Ad Config - Website header

 

Article_top

Валентин Кръстев

На 18 април от Националния месеца на поезията в САЩ, на заседание на Градския съвет на гр. Ню Лондон, Кънектикът, кметът Майкъл Пасеро обяви петък, 22 април, за ден на Уилям Мередит в чест на починалия "Поет лауреат на САЩ", жител на Анкъсвил, носител на наградата „Пулицър“ и Националната награда за книга.

По този повод се обърнах за интервю към Ричард Хартайс, президент на Фондация „Уилям Мередит“, писател и дългогодишен близък приятел на големия американски поет. Мередит, който почина през 2007 г, е почетен гражданин на България и на гр. Смолян.

 

Как писателите и особено поетите в САЩ свързват двата края днес?

Поетите са нещо като библейските „птички божии, които нито сеят, нито жънат, нито пълнят хамбари“, а зависят от „Небесния Отец“ да ги нахрани. На него, на правителствените помощи и на преподавателската работа и поетични четения, и продажбата на книги, както и на покровители и, евентуално, на състоятелен съпруг/съпруга. Поетите трябва да скърпват безброй ресурси, за да се държат на повърхността и често им се налага да работят „денонощно“.  

Големият американски поет Уолъс Стивънс е работел в застрахователна компания. Това се отнася дори за най-прославените представители на нашата култура; поет като Фрост, никога не e живял от продажба на поезия, а е трябвало да припечелва вечерята си като университетски преподавател и с литературни четения. По ирония на съдбата след смъртта им обществото сякаш им дава повече пари. Аз неотдавна продадох на търг някои книги на У. Х. Одън например, което ми помогна да покрия сметките си тази зима.

Трябва да кажа обаче, че нещата в Америка се подобряват. Тук няма много покровители като Медичите, но неотдавна наследственият фонд на Рут Лили дари 200 милиона долара на Фондацията за поезия за подпомагане на нейните програми. Фондация МакАртър присъжда ежегодни награди на „гениални“ писатели за подпомагането им в течение на години. Има редица организации като Националния фонд за изкуства, които предоставят стипендии. Животът на поета често е погълнат от изготвяне на молби за помощи и принудителни поетични четения за свързване на двата края, докато той би предпочел да е на писалището си, пред белия лист.

 

Американската държава действително ли се интересува от пазителите и разпространителите на традициите и културата на страната: писатели, художници, актьори, музиканти и пр. работници в областта на литературата, изкуствата и идеите за превръщане на страната си и на света в едно по-добро място?

Конгресменът Джо Къртни засяга точно това в едно свое поздравително писмо, изпратено до тазгодишния лауреат на Наградата за поезия „Уилям Мередит“, Грей Джакоубик, в което той пише:

"Поздравления за удостояването Ви с Наградата „Уилям Мередит“ за 2016 г. Това е чест, запазена само за хора, които са доказали своя характер чрез поведението и приноса си към обществото, служейки му, за да го направят едно по-добро място за живот. Нашето общество исторически разчита на езиковото творчество за продължаване на традициите на богатата американска култура.“

Има редица официални признания като президентския Медал на свободата, стипендии от Националния фонд за изкуства и т. н. Има големи награди като „Пулицър“ и Националната награда за книга. Но, ако става дума за американския народ, аз бих отговорил положително: да, изкуствата са в кръвта ни от блуграс* музиката, през народните балади до съвременните автори на песни като Принс.

Ние имаме популярни поети като Род МакКюин, които пишат популярна поезия тип „поздравителна картичка“ и поети ерудити като Джеймс Мерил, който се гордее с това, че не чете вестници и поставя семе от авокадо на перваза на прозореца си, оставяйки го да умре. Да, да умре. Противоположно на това обаче Уилям Мередит винаги е вярвал, че най-висшата цел на поезията е тя да бъде полезна.

