Всяка година, около 9 май и 9 септември, се старая да говоря поне малко за история. Според мен, има защо – в съзнанието на всеки българин са отпечатани дълбоко, дълбоко думите на Паисий за ползата от историята. Почти всеки българин, справил се с курса по история в средното училище смята че:

Историята е държавотворна. Историята създава народа. Историята е хапчето против историческото изчезване. Историята е най-вече това, което можем да продадем на чужденците - пряко или метафорично.

Затова и дебатите около въпросите на историята, паметниците, археологията и реставрацията гълтат толкова обществена енергия. Да съборим ли тотем от времето на комунизма? Не, реват от другата страна. Вие луди ли сте? Унищожавате историята! Вие сте талибани. Вие сте "Ислямска държава". Вие унищожавате паметта!

Затова и паметниците и проектите за нови паметници никнат като гъби.

Паметник на маймунското @ – то е българско!

Самуил със светещи очи!

Срацимир със светеща корона!

Левски колкото небостъргач!

Няма защо да хвърляме вината на Паисий. Той не е сам и ние не сме сами заедно с него. Живеем на Балканите, където историята е мерило за успех на нацията, националният еталон, по който се измерва настоящето и по който се мери „акъла“ на чужденеца. Не е за уважение този, който не познава историята на страната домакин. Нека гледа, нека цъка, нека се прекланя и нека накрая си плати. Един добронамерен приятел на Балканите наскоро възкликна „Който на Балканите не може да докаже поне 1000 години история, не смята, че съществува!“

Добре, нека е историята важното. Нека я пазим, нека я тачим, нека свято я почитаме.

Каква е тя, която искаме да спасим?

За съжаление, тя често се оказва не-история. В нейните действия и антракти главните действащи лица не са истински, те не са хора, те са красиви портрети, дори не портрети, те са нашите лица, облечени в бутафорни униформи.

Античността в центъра на София се превръща в останки от битова кръчма на морето, просто защото хоризонтът ни е твърде къс.. Не виждаме нищо от миналото, освен собствената си представа за него - а тя е кич, теракота и калпава зидария.

Не-историята се оказва мит, приказка, в която искаме да играем главната роля – героичната роля на жертвата, неразбрана и предавана, търгувана, но никога непобеждавана.

Затова и когато трябва да избираме между полуразпаднал се ръждив комунистически тотем и паметник на дядовци и прадядовци, наистина загинали по бойните полета, в болниците или в плен, се колебаем.

Тотемът или хората? И много години вече не можем да решим.

Затова и не даваме на дядовците и прадядовците тяхната роля и тяхното място в миналото. Защото тогава то ще застане пред нас каквото е било - твърде банално, твърде некоректно, твърде ДРЕБНО дори със саможертвата на героите.

Затова и когато демоничното червено-оранжево-черно шествие пуска слуз по улиците под звуците на чужди военни маршове, припомняйки унижението на половинвековната окупация и колопизация, ние си мълчим. Дядовците и прадядовците не са за нас достатъчен аргумент да се противим на приспивната отрова, макар че за тях, когато са умирали, ние сме били най-важният аргумент.

Дядовците и прадядовците мълчат. От мястото, където се намират, е трудно да се обадят, трудно е да направят забележка, трудно е да намигнат дори.

Затова и срамът е такъв – гигантски, изгарящ, непоносим. Паметникът на окупаторите беше обсипан с венци и цветя, накичен с плакати, заснет в облачни ракурси.

Паметниците на дядовците и прадядовците, загинали в същата тази война – без уважение, без гирлянди и без цветя.

Горд съм, че тази година все пак с приятели, поставихме по едно-две цветя на тези паметници - за победата, заради която те се сбогуваха с живота, без да му мислят много, само с мисълта за нас.

А къде живеем ние всъщност?

В изгарящ срам.