Никак не са случайни съвпадения ултиматумите на националистите и действията на Първанов по изтегляне на АБВ. При него нещата са прости - или успява да наложи своя кандидат за президент, в който увлича БСП и левицата, или се оттегля в ролята на "Доган на лявото". 

При патриотите е почти същото - форсират радикални решения и... печелят. Или другите приемат техния диктат и се обкичват със славата на лидери на националистите или ако не го приемат форсират избори (това е възможно при направен вече ход на Първанов) и пак се явяват пред избирателя с ореола на непримиримите. 

Видя се, че когато балансьор на стабилността у нас са националистите, нещата не изглеждат радикално по-добре, отколкото когато е ДПС. В същност и двете балансиращи партии са част от системата за контролиране на властови мнозинства - веднъж от Кой? и втори път отвън. 

Първанов, ДПС, БСП и ПФ издигат претоплената теза за "умната" политика на балансиране между Запада и Русия като алтернатива на сегашния курс. За непосветените или забравилите ще напомня само, че това е вариация върху спряганата от самият Първанов в качеството му на Председател на БСП версия на Примаков, лансирана в пика на Косовската криза за неутралитет на България и отказ от членството в ЕС и НАТО. 

Атлантизмът на този кръг от хора е толкова крехък и тънък, че не издържа дори лек пролетен вятър. За тях членството в НАТО и ЕС е новата политкоректност, с която нямат сили открито да се борят, но никога вътрешно няма да приемат. Тази шизофрения между политика и бизнес стига своята точка на пречупване. Не можейки да правят бизнес с Москва не могат да печелят избори, а от там не могат да паразитират върху държавните пари и поръчки. 

Опитайте се да си спомните голям политически или бизнес проект, който е останал във Вашето съзнание, съизмерим на Енергийния шлем и който е бил реализиран с някое западно правителство или транснационална компания. С изключение на Калфин, който прави "добро впечатление" на Запад, всички тези сили - АБВ, ДПС и ПФ си остават дълбоко закотвени в наследената номенклатурна монозависимост от Москва.

Липсата не само на стратегическа, но и на обикновена логическа дълбочина в призивите за възстановяване на близостта с Русия лъсва при първия въпрос. Може да се балансира между две сили, но само ако не си част на равна или съизмерима дистанция от тях. Самото понятие балансиране между Запада и Русия означава, че се самоопределяме извън ЕС и НАТО. Тук скоро ще чуете още по-мощно и тезите за референдуми за членството в тези организации. Москва не е пропуснала да използва за свои цели нито един от провелите се напоследък референдуми в Евросъюза - нито този в Шотландия, нито "украинския" в Холандия, нито предстоящия във Великобритания. 

Второто условие е отношенията между двата полюса да не са конфронтационни. Ако прехвърчат волтови дъги шансът да изгориш са много големи. Ако си член на ЕС и НАТО, а Русия се конфронтира с тях, сближаването с нея означава еднозначно отдалечаване от съюзниците с всички произтичащи от това последствия.

Трето задължително условие - България да има автономен и достатъчен ресурс за да противостои и неутрализира преки заплахи за своята сигурност. В противен случай, ни трябват съюзници за защита не само за военната, но и за икономическата и финансова сигурност, тоест съюзници, които да ни гарантират достъп до капиталови и стокови пазари. Русия не може да ни даде нищо, което да не можем да заместим. Обратното, не е вярно. 

На практика България може без Русия - износът ни бе на санитарно ниски равнища и преди санкциите. Българските производители успешно заместиха загубата на руския пазар с други и на практика могат да минат напълно без износ за Русия. Не твърдя, че това е нормално, просто излагам фактите. 

Що се отнася до вноса на енергийни суровини можем да ги внасяме от други дестинации - при нефта го правим от години, при природния газ щом Украйна с близо 5 пъти по-голям внос мина без руски газ, за нас няма да бъде никакъв проблем.

В ГЕРБ действително са прави да мислят, че нещо в енергийната сфера напоследък е предизвикало мобилизация на всички ресурси на Кремъл в атака за дестабилизация на България. Но бъркат, че това е заради проучването на нефт и газ в блока Хан Аспарух и Силистар. Нищо не е намерено, а дори да се намери ще минат много години. Ясно е, че става реч за нещо от текущата политика с пряко и незабавно действие и дългосрочен ефект. И това е Южния газов коридор и интерконектора Гърция и България и свързаните с него отпушвания на транспортната инфраструктура в региона за газови потоци от юг към страните от Дунавския регион и Украйна. Москва успешно обезвреди Набуко, но сега няма шанс да се намеси, освен като смени правителствата в рамките на стратегията за връщането  в Балканския полуостров, за която вече писахме.

Четвърто, за да искаш да се сближаваш отново с Кремъл трябва да си сигурен, че срещу теб е прогнозируем и добронамерен партньор, а не кръгове, които играят на ръба на риска, като превръщат собствената си непредсказуемост в инструмент за натиск в международните отношения. 

Няма друга страна в целия регион и в Европа, която да е анексирала чужда територия и да е нападнала съсед след Втората Световна Война освен Русия. Няма гаранция, че няма да посегнат на някой друг съсед и ние по дефолт ще трябва да поемем част от съотговорността като симпатизиращи. 

