- Д-р Михайлов, краят на 2015-а дойде с оттегляне на част от Реформаторския блок от властта заради конституционната реформа и последвалата министерска оставка, с прогнози за възможни предсрочни избори и лидерски трус в една от двете партии, изглеждащи стабилни – ДПС. Това какъв старт дава за изборната 2016-а?

- Отеглянето на ДСБ не причини криза, а нещо подобно на удивление. Влязоха в управлението с идеология на малките стъпки, а излязоха, защото стъпките са малки. Не се разбра какво означава партията да напусне, защото реформата е невъзможна, а Москов да остане, за да я завърши. Борисов е лош, но Москов е влюбен. Партията не е съгласна с неговото решение, но ще го подкрепя. Получи се объркване с "най-добри намерения". Няма криза на управлението, но има логическа криза и йезуитски триумф. Историческите компромиси деморализират. Първо опищяха града с вувузели, защото не обичат мафията, а после се появиха в управлението на нейния гарант, който им се стори добър, а после лош – „До вчера ме прегръщаха, а сега съм лош“ (Б. Борисов). Потъването в компромис предшества изплуването в святост. В момента са светци, за да си върнат поклонниците, иначе шансовете им отново да са грешници силно намаляват.

2016-а ще бъде политически напрегната година с припев за "стабилност". Борисов е натрупал врагове, към които се присъединиха и част от десните, а те не са за подценяване в компроматната война. Българската политика е откровена клоака, в която се извършват „реформи“. Наричат тази клоака "стабилност", а за нейното поддържане Борисов има решаваща роля. Освен фактически пораженията са и символични, културно деградиращи. Най-големият провал на десните е колаборационизмът с тази фигура, мотаенето около този „талант“. Всички се провалиха на този тест за оценъчна годност – и десните политици, и десните коментатори. 2016-а ще даде може би частично прояснение накъде ще поеме кариерата на премиера или дали ще завърши, по допускане, на президентския стол. Трети премиерски мандат или депутат от първата банка ми се струва слабо вероятна възможност.

- Възможен ли е предсрочен вот изобщо за трети пореден път, какво и с каква цел може да го предизвика? Кой? А и сякаш след разговора за “реформи” в продължение на повече от година се замени от разговор за “стабилност” – защо?

- Мисля, че България е осъдена на "стабилност" по причина на локална некадърност и глобална нестабилност. Много точно сте забелязали, че думата „реформа“ губи престиж. Реториката я уби и, разбира се, резултатите. Не е ясно кое е за предпочитане – да има резултати, или да няма. Скандалът с ваксините например резултат ли е? Пръстовите отпечатъци на входа на болницата резултат ли са? Данък "тлъсти храни" реформа ли е, или е малоумие? Хората усещат глобалната заплаха и са разтревожени, а тези резултати им се струват глупави, защото са такива. Тероризмът и преселението съдържат заплаха, която не реагира на вувузели. Стремежът към стабилност означава застрашеност, която минимализира целите: искам това, което имам, и не се стремя към това, което нямам. Такава е самозащитната логика в стрес.

Решението за предсрочен вот е интимна тайна на Борисов и на неговите многобройни врагове. Това е свързано и с президентските избори. Най-силният аргумент срещу предсрочен вот е предвидимото възпроизводство на партийните съотношения. Управление без ГЕРБ изглежда невероятно. Тогава?

- Можеше ли да се прогнозира случващото се в ДПС и доколко изгонването на Лютви Местан и заявката на Ахмед Доган, че вече няма да е “пасивен съзерцател”, макар да не се връща във всекидневната политика, са симптоми за по-сериозни вътрешнополитически размествания и в движението, и в страната? И в каква посока са?