В поздравление по случай осемдесетгодишнината на Уилям Мередит, Първата дама по онова време Хилъри Клинтън му написа следното, което обобщава добре ролята на хората на изкуството:

"Изкуствата винаги са били обединяваща сила в нашия свят, сближаваща хората пряко огромни културни, социални, икономически и географски разделения. Чрез своето творчество Уилям Мередит обогатява и укрепва американския дух. Отдавайки почит на г-н Мередит, човек отдава почит на неподвластната на времето сила на поезията и поетите като наша американска памет, наши разпространители на проникновеност и култура, наши очи и уши, които заглушават белия шум около нас и изразяват самата сърцевина на онова, което ни свързва, измъчва и ни прави истински хора.“

 

На 15 април Вие представихте книгата на носителката на тазгодишната Награда за поезия „Уилям Мередит“ отново в Посолството на България във Вашингтон. Разкажете накратко за това събитие.

Една все по-важна дейност на Фондация „Уилям Мередит“ е удостояването с награда на негово име. Един от носителите на наградата е българският поет Любомир Левчев.

И тази година българското mосолство благородно предостави своето гостоприемство за обявяването на тази награда с прием и четене. Уилям беше удостоен с българско гражданство за работата си в областта на културата в България. Той постави началото на един мост между нашите творчески общности, когато работеше като Поет лауреат на САЩ Този мост продължава да се разраства. Когато тази година писах отново на посланик Елена Поптодорова с въпроса дали бихме могли да проведем тържеството в Посолството, тя ми написа в отговор следното:

"Поздравления за всичко, направено в последно време от вас за поддържане на наследството на Мередит живо. Вие знаете, че Посолството на България е дом за душата, изкуството и духовното семейство на Уилям, така че ние ще се радваме да бъдем домакин на събитие, почитащо него и неговото изкуство.“

Ето такова е неподправеното чувство, изразено от посланичката, което означава толкова много за фондацията и за приятелите на Уилям през годините. Тя ще ни липсва извънредно много.  

 

Какво би трябвало правят днес хората на словото, изкуствата и идеите, за да пробудят умовете на хората да осъзнаят предизвикателствата на днешния ден и би ли било уместно и продуктивно да издигнем в един свят, разкъсван от войни и тероризъм, девиз: „Работници на културата от всички страни, съединявайте се!“?  

Писането по самото си естество е един много личен акт. Но в едно велико произведение на изкуството ние виждаме всеобщото така, както би го видял Аристотел. Има една роля на съюзите и писателските организации като Международния П.Е.Н., чиито цели включват подчертаването на ролята на литературата в развитието на взаимното разбирателство и световната култура, борбата за свобода на словото и извисяването на мощен глас от името на измъчвани, хвърлени в затвора и понякога убити заради възгледите си писатели.

На нашата собствена политическа арена днес, Сенатор Бърни Сандърс призовава за истинска революция за премахване край на финансовата корупция и подчертава в неотдавнашните си бележки във Ватикана. Някои хора смятат, че поезията търпи провал, доколкото е дидактична. Но обществената активност е присъствала винаги в изкуствата и в нашата култура от времето на Уди Гътри до феминистките и антивоенни поети у нас. А българската поезия е основана на идеалите от Левски до Вапцаров. Така че - да, бройте ме вътре. Работници на културата от всички страни, съединявайте се!

Ето и малко поезия от наградената книга на Грей Джакоубик:

"Банкетът" - стихосбирката, с която Джакоубик печели наградата "Уилям Мередит".

