АВГУСТА МАНОЛЕВА

Един от най-успешните цигулари в света, носител на "Грами" – Джошуа Бел, за втори път пристигна в България, за да изсвири своя Брух концерт, този път в голямата зала №1 на НДК. 

„Преди три години, когато пак бях солист тук, с Максим Ешкенази направихме чудесен концерт, благодаря ви. – Така спонтанно започна срещата с журналисти световният цигулар. – Очаквах високо ниво на оркестъра още преди да дойда, но тяхното изпълнение надмина всичките ми очаквания. Музикантски и артистично съм много доволен. За мене е удоволствие да работя с моя добър приятел Максим. Познаваме се повече от 10 години, запознахме се в Лос Анжелис, когато той вече работеше като диригент там. Сега свирим заедно, а лятото в САЩ ще направим турне в няколко големи града. Съвместно с тромпетиста Крис Боти, с кого се познавам от Indiana University, ще изпълняваме джаз, кросоувър музика, Максим ще се присъедини към нашия проект, тъй като съм го поканил за наш диригент. Проектът включва няколко различни оркестъра в различни градове, затова за мене беше важно да имаме един диригент, който да подготви ансамблите: Atlanta Symphony Orchestra, Chicago Symphony Orchestra, като част от мащабния Ravinia Festival, а също ще имаме концерт и в Орландо, Флорида; Ню Джърси, общо 6-7 програми. Всички проекти с които се занимавам влизат под общия знаменател на музикантското изкуство. Аз съм обучен и израснал като музикант. Не давам превес, да, занимавам се главно с класическа музика. От време на време имам проекти, които се отклоняват в различно направление, различен стил. За всеки музикант е от огромно значение да се развива постоянно, да търси новото и по този начин да осъществява себе си. Аз не обичам думата кросоувър или смесване на стиловете, по простата причина че, поне в английски език, конотацията е по-скоро негативна. Има олекотяване, омаловажаване на творческия процес. Не съм привърженик на думата "кросоувър".“

-Но въпреки това терминът, не привлича ли по-широка публика?
Напълно съм съгласен. Случвало се е, когато публиката дойде на наш общ проект с приятеля ми, певеца Джошуа Гробан (Joshua Winslow Groban), част от неговата публика, която редовно го слуша, да ме последва в моите следващи класически цигулкови изпълнения. Смятам че класическата музика не трябва да е привилегия на малка елитарна група от слушатели. Във всички случаи трябва да търсим разширяване на публиката, да привличаме младите хора, така че тази музика да бъде достъпна за всички. Сигурно съм голям късметлия, но публиката на моите концерти сякаш се увеличава, такива са ми впечатленията. Виждам много млади хора. И съм оптимистично настроен. Чувам че в определени райони публиката намалява. От огромно значение е да съсредоточим усилията си в обучението. В това да развиваме, насърчаваме и да създаваме усещането за класическата музика у младите хора. Трябва да престанем да поддържаме идеята, че класическата музика умира. Най-малкото, защото ако го изказваме на глас, хората ще го чуят и може да ни повярват, а това не е така. 


    
-Има ли „мода“ в свиренето на цигулка и интерпретацията на произведенията?
Когато говорим за класическа музика, думата "мода" е може би една от последните, която идва на ум. Трудно ми е да кажа какво е модно в класическата музика, по простата причина, че всеки музикант търси онова, което е истинско за самия него и то не се поддава на модните влияния, течения. В последните години забелязвам, като че ли не е на мода вече да се изпълняват големите репертоарни цигулкови произведения, Виенявски, романтичния репертоар, по начина, по който са го правили преди 75-100 години, както големите изпълнители като Яша Хайфец, Крайслер, Милщайн, моят преподавател Йосиф Гинголд. Не знам каква е причината да не се изпълняват големите цигулкови произведения по този начин. 

-Преди няколко години свирихте на метростанция – инкогнито, организирано от  „Washington Post“ как се чувствахте? 
Това е един експеримент, който направих през 2007 година, не му отдавам кой знае какво значение. Беше ми забавно, поканен от вестник „The Washington Post“, да свиря в метрото. Чрез експеримента се доказа нещо, което всички ние знаем, че класическата музика има нужда от сцена и от активно слушащи музиката, за да може да бъде възприета, да протече така, както е предвидена. Т.е., да бъде активен не само изпълнителят, но да е активна и публиката. Спирка в метрото едва ли е най-подходящото място да се поднася класическа музика и смятам че този експеримент потвърди именно това. 

-И все пак, какво научихте за уличните музиканти?
Максим: Като дете аз, с братовчед ми Мартин Пантелеев, редовно излизахме и свирихме пред НДК. Това за нас беше начин да излезем и да се представим, освен това спечелихме и някой лев. Уличните музиканти са нещо прекрасно, което украсява всеки един град навсякъде по света, и е различно от този експеримент, който са си направили. 