- Начинът на пропъждане на Местан и бягството му на турска територия не можеха да се предвидят, но самият факт не изненадва. Речта на Доган е произнесена в присъствието на певицата Галена, драмата е облекчена от таланта на чалга мома. Политическата смърт на Местан е детайл от пиршество, диктаторите режат главите ритуално, в близкоизточен стил. Доган е любопитен човек, хитър чудотворец. Има талант за мистификация на своята баналност, автор е на "фундаментални речи" и злободневни коварства. Има престиж на незаобиколим фактор „в отсъствие“, на съзерцател и напоследък родолюбец. Казват, че Доган живее с преобърнато денонощие, буден е през нощта като бухал, по слухове подпийнал – подпийнал бухал, дремеща минерва... Този абнормен режим стимулира прозрения и поддържа голямо самомнение... Доган обслужва собствения си мит за политическа изключителност и интелектуално превъзходство. Местан опита същото във фарсов вариант, напредна до трудна за поддържане декоративна брадичка и се провали. Беше ясно, че няма да се разхожда дълго в лидерска позиция с тази нелепа декорация. Удави се в собствен нарцистичен сос... Потърси турска легитимност, опита да играе голяма, но лошо изчислена и опасна игра. ДПС е разцепено, този път сериозно, защото контекстът е друг, поляризацията е съобщена като геополитическа, залозите са рискови. Ще е лош избор, ако Местан се реши да се радикализира с атлантически по форма и протурски по съдържание проповеди на терен и на ухо. Би бил подпомогнат, струва ми се, от депутата Хафъзов, пасионарен мюсюлманин и реторически ярък трибун. Дано им стигне умът да внимават...

Много опасно развитие би било, ако монополът на ДПС върху българските турци се провали без ефективна алтернатива, с постепенна изолация, а в предел и радикализация на части от етноса, с нарастващи сепаративни тенденции и симпатия към реваншисткия устрем на глобалния ислям. Бурките в Пазарджик, проповедническият фалцет и непроследимите финансови потоци са взривна смес, нарастваща заплаха... ДПС ще трябва да се съобразява по места с идеологията на новия османски романтизъм, с гордата имперска фантазия на Ердоган. Това променя „дискурса“, както казват в ДПС.

- Защо чак след изгонването си Местан се осмели да говори за влиянието на Делян Пеевски, макар и не дотам конкретно? И назоваването на нещата с признание, че и той е бил част от случващото се, може ли да е индулгенция за политическото бъдеще на бившия лидер на ДПС? На какво ниво ще е битката за подкрепа за всяко от “крилата” и може ли това наистина да засегне основите на ДПС, да разболее “колективното тяло”?

- Делян Пеевски е корпулентна карикатура на злото, надценен агент на всички безобразия. Надценен, защото не може нищо сам, а само с довчерашния коалиционен партньор на Радан Кънев. Кой го търпи този КОЙ и защо го прави? Преди да мислят върху казуистиката на „реформата“, да помислят върху този дребен детайл, взет от текущите работи. Никакво значение няма какво говори Местан, но той, струва ми се, е разбрал, че само това има значение. Ако продължи да пее евроатлантическата ария и да разказва колко болно е настъпил „руската мотика“, от дясно ще бъде взето решение, че е „извървял пътя към доброто“, както се изразяваше г-н Костов. Тази ревизия на образа е в ход, Местан е "талантлив оратор, съучастник на историческия компромис и прозападен човек". Доган е Путин, Местан е Хилъри Клинтън.

Съдбата на Местан зависи от подкрепата на Ердоган. Сам е неспасяем.

- Коя част от “крилата” изглежда по-близо до ГЕРБ и Бойко Борисов въпреки заявките за опозиционност на движението?

- ДПС има само един коалиционен партньор – ГЕРБ. Останалите са безинтересни. Нека приемем, че Пеевски е знак на разпределена власт. Доган знае какво може и какво е реалистично. За какво му е повече? Не е ясно какво Местан може да предложи на ГЕРБ и на когото и да било освен „дискурс“. Това, че се заключва с Кънев, оформя двойки и поражда неприлични коментари: първо Борисов и Москов, а сега Кънев и Местан. Ако Местан не „полудее“ по турска линия, ще е „бутиков“ политик като Кънев и другите. Ще разсъждават публично за европейските ценности и за руската заплаха. На евроатлантическия клон ще се съберат „много маймуни“, но не е ясно доколко тази престижна ниша ще може да издържа всички и на каква цена.

- Защо Доган говори за “пушечно месо”, че “ние сме в периметъра на потенциални военни действия” при изостряне на конфликта Русия–Турция? Има ли причина за подобни предупреждения?

