10 извода след Кан... Оставете освиркването за финала

1. Тероризмът е изнервил Франция

Отряд войници с отегчен вид и огромни оръжия посрещаше развълнуваните гости на фестивала на летището в Ница – това е зловещ знак, че тази година мерките за сигурност ще бъдат едновременно здрави и отегчителни. Официалното ниво на терористична заплаха във Франция е все още „изключително високо“ след ноемврийските атаки в Париж и нито вътрешното министерство, нито организаторите на фестивала бяха готови да поемат рискове.

Няколко седмици предварително те симулираха терористично нападение в учение, предвидено да провери готовността на полицията, военните, пожарникарите и медицинския персонал. Драматичните сцени биха били съвсем на място в холивудски екшън блокбъстър. Слава Богу, самият фестивал премина без инциденти.

Претърсване на чантите, проверки с металотърсачи и конфискувани течности бяха най-лошото, на което бяха подложени гостите.

 

2. Сянка все още виси над Уди Алън

Имаше обаче едно запалително устройство, метнато в посока на фестивала, когато в текст, публикуван в „Холивуд рипортър“, Ронан Фароу – отчужденият син на Уди Алън, отново напомни за обвиненията в сексуално насилие срещу режисьора от дъщеря му Дилън. Имало конспирация на мълчание и култура на негласна подкрепа от страна на медиите, заяви той.

Последният филм на Алън "Кафе Сосайъти" вдигна завесата на фестивала и на церемонията по откриването водещият Лорен Лафит се пошегува грубо със 79-годишния режисьор:

„Много мило, че снимате толкова често в Европа, въпреки че в САЩ срещу вас няма обвинение в изнасилване.“

Коментарът предизвика незначителна сензация сред журналистите и някои противоречиви оценки, но общото мнение бе, че е бил просто необмислен и проява на лош вкус. Много е трудно да се говори забавно за изнасилване – ще се върнем на това малко по-надолу...

 

3. Кристен Стюарт е кралицата на Кан

Миналата година Франция отдаде рядка за американски актьор чест на Стюарт, като й присъди награда „Сезар“ – местния еквивалент на Оскар. В Кан интересът и ентусиазмът по 26-годишната звезда бе очевиден.

„Ла Кей Стю“ беше навсякъде, знойното й лице надничаше от кориците на списания и вестници по будките, от рекламните билбордове по „Кроазет“. В „Кафе Сосайъти“ тя играе уверена и пораснала, с което увенчава старта на нова по-зряла фаза в кариерата си – но се завръща и като тийнейджърката, която знаем от „Здрач“, в „Личен купувач“ на Оливие Асаяс.

Този филм раздели фестивала, недоволството, с което бе посрещнат, и уравновесяващите аплодисменти само повишиха медийния интерес към звездата. Появата на Кристен Стюарт на червения килим подлуди клюкарските и модни издания, да не говорим за вълнението на нейния плашещо добре организиран легион от онлайн фенове.

 

4. Освиркването най-добре да се запази за финала

Канската публика обича да вика „У-у-у!“. (Съскане, дюдюкания, груби крясъци и бухане също не са й непознати). Затова беше изненадващо, че през първата седмица повечето филми бяха посрещнати с необичайна топлота и позитивизъм.

Но тогава дойде „Личен купувач“. Докато някои критици видяха в тази призрачна история от света на модата творба на луд, прекрояващ жанровите граници гений, други не бяха толкова убедени – и над салона се понесоха звуци като от стадо едър рогат добитък. Те се преплитаха с радостно дюдюкане и викове „Боклук!“ (на испански) след прожекцията на „Неоновият демон“ на Николас Виндинг Рефн, преди да нападнат яростно „Последното лице“ на Шон Пен.

Този филм бе безапелационният провал на фестивала, описан от един критик като „зашеметяващо самомнителен, но вкочаняващо празен коктейл от романтика и обидно бежанско порно“. И сякаш това не беше достатъчно лошо, ами пресконференция на екипа повдигна неудобството на нови висоти, като събра гримасничещия Пен с бившата му приятелка Терън, за радост на настървената медийна глутница.

 

5. Дългите филми са уморителни

Стояхме на епични опашки под палещото слънце на Лазурния бряг, преди ревностната охрана да ни прибере бутилките с вода – и много хора от публиката направо пресъхнаха на някои доста дълги филми.

„Крадлата“ на Пак Чан-Ук закова хронометъра на 145 минути, American Honey на Андреа Арнолд и „Тони Ердман“ на Марен Аде бяха по 162 минути, а Sieranavada на Кристи Пую – румънска черна комедия с картечен диалог – ни опустоши с невероятните 173 минути.

В края на всеки от тях имаше много пресъхнали усти, но може би това беше по-малката от двете злини: алтернативата за правилно хидратирана аудитория беше, разбира се, много дълго чакане пред тоалетните.