КОГАТО ТОКЪТ СПРЕ
 
Остават още само малко къщни работи в неделя вечер:
прането да се сгъне и да се прибере,
да се изнесе боклука. Просто занимание,
почивка след останалите. Прилепите пасат поля
от въздух, отдън гората се обажда сова.
През горния прозорец хванатият в облак,
гаснещ лъч от карнавала на залязващото лято
внезапно почернява като всичко друго. Сигурно
на Виенското колело е имало деца. Дланите ми се плъзгат
по перилата на стълбата към чекмеджето със свещи.
Няма какво да се прави, освен човек да легне и да спи. Светът е
тъмен, какъвто е бил винаги. Вятърът потъва в музиката
на дърветата. Отдъхваме, обгърнати с ръцете си, но
тази вечер никаква искра не пламва между нас,
така че аз разказвам някакъв спомен, ти разказваш друг
и продължаваме така, напред-назад, изследвайки
сред обкръжилата ни плътна тъмнина завоите,
дарени ни от случая и обещанията.
Като че ли се носим заедно навсякъде
и едновременно наникъде; после, някогашното усещане
на вечност се промъква в нас, онова живо, променливо
чувство за преди-сега-и-пак – и да,
любов – ти; и да, любов – аз – някак си, завинаги,
сигурни сме в него. Или, може би, така е с всички –
неспособни да си представим, че не съществуваме,
или пък края на нашата любов – усещането за спасение,
необходимият заслон, когато светлината е угаснала и сме на тъмно.

 

 

БИВШИЯТ

В сдържаната атмосфера на отдавна отшумелия раздор, чакаме
с дъщеря ни закъсняващия с дни, наш единствен, общ
дар. Тя е бременна с първото ни внуче.

За последен път го видях на сватбата ѝ. Преди нея – рядко,
колкото изисква някакво приличие. Нашият живот е бил дяволски
различен. Той не е нелюбезен, но се придържа към объркващо

много мнения. Те летят безпорядъчно насам-натам
като бомбардиращи комари. Спускам пред лицето си
плътна маска от мълчаливо съгласие. Скелетът под нея

заплашва да се усмихне, но той е онзи, който умира –
от СПИН и съответните усложнения – женственият,
девствен хлапак, за когото се омъжих на двайсет и две.

Възможно ли е да се каже нещо за онези, които сме предали
и напуснали? Никой от нас не познаваше себе си; всеки
се страхуваше, че ще бъде унищожен от нуждите на другия.

От тук страхът изглежда прекален и безсмислен,
но аз помня как залитах цели седмици, сякаш
някакъв звяр ме раздираше и изтръгваше гръдната

ми кост. Стържехме нервите си със стъргалото
на общата ни младежка несигурност. Слабосилен, измършавял,
уязвим, само гласът му е същия.

Сигурно някога съм обичала звука му! Може би, странно,
в неописуемото царство на живота ни  – на дъщеря ни
и на нейното дете – онзи, за когото се омъжваме, е наш завинаги.

И в известен смисъл, той е мой, и аз почти го искам –
но единствено от съжаление или от забравена вина. Всичките
отминали отпадъци са изгребани отдавна. Ето

ни, неговата някогашна съпруга, моят някогашен мъж, детето,
бременно с дете, лятната вечерна
чиста светлина и мистерията за това, как всеки миг

продължава и ни държи присъстващи докрай.


НЕМИТЕ ЛЕБЕДИ

Не са съвсем такива. Чувам ги над заливчето
как джафкат като кученца, освен това грухтят и хъркат,
съскат пронизително. Тук популацията им е
застрашително голяма. Една семейна двойка

обитава всяко папратово заливче без изход. Миналата седмица
преброих двадесет и девет, движещи се бавно в Мидълкоув,
плъзгащи се със спокойна самомнителност –
мандаринено оранжевите клюнове и онова едничко черно копче,

шиите, извити като S – нагоре и надолу по реката, чистещи перата с клюн,
гмуркайки се, пляскайки, и понякога – тялото,
извисяващо се на масивните крила, после перващо водата,
предизвиквайки порой пенливи пръски, хукващо

напред, препускайки, едва докосващо повърхността.  Обичам
да наблюдавам долу, хванати в пъпешовата или в розовата светлина –
призори или по здрач – сенките, тъмно сиви или тъмно сини.
Два пъти съм виждала лебед, който се изправя в цял ръст и полита.