- Руско-турска война на територията на България звучи антиутопично в стила на Уелбек (писателя Мишел Уелбек – б.р.). Но „стратегическата дълбочина“ на Давутоглу реактивира стари страхове и връща спомена за „нашия естествен съюзник“ (Соломон Паси). Обстоятелството, че изричането на екстравагантни опасения стана възможно, означава, че глобалната система за сигурност е силно подкопана и че българската тревога нараства. Обща граница с Ердоган като деец на проектирания ислямски халифат и безкрупулен лидер, въоръжен с демографска бомба от няколко милиона мигранти, е стрес за българската държава. 

- Като член на НАТО и ЕС пред България стои ли избор за партньорство – Русия на Путин или Турция на Ердоган? Това въобще избор ли е и какви са рисковете в двата случая? Възможен ли е баланс и на каква цена?

- Не е ясно на какво е член Турция – на НАТО или на проектирания халифат. Да кажат гадателите. Версията за пълзяща културна асимилация на „външните турци“ и по-общо на всички балкански мюсюлмани предполага тяхната политическа и териториална реинтеграция в границите на „историческата карта“. Азиатското време тече бавно, търпението е неизтощимо. Нашият хоризонт е до президентските избори. Идеологизираният избор на партньорства и конюнктурната им ревизия е лош навик. Щастливото съгласие с всяко „партньорско“ указание е обичай от съветската епоха, верноподанически рефлекс. Има и прецедент на различно поведение – отказът на Иван Костов да допусне косовски бежанци на българска територия. Това трябва да се помни, защото може да послужи. Ако се намерят имитатори.

- Като говорим за Турция на Ердоган и Русия на Путин – има ли прилики и какви са разликите в неоосманската концепция на първите и концепцията на Путин за Евразийски съюз? Какво е мястото на религията? А на България?

Едно е ясно: бившите империи не „залязват“, а пребъдват като обект на носталгия и реставрационни усилия. Дори и кемалисткият мит за модерна светска Турция, по всичко личи, не е могъл да излекува Турция от носталгичната имперска болест. Неоосманизмът „тече като подводна река“, като голяма постимперска съблазън. Но то не е каприз на Тургут Йозал, Давутоглу или Ердоган, а вътрешна закономерност на турския великодържавен манталитет. Такива са „великите турски мисли“... Съществува турски култ към държавата като произведение на турския „гений“. Империята задължава, реставрационното усилие е дълг. Тази мощна традиционалистка тяга е съчетана с прозападен елемент от кемалисткото наследство. До скоро поне Турция настояваше за европейско членство, някой би казал, като елемент от придвижването й „отвъд Виена“. Но Турция е все пак идеологически  несъгласувана, вътрешно конфликтна държава с превес на османисткото крило. Синтезът на национализъм, ислямски фундаментализъм и имперска носталгия превръща южната ни съседка в общобалканска заплаха. На Тургут Йозал се приписват думите: „Един ден Булгаристан ще бъде наш, само че този път ще го купим.“ Изкушавам се да предположа, че цената ще е ниска. Турската държава добре познава манталитета на българския елит, ние също. Не ни плашат с 600-хилядната турска армия, а с нашия национален манталитет – намек за произхода на всички български унижения. Ислямът е сърцето на турската експанзия, скритото й вдъхновение наред с турския великодържавен мит. Ислямът сплотява балканските мюсюлмани и търпи „развитие“ в радикална посока. В последна сметка утопията на отоманския халифат обслужва ислямската умма, глобалната стратегия на ислямския реванш. Турция е условно лоялен член на НАТО, но сърцето на страната принадлежи на ислямския Изток.

Вера Мутафчиева имаше такава представа за „щастие“: да пие кафе на брега на Босфора и вгледана в протока, да съзерцава бавното движение на историята. Ако си представим който и да е от представителите на българските „разделени власти“ в ролята на съзерцател, ще ни стане смешно и ще се замислим за ролята на комичното в българската история. България няма никаква самостойна защита, не е необходимо да бъде „превземана“, за да бъде превзета, достатъчно е да бъде оставена сама на себе си, за кратко.

