество, в което те са смесени.“

Алексиевич добавя, че е започнала нова Студена война със Запада. Тя казва, че се страхува, че може да се издигне някой по-зъл от Путин и да отведе Русия към „действителен фашизъм“.

След кариера на щателно записване на ужасите, Алексиевич заявява, че не може повече да се изправя срещу писането за конфликт.

„Стана ми невъзможно да отида във военна зона. Изчерпаха се резервите ми да се предпазя от болката. Аз израстнах, вкусвайки тези зверства“, казва тя.

Човек би могъл да го разбере. „Време секънд хенд“ съдържа ужасяващи истории за междуетническите погроми, които съпътстват края на Съветския съюз, в Таджикистан, Абхазия, Баку, убийства, изнасилвания, изправяне на съсед срещу съседа.

Така че какво сега? Алексиевич казва, че опитва „нещо ново“. В момента тя пише две книги – едната е за любовта, в нея мъже и жени си спомнят лични истории за живота и връзката; другата е за остаряването.

„Цивилизацията ни е дала допълнителни 20-30 години живот. Ние сме доста неподготвени за това. Нямаме философия за старините, преди окончателното ни изчезване в тъмнина.“

Има един въпрос, който често се задава на Светлана Алексиевич, понякога с нотка на снизхождение. Дали нейните книги са наистина изкуство? Обикновено, отвръща тя, написването им отнема от пет до седем години. Включват 300-400 „протагонисти“. Някои интервюира веднъж; други, които стават „стълбове“ в наратива ѝ, много пъти. Методите ѝ са неизменни – използва диктофон да записва интервютата. После ги сваля. И никога не е използвала айфон.

Алексиевич сравнява следващата фаза в творческия процес с физическа борба – да извае скулптура или дори да издигне катедрала. Нейните книги, казва тя, са „романи от гласове“, като добавя, че писането в този жанр е „много трудоемко“.

„Това е документалистика, направена по законите на литературата. Русия има тази традиция. Роден веднъж е попитан: „Как изработвате скулптурите си?“. Той отговорил: „Боря се с камъка“. Същото е и с мен. Боря се с времето. Вземам отпадъците, които животът оставя след себе си. Започвам да ги очиствам. Правя изкуство от тях.“

Последната глава във „Време секънд хенд“ е със заглавие „Бележка на еснафа“. Това е монолог на 60-годишна жена, чийто съпруг е починал от алкохол. Тя живее сама, на 1000 километра от Москва, и е безразлична към политиката и към това „кой е червен и кой бял“. Грижа я е единствено да засади картофите си и да дочака пролетта.

„Не ми се остарява, съвсем не ми се иска. A да умра ще ми е жал. Видяхте ли какви люляци имам? Излизам през нощта – те сияят. Постоя, погледам… Дайте да ви накърша букет…“

А дали Алексиевич е щастлива? На този въпрос тя се усмихва и отвръща:

„Имам дъщеря и внучка. Тя е на 10. Нарича ме Света. Добри приятелки сме“.

Време е интервюто да приключи. Но преди края му се задава въпросът какво би казала на Лукашенко, ако някога се срещнат.

„Ще му кажа, че трябва да погледнем към Европа. Той трябва да даде свобода на обществото. В противен случай сме обречени.“

Но тя е твърде прагматична да си представи, че някога по този призив ще се направи нещо:

„Разбира се, той няма да се съгласи, защото е диктатор. Това би означавало да се оттегли. Диктаторите никога не си тръгват по свое желание“.

Текстът на „Гардиън“ е публикуван с минимални съкращения. Използвани са цитати от българското издание на „Време секънд хенд“ (изд. „Парадокс“, превод: Ангелина Александрова и Тотка Монова).

ПЛОЩАД СЛАВЕЙКОВ

Коментари

Анонимен's picture
Анонимен

Стига с тия глупости, ако обичате.
Анонимен's picture
Анонимен

Новият

Велика!
Анонимен's picture
Анонимен
Анонимен

анонимен

За русофилите мнението на умните хора са винаги глупости и бедата им е именно в това.Никога да не се учат от грешките посочени от други и затова червения фашизъм разцъфтява в Русия.
Анонимен's picture
Анонимен

Е кога ще излезе „Време секънд хенд“ на издателство Парадокс?
Анонимен's picture
Анонимен

8

И аз чакам книгата, вече съм я поръчал от Amazon.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво се случва в съдебната система според вас?