ЕМИЛ ГЕОРГИЕВ

Камелия Тодорова изгря и освети с таланта, гласа и красотата си най-застойното време в края на 70-те и началото на 80-те години. Снимаше се във филми, печелеше международни конкурси и пееше джаз. Днес е трудно да си го представим, но и тогава изглеждаше невероятно. И беше толкова хубаво, че нямаше как да продължи дълго. Не продължи – още преди старта на перестройката Камелия избра свободата, а ние, почитателите ѝ, останахме тук да ѝ стискаме палци.

После тоталитаризмът падна, дойде и свободата, а с нея и чалгата, която много бързо разврати вкусовете. Сред малкото утешения в опорочената звукова среда, наред с още няколко имена, през всичките тези години беше и си остава Камелия – вярна на джаза и своята публика.

Следващата ни среща с Камелия Тодорова ще е малко по-специална – в зала 1 на НДК, с участието на Софийска филхармония под диригентството на Славил Димитров, на Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“, Брас асоциация „Комбо“ със солисти Михаил Йосифов и Вили Стоянов и вокална група „Камлетс“. Денят е 18 май, часът – 19.

– Предстои ви концерт в емблематичната зала 1 на НДК, какво ще предложите този път на публиката си?

– Това, което ще предложим на публиката преди всичко, ще е добро настроение, красиви спомени за романтика и любов. Ще се опитам да докосна публиката като със сатенен воал, ще я пренеса в спомени и мечти и неусетно да преживее нещо вълнуващо. Ще бъде вечер, пълна с хубава музика.

– Как се променят музикалните ви вкусове във времето?

– Старая се да се променям и да съм в крак с времето, а животът ни променя дори без да ни пита. Работя върху различни проекти и се старая да се усъвършенствам. Старая се да работя с млади хора, така поддържам и себе си млада.

Тук е мястото да благодаря на НДК в лицето на г-н Боршош и на Столична община, без които нямаше как да се реализира този проект. Надявам се да имам късмет да получат и други.

– В какво състояние е българският джаз днес в сравнение с началото на 80-те, преди да напуснете България?

– Всеки музикант би отговорил различно. Много от тях се стараят да се реализират в международни проекти – това ги обогатява, от голямо значение за развитието на всеки един от тях е и да усети в каква посока върви съвременната музика. Това не важи само за джаза, а за всички стилове. Музиката ни прави космополити, граждани на света, но хората не трябва да забравят и класиката като жанрова основа. Началото в джаза са госпълът и блусът, какво би правила попмузиката без тази основа? Джазът, за съжаление, не е масово изкуство и никога не е било такова в България. Слушат го на приливи и отливи.

– Пеете джаз стандарти, български поп, в един момент от кариерата си имахте и рок звучене. При избора на песни важни ли са за вас очакванията на публиката, или се съобразявате повече с вътрешното си усещане?

– За мен най-важното е да почувствам музиката, която ще пея. Не отричам, че мисля и за това дали ще се хареса на публиката – в крайна сметка всичко се прави за нея. Най-трудно е да си намериш муза, да се абстрахираш от грубата действителност и да потънеш в свят, който те кара да полетиш.

– Преди доста време не беше прието да се пее на английски и чуждите хитове се превеждаха. Какво значение има за вас езикът, на който пеете?

– Има една приказка: „Всичко, що е забранено, е сладко“. Е, аз не изхождам от това, но смятам, че джазът се изпълнява най-добре на английски. И тъй като започнах с тази музика, не исках да правя компромиси. По-късно, като се утвърдих като джаз изпълнител, си позволих да интерпретирам и други стилове на този език. Но аз обичам да пея моя авторски репертоар на български. Той се харесва така, дори изпълнявайки го пред чуждестранна аудитория – а това е най-важно за мен. Все пак аз съм българка и никога не ме е било срам да се нарека такава.

– Ако можехте да започнете кариерата си отначало, пак ли музиката (джазът) щеше да е на първо място, или бихте обърнали повече внимание на киното?

– Не мога да разделя нещата на музика или кино, те са взаимно свързани. Но да получиш шанс и в двете едновременно, е върхът на щастието!

Ако започна отначало, питам се как бих станала на 25? Но сега, правейки си равносметка, не мисля, че искам да променя нищо от онова, което ми се случи. Животът да е обидно кратък, но искам да го изживея достойно.

– На 25 години вие вече участвахте в международни джаз фестивали и печелехте награди от тях. Защо днес май нямаме подобни таланти в джаза?

– Вокалният джаз не е лесна музика, а днес младите търсят по-скоро лесния начин за реализация. Джазът е култура, а у нас културните и морални стойности са на толкова ниско ниво, че няма как да се създаде диалог. Затова младите пренебрегват класическите жанрове – не разбират, че това е неумираща музика, че тя ще бъде вечна. Говорим за България, навън е съвсем различно – там са запазени традициите на тази музика. Ето защо музикантите ни си търсят пътя в международни проекти. Но и това не е лесно, трябва да си доказан талант.

– Гледахте ли „Евровизия“, следите ли музикалните риалити шоута, които вървят почти всяка вечер в ефира?

– Да, следя почти всички музикални формати и бях повече от сигурна за успеха на Поли Генова на „Евровизия“. Любопитна съм за израстването на няколко млади изпълнители, сред които е и Поли. В последните три години у нас няма по-добър глас от нейния. Тя може да изпее всичко, което пожелае, и направи най-важното – създаде собствен стил. Тя е много артистична и няма да се учудя, ако един ден се появи на големия екран. Ако аз бях режисьор, щях да я поканя без да се замисля.

– Една от дъщерите ви, Рейчъл, също избра музиката. Научила е много от вас, но има ли какво вие да научите от нея?

– Дъщеря ми Рейчъл е на турне в Америка заедно с Кинк (Страхил Велчев). Тя е моят барометър как и накъде върви хубавата музика. Рейчъл не се ръководи от това кое е комерсиално, а прави музиката, която харесва. Рано или късно ще дойде и нейното време. Харесва ми, че е различна, артистична и е творец. Не се стреми към лесните неща. Обичам да работя с нея – тя е абсолютист и изключително взискателна, а това ме мотивира. Не съм убедена, че скоро ще ни видите заедно на една сцена – има си свои амбиции. Но аз с удоволствие изпълнявам нейни композиции.

– С какви надежди живеете за утрешния ден?

– Надеждата ми винаги е в промяната, която всички чакаме вече 27 години. Надявам се, че обществото ще се обедини, за да извоюва тъй мечтаната демокрация. Нищо не се получава даром. За съжаление, малко хора го разбират.

– Кое е най-важното за Вас?

– Важното е да държиш на себе си и на хората до теб. Да уважаваш личното пространство на другия и да държиш на своето. Да обичаш и да бъдеш обичан.

ПЛОЩАД СЛАВЕЙКОВ