Джошуа: Важно е да се уточни, че за уличните музиканти, в определени градове, както например е Копенхаген, има създадена определена култура. Има определени очаквания. Хората очакват да срещнат и да слушат улични музиканти, докато се разхождат. Идеята на експеримента, в който участвах през 2007-а беше съвсем различна – да се представи класическа музика на място, където никой не я очаква, никой не слуша. И тази разлика е много важна. Експериментът показа, че там, където класическата музика не е очаквана, тя на практика не може да просъществува.  

Максим: Затова е много важно да има музикално образование. 

-Говорите за обучение и образование, Вие преподавате в университета на Индиана – Indiana University Bloomington, на какво искате да научите младите цигулари? Вие какво сте взели от вашите учители?
Всички големи преподаватели обучават своите ученици най-вече как да мислят и как да подходят към всяко произведение, за да оставят своя оригинален почерк. Не подкрепям метода на преподаване, в който се изискват конкретни неща – точни, буквални инструкции от преподавателя, а в момента, в който ученикът ги изпълни, урокът е приключил успешно и идва следващият ученик. Смятам от огромно значение именно процеса на мислене, който да се култивира и да се развива у учениците. Именно това се мъча да правя и аз с моите – да им помагам да изграждат инструментариум, с който да могат да интерпретират всяко едно произведение. 

-Имате много награди, това Ви въодушевява или трогва. Какъв е смисълът на една награда? 
Истинската награда – моралното възнаграждение е нещо, което ние музикантите получаваме всекидневно, всеки път, когато свирим пред публика – това е нейната реакция: аплодисментите, признанието. Наградите са нещо много хубаво, но не толкова важно за мене. Да, чудесно е човек да получи Грами, но моментите които помня и имат много по-голяма стойност са например дебютът ми в Карнеги Хол или в Мюзик ферайн с Виенската филхармония, или първото ми изпълнение в България. Това са моментите, които остават в съзнанието на музиканта, това е истинската награда. Ето, спомних си такъв един момент, макар че не аз бях този, който получи наградата. През 2000 година записах музиката към филма „Червената цигулка“ от Джон Корилиано, тогава той беше номиниран за Оскар и спечели наградата за най-добра музика към филм. Много се вълнувах, присъствах и на церемонията, защото бях този, който изпълни музиката на Джон Корилиано. 

-Историята на вашата древна цигулка е дълга и интересна, бихте ли разказали?
Съвсем накратко. Тя е Страдивариус от 1713 година. От т. нар. златен период на Страдивариевите цигулки. Интересното за нея е, че е преминала през ръцете на известния полски цигулар Бронислав Хуберман и е била открадната не къде да е, а в „Карнеги Хол“ (Carnegie Hall) през 1936 година. Цели 50 години цигулката е била укривана, по всичко личи обаче, че крадецът е свирил на нея през това време. Имах изключителния късмет да закупя тази цигулка през 2001 година и оттогава свиря на нея.

-Продължавате ли да сте увлечен по компютърните игри?
Даже си играя през цялото време през телефона. Определено имам силно отношение към технологията. Наскоро дори направих демо запис за компанията Sony за новия им продукт – системата за виртуална реалност PlayStation VR – така че се надявам да бъде чут в тази игра. Да, интересувам се от технологията, следя нещата и съм въвлечен в нея.

-А технологиите помагат или пречат при възприемането на класическата музика?  
Не смятам че начинът, по който възприемаме класическа музика би следвало да се променя от технологиите. По същия начин, по който не вярвам, че да четеш Толстой от  електронен четец променя възприятието ти за него и произведението му. Смятам, че технологиите добавят ново измерение, дават улеснение на начина, по който музиката достига до цял свят. Аз например направих коледен концерт от къщи, който беше излъчен директно в интернет по цял свят. Майка ми често ме гледа в своя дом в Индиана. Тя присъства дистанционно на моите концерти, защото, когато те са излъчвани, тя ги гледа виртуално. Интернет е нов начин за разпространяване на класическата музика, Youtube – прекрасен канал за гледане и слушане на записи на старите майстори. Кой знае какво ще е бъдещето в близките пет години. Тази виртуална реалност може би ще ни дава възможност много по-интерактивно да наблюдаваме всеки концерт, всеки от солистите по нов начин. Смятам че технологиите са нещо хубаво и важно, но не би трябвало те да променят възприятието ни на самата музика. В популярната музика виждаме негативното им влияние. Стига се до крайности в това да се коригират изпълненията на живо, когато се правят студийни записи. Толкова е променен крайният продукт, че няма нищо общо със самия изпълнител. При нас в класическата музика това не се случва.