Размахът на крилата му е близо осем стъпки –
някакво тежкоподвижно туп-туп, след това въздъх-
ващо свистене, предизвикано от вятъра, който се промъква
през перата на крилата с всеки мах надолу. 

Нужно е да съкратим броя им с две трети,
бързо при това: един възрастен изяжда дневно
три килограма водни растения, изтръгва ги
с корените или с коренищата и унищожава

още два пъти по толкова. Според еколозите това
всеунищожение е „изяждане“:  никакво растително възобновяване.
По това те са като нас:
разрушават местообиталищата за останалите. Около

1910-та, някакви американски богаташи внесли някъде от Франция
първите лебедови двойки, за да разкрасят имотите по Хъдзън.
Сега може да ги видите от щата Мейн до Орегон.
Убедена съм, че като гледаме лебедите докато се плъзгат,

в нашите тела просветват някакви отблясъци мистични, затова
ни харесва да ги виждаме, но тази птица застрашава плодовитостта
на малките чайкоподобни птици и на черните водорези;
ще убие зеленоглавите патици, младите канадски гъски,  напада

приближилите я каякисти. Двойката се размножава цял живот,
и умре ли някой, оцелелият окаяник не напуска
своето гнездо, ако липсващият дойде в него.
Чувството ни е познато… Естествено,

според мита, преди смъртта си, той пее една последна,
прелестна, великолепна песен – крехката и нежна Джуди Гарланд,
пееща с потрепващ глас „Над дъгата“ –
лебедова песен – защото гърците вярвали,

че духът на Аполон се бил преселил в лебед,
но лебедът, останал сам, просто става все по-слаб
и умира от глад, както правят някои безутешни
хора, загубили желание да продължат нататък.


Превод от английски: Валентин Кръстев

Повече за и от Грей Джакоубик може да прочетете в сайта ѝ ТУК.

 
Ричард Хартайс, президент на Фондация „Уилям Мередит“, Майкъл Пасеро, кмет на Ню Лондон, КТ

На 18 април от Националния месеца на поезията в САЩ, на заседание на Градския съвет на гр. Ню Лондон, Кънектикът, кметът Майкъл Пасеро обяви петък, 22 април, за ден на Уилям Мередит в чест на починалия "Поет лауреат на САЩ", жител на Анкъсвил, носител на наградата „Пулицър“ и Националната награда за книга.

По този повод се обърнах за интервю към Ричард Хартайс, президент на Фондация „Уилям Мередит“, писател и дългогодишен близък приятел на големия американски поет. Мередит, който почина през 2007 г, е почетен гражданин на България и на гр. Смолян.

 

Как писателите и особено поетите в САЩ свързват двата края днес?

Поетите са нещо като библейските „птички божии, които нито сеят, нито жънат, нито пълнят хамбари“, а зависят от „Небесния Отец“ да ги нахрани. На него, на правителствените помощи и на преподавателската работа и поетични четения, и продажбата на книги, както и на покровители и, евентуално, на състоятелен съпруг/съпруга. Поетите трябва да скърпват безброй ресурси, за да се държат на повърхността и често им се налага да работят „денонощно“.  

Големият американски поет Уолъс Стивънс е работел в застрахователна компания. Това се отнася дори за най-прославените представители на нашата култура; поет като Фрост, никога не e живял от продажба на поезия, а е трябвало да припечелва вечерята си като университетски преподавател и с литературни четения. По ирония на съдбата след смъртта им обществото сякаш им дава повече пари. Аз неотдавна продадох на търг някои книги на У. Х. Одън например, което ми помогна да покрия сметките си тази зима.