Борисов засега умело "балансира", без да използва агресивна реторика към Москва. Макар и бавно, със скърцане, но накрая взема верните решения. Но той може да играе ролята на "гълъб", само защото има начело на държавата човек като президента Плевнелиев, който върши "черната работа", говори откровено и заема позициите, които нашите западни партньори искат да чуят. 

Засилва се усещането, че някой друг в ГЕРБ и в страната се опитва да кара влака, особено след ултиматумите на националистите по избирателния закон. Цялата тази истерия и история можеше изобщо да не се случи. 

Точно както при мораториума върху шистовия газ и сега с избирателния закон, същото задкулисие провежда активни мероприятия, които стъпват върху естествени и разбираеми страхове и амбиции на премиера - да не загуби властта, да не изглежда слаб и пословичната му готовност да жертва всичко и всеки в името на това да остане "на върха". При покера в българската политика това е много слаба позиция.

Ако му се отдава да балансира добре навън, все по трудно го прави в ГЕРБ. 

Цветан Цветанов все повече се еманципира, почти всеки ден е в медиите, при това не за да потвърди тези на лидера, а често за да го изпревари, допълни, а нерядко добави или обори. 

По замисъла на Борисов Цветанов и той трябваше да бъдат екип или отбор, в който лидерът е ясен и неговото решение е първо и последно. Цветанов не трябваше да се озвучава позиции, които да поставят Борисов в неловка ситуация - да му се налага да ги опровергава или игнорира. Днес между лидера на кабинета и на парламентарната група има очертани линии на конкуренция. Цветанов не е само първия между равните конкуриращите се заместници, изразител на линията на сътрудничество с ДПС, АБВ, патриоти, дори с БСП, той е друг полюс в партията различен от Борисов. Ролята на Румяна Бъчварова и другите заместници, които трябваше да покрият другите направления се маргинализират, защото парламентарният лидер реагира бързо, по всичко и навсякъде, като поставя Борисов пред свършени факти. Той не ръководи само партията, той прави политиката на тази партия и се намесва открито, дори бих казал провокативно в светая светих на премиера - състава на неговия кабинет.

Цветанов нарочно избърза за да озвучи новото министерско назначение на вицепремиера Томислав Дончев, без това изобщо да е негова работа. Сякаш за да покаже, че се е еманципирал от Борисов и се намесва във вътрешните му работи. 

След това пък заподозря сценарий за дестабилизация на кабинета в говоренето на Кънев за президентските номинации, но пък не намери за нужно да се дистанцира от слуховете, които изпращаха лидера на ГЕРБ в президенството, а него самия на премиерския стол. 

Не дочака ръководството на ГЕРБ да обсъди предложението на част от реформаторите за обща кандидатура и това което Борисов може да каже, а реагира изпреварващо. все повече със съзнанието и позицията, че той е определящия фактор.

При всички случаи ГЕРБ няма какво да губи от подобен разговор. Но показността в техния отказ може да им изиграе лоша услуга, най-малкото защото не са и няма да бъдат в положение сами да определят нещата нито преди, нито след президентските избори.

Колкото по-рано Борисов затвори тази интрига вътре в партията си толкова по-добре. Ако Цветанов твърди, че трудните решения са възможни само с широки компромиси и общо съгласие - значи кабинетът е обрече на нищоправене...

Досега моделът на ГЕРБ за управление малко или повече работеше - защото БСП беше "умерена" и предсказуема опозиция.

Първанов партнираше, защото пътя му към БСП при Миков беше затворен. а Пеевски блокираше ДПС заради личните си договорки и бизнес с лидерите на ГЕРБ. Днес нещата са извън контрол, налице е солидно финансиран план за дестабилизация на България отвън и вероятността от обединението или единни действия на силите против Борисов по модела от февруари 2013 година е налице.

Патриотичният фронт е едно от "слабите" звена, което всеки момент може да се активира. В ГЕРБ трябва да разберат - поводът за ултиматума на ПФ е измислен. Утре ще се появи нов - било по линията на ромите, на бурките или бежанците.

Мълчанието на Атака и затопляне на връзките и с ВМРО са красноречиво доказателство. 

Може разбира се да се продължи по инерция - но това само ще удължи агонията. Не толкова заради липсата на устойчива парламентарна подкрепа, която да позволи реформаторски действия, а заради натрупващите негативи от властта за водещата партия. Тъй като ГЕРБ е лидерска партия, Борисов ще отнесе негативите, Цветанов на практика е неуязвим в своето организационно царство.

Ако не е възможен рестарт на управлението и на коалицията, най-вече поради амортизираното взаимно доверие,  вариантът избори е неизбежен и желан. Те или ще дойдат когато ГЕРБ може да ги насрочи и когато му е удобно. Или под диктовката на извънредни събития извън техния контрол или управление ще се върнем към варианти на сценариите от февруари 2013 година.

В последна сметка обаче всички прогнози и сценарий за развитие са силно чувствителни към активността на гражданското общество и на отключващите обществената енергия фактори.