Денис Драгунский, Газета.ру

Не толкова отдавна в политическото ни ежедневие се появи съдбоносното число 86. Социолозите не се уморяват да съобщават, че 86% от запитаните поддържат и одобряват всички действия на властите. Освен това те ненавиждат Америка, Европа и Украйна, а също либералите, хомосексуалните, мигрантите, чужденците, неверниците и опозиционерите…

Те вярват на всичко, което говорят и показват по телевизора. Те обичат Ленин, Сталин и царя-мъченик Николай. Те са убедени в съществуването на извънземните, израждането и урочасването, световния заговор против Русия, световното правителство на Ротшилдите и Рокфелерите. Те вярват в целебните свойства на всичко, за което разказват в предаванията за здравословен живот. Те смятат, че още малко и животът им ще се оправи, доларът ще рухне, скоро ще възстановим СССР и първо ще кацнем на Луната, а после и на Марс…

Вярно, те са недоволни от покачването на цените и ниските пенсии, но са убедени, че за това е виновен Обама.

Както обикновено, в разделената образована класа спорят за някакви трети лица. В края на XIX век в Русия – за селяните. В началото на ХХ век – за работническата класа. А сега ние говорим за "народа като цяло". За тези дяволски 86 процента.

Едни (така наречените либерали) се плашат, че необразованите и глупавите са твърде много и това е ужасно, това ни подтиска, не можем да дишаме, накъде отива съдбата на страната ни и т.н. Други (така наречените патриоти), напротив, осъждат първите за техния "креаклизъм" (от "креакл" – руски неологизъм, означаващ представител на "креативната класа" или творческата интелигенция, но в негативен смисъл – бел. прев.), тоест снобизъм и пренебрежение по отношение на простия народ.

Успокойте се, господа. Правите две грешки.

Първо, не 86%, а само 80%. Четири пети, с други думи. 6% явно са си добавили социолозите. С двояка цел. Да поласкаят властите – това първо. Второ – да придадат по-обективен вид на числото. Не 80% или 90%, а именно 86%. Измерено точно, като в аптека.

И трето, четири пети — това е най-вероятният минимум от слабо образовани, неспособни на рационално мислене и спокойно обсъждане на чужда гледна точка, както и (независимо дали поради недоученост или от само себе си) безсмислено жестоки хора.

Така е било при всички власти. При Перикъл, Юлий Цезар, Луи IX Свети, Иван Грозни, Петър Велики и Николай Кървави. При Йосиф Сталин, Франклин Рузвелт, Адолф Хитлер и Уинстън Чърчил. При Кенеди и Хрушчов. А и при тези след тях, чак до наши дни.

При това при лидерите в началото на този списък (при Юлий Цезар или Иван Грозни) такива хора са били 99%.

Това са граждани, които прилежно и тежко работят на полето или във фабриката, а в последните десетилетия — в офиса и зад щанда. Работят, меко казано, неизменно. А твърдо казано — безнадежно. Без почти никаква възможност да променят съществено съдбата си. Но това въобще не е от желание жертвено да помагат на родината си и своите съграждани.

Фрази като "селяните ни хранят с хляба си", или "работниците произвеждат за нас автомобили и мебели", или "продавачката заради нас стои зад щанда" — са или метафора на границата на мошеничеството, или невежество на ниво девети клас. Е, или някакъв съвсем комичен толстоизъм: добрият селянин носи прясно опечен хляб – подарък за графа-писател, "велик креакл на руската земя".

Не! Те се трудят, за да си осигурят препитание, дрехи и жилище, и толкова. Ако спрат да работят — ще умрат от глад, а това, естествено, не им се иска. Затова и няма никаква причина да фетишизираме факта, че някакви граждани всеки ден рано сутрин се заемат с тежък труд.

Разбира се, в мнозинството случаи тези хора не са виновни, че са се оказали в тази мрачна социална зона. Така се е случило. Известно количество от по-упоритите и надарени от тях постоянно се издигат нагоре. Но примерно същият брой не толкова умни и по-вяли едновременно се спускат надолу. При тези същите четири пети.

Тези хора не бива да бъдат осъждани за това, че са такива: те, повтарям, не са виновни. Още повече – те имат всички човешки, граждански и политически права, включително и избирателните. Всеки опит правата им да бъдат ограничени застрашава с разпад на цялата социална и политическа структура на модерната държава и трябва – по мое мнение! – да се пресича решително.

Но в никакъв случай не можем да се ръководим от техните възгледи, ценности и житейски стремежи. Тъй като тези хора по никакъв начин не са извор на морал.

По-скоро обратното. Именно те, както показва историята, рушат и убиват по време на Вартоломеевите и Кристални нощи, линчуват негри, пишат доноси за приятели и съседи, а също и за лично непознати киноартисти и военноначалници, а когато в градчета им пристигне ешелон с депортирани поволжски немци, хвърлят по старците и децата камъни, крещейки "фашисти!".

Именно те поддържат и одобряват всяка власт и радостно повтарят думите, чути по радиото от държавните пропагандисти.

Те даже не са аморални. Аморалността — това е етическо учение, изискващо определено напрежение на ума и известни познания. Те най-често са иморални, тоест извън морала. На тях са им почти недостъпни категориите "добро" и "зло", излизащи извън пределите на всекидневието бит и моментната лична изгода. Именно моментната – защото те не могат да се замислят за някакви дългосрочни последици от действията си.

Когато четем за зверствата на фашистките окупатори и техните съучастници на съветска територия, пред очите се появява маса еднотипни истории. Човекът става полицай при немците, за да живее по-сито (както преди това е станал съветски милиционер). Човекът се прибирал от пазар, видял, че закопават живи евреи и спрял да помогне. А ако беше минал по друг път или в друг час, нямаше да извърши "престъпления срещу човечеството".

Тук не става въпрос за човечността! Те даже не разбират тази дума. Говорим за проста сметка: наистина ли този внезапен помагач на нацистите си е мислел, че фашисткият райх е победил и окончателно се е утвърдил на нашата земя? Че Червената армия никога няма да си върне земята и няма да има никакво възмездие? Уверявам ви, нищо подобно не си е мислел.

Аха! Значи той е мислел, че ще избяга от завърналите се комунисти в Германия? Заедно с новите си господари? И това не! Той въобще за нищо не си е мислел и нищо не е планирал. Той просто е убивал заедно с всички. Защото в душата му е имало неизразходван (и винаги актуален) запас от злоба, жестокост и омраза.

Откъде тази безпредметна ненавист?

По-скоро, първоначално безпредметната, всеобхватна омраза, гняв и желание за заяждане упорито търси своя обект – кого да мрази, за да убие – и с радост го намира. Откъде идва това? От тъмнотата и невъзпитаността на душата. Човек по природа е звяр и, както е писал Гай Салустий Крисп още в I век пр. Хр., Omneis homines, qui sese praestare student ceteris animalibus, summa ope niti decet, което в превод означава "Всички хора, които искат да превъзхождат останалите животни, са длъжни да се стараят с всички сили… да не живеят като скотове, които зависят само от своите стомаси" – а да се стараят да станат хора, тоест същества с разум, чест и състрадание.

Това същото се е случило и със самите окупатори. Те лека-полека се въвличали в разправата с мирното население. Независимо от лицемерно-благородните "десет заповеди на германския войник", раздадени на войската преди нахлуването – според които германският войник бил рицар, воювал не срещу хората, а с юдео-болшевиките, като за народа бил покровител, освободител и т.н. Но рицарите са си рицари, а миризмата на прясна кръв е по-силна от всякакви заповеди. Не е вярно, че мирното население е било унищожавано само от есесовците и то не от всички, а от тези в черни мундири, а останалите са били само войници. Уви, не.

Чел съм поразителните спомени на германските военни летци. Отначало, след бомбардирането на цивилни квартали, те естествено повръщали от ужас и отвращение към себе си. По-късно започнали да се успокояват. След това привиквали, а накрая се увличали. След три месеца, ако на връщане към базата си след въздушен бой забележели на земята селянин с каруца и/или дете, не си отказвали удоволствието да се снишат и да половуват. С картечницата, от бръснещ полет.

По-късно, доста по-късно, след капитулацита и плена, се каели. Пишели мемоари на покаянието. Това обаче било — важно уточнение! — в хода на принудителната денацификация.

Просто така, без причина, четири пети от населението никога не се разкайва.

Но ако бъде помолено сериозно и авторитетно, с танк на кръстовището пред родния дом и дуло, опряно в тила – тогава се разкайва от сърце и душа. Може дори ризата да си разкъса и главата с пепел да си посипе – разрешете да попитаме, с ваша пепел или сами да си носим?

Да, това че летците са технически подковани, не им пречи да бъдат прости момчета.

Писателят Хайнрих Бьол си признава, че отначало наблюдавал с презрение цялата тази вакханалия на грабежа, развихрила се на окупираните земи, когато офицери и войници изпращали в райха, всичко, което може да се опакова – от скъпоценности и платове, до всякакви хранителни продукти. Но след това се включил и се увлякъл. Писал на майка си, че ето – праща ѝ две дузини твърдо сварени яйца с привет от Русия.

Ще ми се да се надявам и вярвам, че великият немски писател, хуманист и моралист все пак не е участвал в унищожаването на мирни жители. Но остава проблемът с моментната лична изгода: и германските окупанти, и руските колаборационисти, и мирните съветски хора, надраскали милиони доноси, са действали не толкова от свирепост, колкото от желание да откъсват парче — плат за костюм, шевна машинка, по-висока длъжност, още една стая в комуналката.

Но именно това е и свирепост висша проба — да убиеш съседа за нужна в домакинството вещ.

Да изтребиш или поробиш цял народ заради неговите ниви, мини и фабрики. Тук не е ясно кое е от по-рано – жестокостта или алчността. Навярно това е някакво първично неразделимо, младенчески-зверско желание — да се наядеш, убивайки. А после — да убиеш, за да се наядеш. И накрая, да убиеш просто така. Гъделичкайки сетивата си с ясния спомен за наситеното удоволствие (дали на корема, или на емоции – без разлика).

Да не храним илюзии за тези четири пети. Те са 80%.

Обаче остава културата. Тази, която още в древни в имена забранява на хората инцеста и канибализма, а след още няколко разбираеми логически стъпки – изнасилването и убийството. Задачата на образованите и умни хора, казано с думите на Салустий, е да се стараят повече. Да се стараят с всички сили да направят така, че 80-те процента да станат 75, 70, 60%… За да може тъмнината и родената от нея омраза да отстъпват пред жарката светлина на разума.

Но горко на държава, в която в името на краткосрочната печалба, политическата класа залага на всичко най-мрачно и зло в народа. Тогава вече наистина 80-те процента могат да се превърнат в 86%, а скоро и в 99%. Както във времената на Юлий Цезар или Иван Грозни. Това ли ни трябва?

Площад Славейков