Трябва да кажа обаче, че нещата в Америка се подобряват. Тук няма много покровители като Медичите, но неотдавна наследственият фонд на Рут Лили дари 200 милиона долара на Фондацията за поезия за подпомагане на нейните програми. Фондация МакАртър присъжда ежегодни награди на „гениални“ писатели за подпомагането им в течение на години. Има редица организации като Националния фонд за изкуства, които предоставят стипендии. Животът на поета често е погълнат от изготвяне на молби за помощи и принудителни поетични четения за свързване на двата края, докато той би предпочел да е на писалището си, пред белия лист.

 

Американската държава действително ли се интересува от пазителите и разпространителите на традициите и културата на страната: писатели, художници, актьори, музиканти и пр. работници в областта на литературата, изкуствата и идеите за превръщане на страната си и на света в едно по-добро място?

Конгресменът Джо Къртни засяга точно това в едно свое поздравително писмо, изпратено до тазгодишния лауреат на Наградата за поезия „Уилям Мередит“, Грей Джакоубик, в което той пише:

"Поздравления за удостояването Ви с Наградата „Уилям Мередит“ за 2016 г. Това е чест, запазена само за хора, които са доказали своя характер чрез поведението и приноса си към обществото, служейки му, за да го направят едно по-добро място за живот. Нашето общество исторически разчита на езиковото творчество за продължаване на традициите на богатата американска култура.“

Има редица официални признания като президентския Медал на свободата, стипендии от Националния фонд за изкуства и т. н. Има големи награди като „Пулицър“ и Националната награда за книга. Но, ако става дума за американския народ, аз бих отговорил положително: да, изкуствата са в кръвта ни от блуграс* музиката, през народните балади до съвременните автори на песни като Принс.

Ние имаме популярни поети като Род МакКюин, които пишат популярна поезия тип „поздравителна картичка“ и поети ерудити като Джеймс Мерил, който се гордее с това, че не чете вестници и поставя семе от авокадо на перваза на прозореца си, оставяйки го да умре. Да, да умре. Противоположно на това обаче Уилям Мередит винаги е вярвал, че най-висшата цел на поезията е тя да бъде полезна.

В поздравление по случай осемдесетгодишнината на Уилям Мередит, Първата дама по онова време Хилъри Клинтън му написа следното, което обобщава добре ролята на хората на изкуството:

"Изкуствата винаги са били обединяваща сила в нашия свят, сближаваща хората пряко огромни културни, социални, икономически и географски разделения. Чрез своето творчество Уилям Мередит обогатява и укрепва американския дух. Отдавайки почит на г-н Мередит, човек отдава почит на неподвластната на времето сила на поезията и поетите като наша американска памет, наши разпространители на проникновеност и култура, наши очи и уши, които заглушават белия шум около нас и изразяват самата сърцевина на онова, което ни свързва, измъчва и ни прави истински хора.“

 

На 15 април Вие представихте книгата на носителката на тазгодишната Награда за поезия „Уилям Мередит“ отново в Посолството на България във Вашингтон. Разкажете накратко за това събитие.

Една все по-важна дейност на Фондация „Уилям Мередит“ е удостояването с награда на негово име. Един от носителите на наградата е българският поет Любомир Левчев.

И тази година българското mосолство благородно предостави своето гостоприемство за обявяването на тази награда с прием и четене. Уилям беше удостоен с българско гражданство за работата си в областта на културата в България. Той постави началото на един мост между нашите творчески общности, когато работеше като Поет лауреат на САЩ Този мост продължава да се разраства. Когато тази година писах отново на посланик Елена Поптодорова с въпроса дали бихме могли да проведем тържеството в Посолството, тя ми написа в отговор следното:

"Поздравления за всичко, направено в последно време от вас за поддържане на наследството на Мередит живо. Вие знаете, че Посолството на България е дом за душата, изкуството и духовното семейство на Уилям, така че ние ще се радваме да бъдем домакин на събитие, почитащо него и неговото изкуство.“

Ето такова е неподправеното чувство, изразено от посланичката, което означава толкова много за фондацията и за приятелите на Уилям през годините. Тя ще ни липсва извънредно много.  