Исторически противовес на турската роля в българската история е Русия, този факт може да бъде отричан само невменяемо. Русия срещу Турция е архетипна тема, устойчива следа на националната ни памет. Руската великодържавна идея преживя същински погром след рухването на съветската империя и в периода на Елциновите либерални реформи. През този период беше либерализиран руският предприемачески „безпредел“, фантастичната престъпност на руската криминална приватизация. Абсолютното болшинство на руския народ преживява този период като геноцид. Напредването на НАТО към руската граница реактивира страхове и усили потребността от „уважавана власт“, власт, от която ще се боят.

Путин е спасител на руската гордост, опит за индуциране на страхове „навън“ в атлантическа посока. Евразийството е силна историософска традиция, но безспорно и травматичен ефект от рухването на съветската система и на установения идеологически вакуум. Евразийството има дълбочина и мащаб, който нервната русофобска публицистика у нас не познава. Евразийството не са Дугин и Путин, но и славянофилите, Достоевски, Гумильов, Александър Панарин... (у нас специалист по евразийска история е доц. Дарина Григорова от СУ).  Евразийството е идеология на руската цивилизационна самобитност, на „особения руски път“. Тази идеология е неразривно свързана с православието като вселенска вероизповед и представлява алтернатива на късната европейска модерност, но не и на европейската културно-историческа идентичност. В евразийска перспектива Русия и Европа са призвани да отбраняват християнското наследство от разрушителните тенденции на постмодерния либерализъм и заплахата на ислямския радикализъм.  Неоевразийството като полуофициална руска идеология е безспорно обвързано с геополитическа стратегия за реинтеграция на бившите съветски републики първо в геоикономически, а в перспектива и в геополитически блок. Някои полуиронично наричат този проект Pax Putiniana. Скромното ми мнение е, че Путин не е страшен, страшни са европейският провал и залезът на американската хегемония. А най-опасни са българската разсеяност за същественото и партизанските ни страсти.

- А кой има наистина интерес от слаб ЕС? В началото на януари лидерът на либералите в Европейския парламент Ги Верхофстад посочи Путин като заинтересования в статия за “Гардиън” (макар поводът да бе предстоящият референдум във Великобритания за членството в ЕС). Като нюанс ще припомня, че ДПС още е в семейството на либералите.

- Ако Путин има интерес от слаб ЕС, това не отменя факта, че ЕС функционира с "наблюдаван“ суверенитет, напомнящ доктрината "Брежнев". Лидерите на ЕС бяха поставени „на пеленгатор“ – метафора на „безусловното“ доверие. ЕС функционира в условията на външнополитически борд, на „нежен“ партньорски контрол. Залезът на американската хегемония е голям проблем, проблем на проблемите. Pax americana е към своя край. Хенри Кисинджър говори за пет американски войни с „непостигнати цели“: Корея, Виетнам, Афганистан, Ирак, Либия... Американската „изключителност“ е разколебана. Русия прави опит да възстанови архетипния си образ на велика сила, но съветският мащаб е необратимо загубен. Думите на Путин, че Америка иска да бъде хегемон, но не може, а Русия не иска, което е спорно, не изглеждат лишени от смисъл. Русия знае фундаменталната си слабост, ограничените си възможности за развитие и своята постсъветска идейна пустота… Но рисковете, свързани с амбицирана за реванш посткомунистическа Русия в състояние на слабост, са реални и трябва да бъдат отчитани. Паранойните русофобски екзалтации обаче са патология, както, впрочем, и новата романтична русофилия на левите. Нищо по-скучно от взаимната индукция на симетрични предразсъдъци, които харчат огромна енергия и развращават с омраза. Путин не е икона на традиционализма, а нещастно влюбен либерал. Иска да е близък със „западните партньори“, но е обвързан с мисията да възстанови руската гордост, което не е лесно и което плаши споменатите партньори. Ловък и решителен лидер с антураж от свирепи руски капиталисти, политически кротки, защото са в антуража. Идеята за отстраняване на Путин е глупава идея, защото приемникът му може да ни накара да тъгуваме за предшественика. Дезинтеграцията на Русия е опасна идея, демонтажът на това, което нарекоха „бензиностанция с атомна бомба“, е свързан с огромни рискове.