 

6. Червеният килим е мястото за протест

Ако се върнем наум обратно към 2015 г., ще си спомним аферата „Хийлгейт“. Шумотевицата, която последва, когато организаторите на фестивала не допуснаха десетки жени до червения килим, защото не носели високи токчета, бе сред главните събития на миналогодишния фестивал – и някои звезди не са го забравили.

Когато Джулия Робъртс закрачи без обувки по килима на премиерата на „Пулсът на парите“, босите ѝ стъпала бяха проява на феминистка солидарност. Няколко дни по-късно Саша Лейн от American Honey последва примера ѝ. Кристен Стюарт отначало залиташе покрай камерите върху извисяващите я токчета на Christian Louboutin, но след това слезе на земята в чифт удобни, износени гуменки.

А по-сериозно изявление направи актьорският състав на бразилския филм Aquarius, който позира тържествено на килима с табелки, на които пишеше „Бразилия вече не е демокрация“, „Бразилия преживя държавен преврат“ и „Светът не може да приеме това нелегитимно правителство“ – в знак на протест срещу импийчмънта на бразилската президентка Дилма Русеф.

 

7. Гадно е да си беден – но помощта идва

Яхтите, луксозните рокли и блестящите купони са странен фон, на който публиката да гледа сурови, социално реалистични драми. Но както винаги в Кан, забележим брой филми бяха взели на фокус бедните и потиснатите.

В конкурсната програма Кен Лоуч, Андреа Арнолд, Брилянте Мендоса и братята Дарден разглеждаха грубата реалност на съвременната бедност – но какво всъщност може да се направи срещу неравенството?

Странно, но Томас Пикети има някои идеи под ръка. Нашумелият френски икономист и автор на „Капиталът в XXI век“ – със сигурност най-купуваната, но не и най-четената книга след „Кратка история на времето“ на Стивън Хокинг,се появи, за да анонсира предстоящия филм по своя 700-страничен том. Режисьор ще е новозеландският документалист Джъстин Пембъртън, снимките  започват през август.

 

8. Кан има апетит за човешка плът

Върколаците и вампирите станаха демоде – тази година над всички са канибалите. „Неоновият демон“ на режисьора на Drive Николас Виндинг Рефн включва плътоядни модни модели; таралежи мляскат и дъвчат весело трупа на Жулиет Бинош в Slack Bay на Бруно Дюмон; а в Raw - изненадващият хит от Седмицата на критиците, един студент вегетарианец прави фатален пропуск.

Обаче в „Добрият великан“ канибализмът  е смекчен: повечето от великаните, ядящи деца от книгата на Роалд Дал, са изрязани в адаптацията на Стивън Спилбърг.

 

9. Хуморът може да дойде от необичайно място

Повечето хора смятат германците за по-скоро мрачни – но който ги познава, знае, че те имат едно доста глупаво чувство за хумор, с остър усет за абсурда.

Точно тези им качества удивиха критиците в комедията „Тони Ердман“ на берлинската режисьорка Марен Аде, която се утвърди сред фаворитите за Златната палма в началото на фестивала. Че германците могат да бъдат забавни е едно, а историите за изнасилване са нещо съвсем друго.

Нападанията над жени бяха в центъра на два смъртоносно сериозни филма от състезателната програма тази година – Graduation на Кристиан Мунджиу и „Продавача“ на Асгар Фархади – както и един забавно нелеп.

В Elle на Пол Верховен Изабел Юпер играе богата, аморална бизнесдама, която след като е нападната в стилния си парижки апартамент, търси отмъщение. Ако някой филм от афиша в Кан успя да накара публиката да се наежи, това беше този. Някак си, с някакво странно владеене на занаята си, режисьорът на „Робокоп“ и „Първичен инстинкт“ ни спечели. И преди да имаме време да помислим какво означава да се развеселим от комедия за изнасилване, залата гръмна в аплодисменти. Може би последен ще се смее режисьорът на Elle Пол Верховен.

 

10. За журито сериозността победи глупостта

Въпреки че вятърът духаше в платната на „Тони Ердман“ през голяма част от фестивала, в края на краищата филм, стандартен за Кан, взе най-голямата награда. Тази година с втора победа Кен Лоуч ще се върне от Кан със Златната палма, след като вече спечели наградата през 2006 г., за „Вятърът, който поклаща ечемика“.

„Аз, Даниъл Блейк“ е историята на един дърводелец от Нюкасъл в северната част на Англия, който след прекаран инфаркт не може да работи, но е принуден от незаинтересованата система да кандидатства за работа, която в действителност не би могъл да изпълнява. Филмът бе похвален за достойнството и хуманизма си при съпоставянето на изпитанията и разочарованията на Даниъл със сцени на хумор и затрогващи действия, на което публиката реагира с аплодисменти и сълзи.

Един филм със сериозни послания триумфира в края на тези 12 дълги дни – но за тези, което имахме късмета да сме тук, всичко беше много забавно.

Площад "Славейков"