 

Какво би трябвало правят днес хората на словото, изкуствата и идеите, за да пробудят умовете на хората да осъзнаят предизвикателствата на днешния ден и би ли било уместно и продуктивно да издигнем в един свят, разкъсван от войни и тероризъм, девиз: „Работници на културата от всички страни, съединявайте се!“?  

Писането по самото си естество е един много личен акт. Но в едно велико произведение на изкуството ние виждаме всеобщото така, както би го видял Аристотел. Има една роля на съюзите и писателските организации като Международния П.Е.Н., чиито цели включват подчертаването на ролята на литературата в развитието на взаимното разбирателство и световната култура, борбата за свобода на словото и извисяването на мощен глас от името на измъчвани, хвърлени в затвора и понякога убити заради възгледите си писатели.

На нашата собствена политическа арена днес, Сенатор Бърни Сандърс призовава за истинска революция за премахване край на финансовата корупция и подчертава в неотдавнашните си бележки във Ватикана. Някои хора смятат, че поезията търпи провал, доколкото е дидактична. Но обществената активност е присъствала винаги в изкуствата и в нашата култура от времето на Уди Гътри до феминистките и антивоенни поети у нас. А българската поезия е основана на идеалите от Левски до Вапцаров. Така че - да, бройте ме вътре. Работници на културата от всички страни, съединявайте се!

Ето и малко поезия от наградената книга на Грей Джакоубик:

"Банкетът" - стихосбирката, с която Джакоубик печели наградата "Уилям Мередит".

КОГАТО ТОКЪТ СПРЕ
 
Остават още само малко къщни работи в неделя вечер:
прането да се сгъне и да се прибере,
да се изнесе боклука. Просто занимание,
почивка след останалите. Прилепите пасат поля
от въздух, отдън гората се обажда сова.
През горния прозорец хванатият в облак,
гаснещ лъч от карнавала на залязващото лято
внезапно почернява като всичко друго. Сигурно
на Виенското колело е имало деца. Дланите ми се плъзгат
по перилата на стълбата към чекмеджето със свещи.
Няма какво да се прави, освен човек да легне и да спи. Светът е
тъмен, какъвто е бил винаги. Вятърът потъва в музиката
на дърветата. Отдъхваме, обгърнати с ръцете си, но
тази вечер никаква искра не пламва между нас,
така че аз разказвам някакъв спомен, ти разказваш друг
и продължаваме така, напред-назад, изследвайки
сред обкръжилата ни плътна тъмнина завоите,
дарени ни от случая и обещанията.
Като че ли се носим заедно навсякъде
и едновременно наникъде; после, някогашното усещане
на вечност се промъква в нас, онова живо, променливо
чувство за преди-сега-и-пак – и да,
любов – ти; и да, любов – аз – някак си, завинаги,
сигурни сме в него. Или, може би, така е с всички –
неспособни да си представим, че не съществуваме,
или пък края на нашата любов – усещането за спасение,
необходимият заслон, когато светлината е угаснала и сме на тъмно.

 

 

БИВШИЯТ

В сдържаната атмосфера на отдавна отшумелия раздор, чакаме
с дъщеря ни закъсняващия с дни, наш единствен, общ
дар. Тя е бременна с първото ни внуче.

За последен път го видях на сватбата ѝ. Преди нея – рядко,
колкото изисква някакво приличие. Нашият живот е бил дяволски
различен. Той не е нелюбезен, но се придържа към объркващо

много мнения. Те летят безпорядъчно насам-натам
като бомбардиращи комари. Спускам пред лицето си
плътна маска от мълчаливо съгласие. Скелетът под нея

заплашва да се усмихне, но той е онзи, който умира –
от СПИН и съответните усложнения – женственият,
девствен хлапак, за когото се омъжих на двайсет и две.