Кризата на ЕС е голямата тъга. Моето поколение живя с европейската мечта, с утопията на "пътя към Европа“. Сега мечтата е по-скоро носталгия, пробуждане от сладък сън. Културният упадък на Стария свят, загубата на лидерство и цел и варваризацията в ход са проблеми на ЕС, а не Путин. Европейският съюз е политически незащитен ценностен проект в задълбочаваща се криза. Путин е обективация на вътрешен проблем, малко или повече пропагандно сервирана заплаха, която спестява сблъсъка с реален вътрешен проблем. Другото е наистина хибридна война, която цели да внуши, че всичко е хибридна война, включително и здравият разум. Нека се уговорим обаче, че и в тази война участват най-малко две страни, "двойници“ (по Жирар) в състояние на влюбена омраза, на взаимно унищожителен имитативен бяс. Това осъзнаване не прояснява, а усложнява общата проблематика, системно опростявана за пропагандна употреба. Реалността обаче е за предпочитане пред пропагандата. От всяка гледна точка...

- Доколко проблемът с бежанците и имигрантите от различни култури е културен, религиозен въпрос и доколко социален и в този смисъл чисто политически? Дали наистина и защо “мултикулти” теорията се проваля на практика – преди години, когато Меркел каза това за германското общество, реакциите срещу нея бяха остри?

- Западният масов човек е утопист на настоящето, консуматор от „края на историята“. Това е кратката му дефиниция. Европа днес е музейна старина и дестинация на „социални плащания“, към нея се стичат всички кандидат-консуматори от земното кълбо. Европеецът се преживява като образцов човек, антропологична норма. Западният човек е условно свободен и мирогледно лекомислен. Спасява го обстоятелството, че не подозира и че живее в инерцията на християнската културна традиция. Ислямският свят презира Запада, нарича го шейтан (дявол). Този свят преживява Запада като нетърпим скандал, като метафизическа аномалия. Най-сериозният аспект на имигрантското преселение е религиозният въпрос, ислямският реваншистки устрем. Тероризмът е екстремният му вариант. Бърнард Луис припомня, че първото хилядолетие на ислямската история е хронология на победи, последните няколко века, на унизителни поражения. Експанзията е спряна до Виена. Съвременните средства за масово осведомяване разкриват свят на вулгарно благоденствие на „неверните“, нетърпимия парадокс на тяхната историческа доминация. Ислямският свят, твърди Бърнард Луис, преживява обрат на самочувствието след поражението на Съветите в Афганистан. Западът си приписва тази победа, но ислямът я преживява като своя. Големият и по-зъл шейтан е повален, остава по-лесният – Америка. Америка е отворена и достъпна. 11 септември, казва Бърнард Луис, е началото. Сравняват американските интервенции в Близкия изток с Виетнам. Грешка: виетнамците няма да дойдат на територията на Запада, но ислямистите ще дойдат. Залогът на този конфликт? „Оцеляването на западната цивилизация.“ Пасионарните ядра решават сблъсъка.

- Ескалацията на нетолерантност, насаждане на страх и оттам – разделение в западните общества, отслабването на ЕС и това, което наричаме “западен свят”, не е ли всъщност целта на тероризма отвъд броя на жертвите от атентатите? Казахте ми последния път, когато говорихме: “Тероризмът е екстремен вариант на справяне със скандала на неравенството, “психотичен” изход от ситуацията на загуба и унижение.” Как се противодейства на това?

- Не е ясно дали има решение. Преди години Славой Жижек обяви, че живеем в утопията на „това няма да свърши“. Западният политически ред е съвършено постижение на разума, неговият представител е образцов човек, човек в собствен смисъл. Очакването е историческото време да спре. Но то не спира, а се ускорява. Либералният рай приключва. Апокалиптичната реч е лош тон, но плоският оптимизъм е формена глупост.

Терорът ще хвърли някои в дълбокото, а други в плиткото. Това, което говорим, пишем или вършим, е постскриптум. На ход е историята. Самовнушението за повече толерантност е симпатична препоръка, но няма да послужи, както, впрочем, и фантазирането на силови решения. Нужно е съгласие на „големите“, умиротворяване на психопатите. Но кой ще е терапевтът?

- Да се върнем у нас. Предстоят избори за президент. Какъв е залогът на всяка от партиите за тази позиция след мандата на посочения от ГЕРБ Росен Плевнелиев? Какво наследство в интитуцията оставя той и доколко е възможно, чисто политически, той отново да се кандидатира и да бъде избран? Какви са вариантите, проектообразите за "печеливш" кандидат?

- Плевнелиев е луминисцентен образ. Не намирам дефект. Дали може да бъде преизбран? Може. Ако Борисов го издърпа за другото ухо, защото са издърпали неговото, или по причина на някаква бартерна сделка. Например „стабилност“ срещу втори мандат. Водят се преговори с ГЕРБ за кандидатурата на Калфин. Споменават и Москов. Това последното е, надявам се, лошо скроен анекдот, а ако не е, ще облекчи всички български тревоги с пристъп на развеселено отчаяние. Какъв трябва да е българският президент? Нормален и да не е „идиот“, сиреч на нищо не приличащ, прекраснодушен шампион на оптимизма. Това ще трябва да бъде човек, способен да изрича българската грижа, българския интерес и българската надежда.

- Радан Кънев говори за “нов десен проект” – представяте ли си го, има ли място за такъв и кой би участвал в него? И най-вече – има ли кого да представлява?

- Не си представям ентусиазъм за такъв проект. Дясното размножение прилича на мания или на дребнодушно конюнктурно изчисление. Например за елиминация на Кунева, Лукарски и всички останали като коалиционни партньори на този, когото наричат „Бойко“. Ревнуват се и са готови на взаимно изтребление. Открай време. За новия проект биха гласували само десните екстремисти от фейсбук, които преживяват политиката като духовен живот или любовна връзка. Малко са, обаче „елитът“ е рядък.

Радан Кънев ми изглежда остаряла надежда. Натрупа стаж в непоследователност и многословна смяна на радикализъм с конформизъм и обратно. Говори като коментатор, или още по-лошо, като адвокат по следите на спорни решения и разочароващи компромиси. Радан Кънев е обвързан с представи и стил, които са под въпрос, а някои от тях са направо казано анахронични: реторичен, за нищо не ставащ антикомунизъм, ритуална русофобия и некритична привързаност към „либералните ценности“. Кънев е либерал от поставената под съмнение порода на ЛГПТ движението, на Кончита Вурст и „Пуси райът“. Не съм сигурен, дали си дава сметка, че тази „свобода“ не е решение, а проблем. И че на десницата й предстои осъзнаване на либералните злоупотреби и нова консервативна зрялост, почит към пренебрегвани истини. Преиздаването на „Моята борба“ означава нова реалност, интерес към радикалните решения.

Неутрализацията на екстремисткия десен риск е невъзможна в името на абсолютизираната свобода и декадентските културни своеволия. Сблъсъкът на Кончита Вурст с фигурата на фашиста зад катедралата на Кьолн е бой на призраци, кошмар. „Новият десен проект“ предполага работа по преосмисляне на предразсъдъци.

- При очевидна криза в левицата в лицето на БСП, разбита отдавна традиционна десница и евентуален по-сериозен разрив в ДПС и нестабилна световна ситуация на какво можем да разчитаме политически в тази 2016-а?

- Със сигурност на малоумието на привичните страсти. Но това не стига, инерцията е тирания. Надеждата е дълг, но тя няма нищо общо с оптимизма. Оптимизмът е кампания на колективно самовнушение, суетна вяра в евроатлантическото провидение. Мисля, че са нужни ценностни дебати и граждански натиск. Властта е страхлива, защото е гузна, но този натиск не трябва да свършва с прескачане в лагера на „негодниците“. И понеже се случи точно това, РБ днес е руина, а протестът от 2013-а – карнавал със съмнителни следствия.

- А в света?

Ще доминират терористичната заплаха и бежанският проблем. Дали е възможна самозащитна мобилизация на западния свят, предстои да видим и за добро или лошо – да преживеем.

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през февруари 2016 г. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” излиза всеки месец и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.