Възможно ли е да се каже нещо за онези, които сме предали
и напуснали? Никой от нас не познаваше себе си; всеки
се страхуваше, че ще бъде унищожен от нуждите на другия.

От тук страхът изглежда прекален и безсмислен,
но аз помня как залитах цели седмици, сякаш
някакъв звяр ме раздираше и изтръгваше гръдната

ми кост. Стържехме нервите си със стъргалото
на общата ни младежка несигурност. Слабосилен, измършавял,
уязвим, само гласът му е същия.

Сигурно някога съм обичала звука му! Може би, странно,
в неописуемото царство на живота ни  – на дъщеря ни
и на нейното дете – онзи, за когото се омъжваме, е наш завинаги.

И в известен смисъл, той е мой, и аз почти го искам –
но единствено от съжаление или от забравена вина. Всичките
отминали отпадъци са изгребани отдавна. Ето

ни, неговата някогашна съпруга, моят някогашен мъж, детето,
бременно с дете, лятната вечерна
чиста светлина и мистерията за това, как всеки миг

продължава и ни държи присъстващи докрай.


НЕМИТЕ ЛЕБЕДИ

Не са съвсем такива. Чувам ги над заливчето
как джафкат като кученца, освен това грухтят и хъркат,
съскат пронизително. Тук популацията им е
застрашително голяма. Една семейна двойка

обитава всяко папратово заливче без изход. Миналата седмица
преброих двадесет и девет, движещи се бавно в Мидълкоув,
плъзгащи се със спокойна самомнителност –
мандаринено оранжевите клюнове и онова едничко черно копче,

шиите, извити като S – нагоре и надолу по реката, чистещи перата с клюн,
гмуркайки се, пляскайки, и понякога – тялото,
извисяващо се на масивните крила, после перващо водата,
предизвиквайки порой пенливи пръски, хукващо

напред, препускайки, едва докосващо повърхността.  Обичам
да наблюдавам долу, хванати в пъпешовата или в розовата светлина –
призори или по здрач – сенките, тъмно сиви или тъмно сини.
Два пъти съм виждала лебед, който се изправя в цял ръст и полита.

Размахът на крилата му е близо осем стъпки –
някакво тежкоподвижно туп-туп, след това въздъх-
ващо свистене, предизвикано от вятъра, който се промъква
през перата на крилата с всеки мах надолу. 

Нужно е да съкратим броя им с две трети,
бързо при това: един възрастен изяжда дневно
три килограма водни растения, изтръгва ги
с корените или с коренищата и унищожава

още два пъти по толкова. Според еколозите това
всеунищожение е „изяждане“:  никакво растително възобновяване.
По това те са като нас:
разрушават местообиталищата за останалите. Около

1910-та, някакви американски богаташи внесли някъде от Франция
първите лебедови двойки, за да разкрасят имотите по Хъдзън.
Сега може да ги видите от щата Мейн до Орегон.
Убедена съм, че като гледаме лебедите докато се плъзгат,

в нашите тела просветват някакви отблясъци мистични, затова
ни харесва да ги виждаме, но тази птица застрашава плодовитостта
на малките чайкоподобни птици и на черните водорези;
ще убие зеленоглавите патици, младите канадски гъски,  напада

приближилите я каякисти. Двойката се размножава цял живот,
и умре ли някой, оцелелият окаяник не напуска
своето гнездо, ако липсващият дойде в него.
Чувството ни е познато… Естествено,

според мита, преди смъртта си, той пее една последна,
прелестна, великолепна песен – крехката и нежна Джуди Гарланд,
пееща с потрепващ глас „Над дъгата“ –
лебедова песен – защото гърците вярвали,

че духът на Аполон се бил преселил в лебед,
но лебедът, останал сам, просто става все по-слаб
и умира от глад, както правят някои безутешни
хора, загубили желание да продължат нататък.


Превод от английски: Валентин Кръстев

Повече за и от Грей Джакоубик може да прочетете в сайта ѝ ТУК.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета