Първа серия: „Гадни копилета“.

Те оставят съученика си да отиде на бал с обществен транспорт. Няма ли, няма ли в този сив жилищен комплекс една фея, която да превърне някоя тиквичка в такси?

Ето я, тя дава газ с личния си автомобил, сивосинкавият силует върви към спирката като същинска емблема на провалените реформи в поне няколко министерства, със сигурност поне на просветното и социалното. Тя обаче го настига с колата си, тя е доброто, на което работата му е да побеждава. Тук сюжетът се прекъсва за продуктово позициониране на банковото дело: той ще кандидатства в университета с кредит. „Клиентите са ни скъпи.“ 

Феята описва случката и тогава идваме ние, другите гадни копелета, за да заподозрем всички във всичко.

Втора серия: „Момиче за един милион“.

По-точно за 15 хиляди лева, толкова струвала роклята. Внася се и геополитически момент – роклята е от Дубай. Както и мистичен – там майката изпратила част от косата на момичето, както и мерките му. О, боже, изпратили са и кожа, за да преценят колор експертите в Близкия изток какъв да е цветът на роклята. Всичко това не е направено от суета – неее, и от парвенющина не е, замисълът бил да се внесе малко цвят в сивото българско ежедневие. Майката и момичето са поканени от Аниивиктор, да разкажат тази приказка. Християнската нишка е представена с това, че света Богородица пошепнала на майката името на момичето. Трудно име, чак Аниивиктор се затрудняват, тук си спомняме, че чичко Филипов вече го няма, само той не се затрудняваше. Момичето ще учи международни отношения в университета.

Трета серия: „Знам какво направи миналото лято“.

Кристиян и Каролина-Клер се срещат година по-късно случайно в коридора на университета. „Ти не си ли…“ – мълви тя. „А ти не беше ли…“ – шепне той.

Но нека не гадаем. Каквото и дъно да предположим, пошлостта ще ни изненада с размера си.

Абе ние защо толкова мразим децата си?

Ако напълно незапозната с порядките в България комисия трябва да опише как се отнасяме като хора, общество и държава към децата, ще се получи долу-горе следния доклад:

„Българите имат сериозен демографски проблем, който твърдят, че ги тревожи. При раждането бебетата се отделят от майките, за да може персоналът да ги удря по главите. Поставянето на ваксини е задължително, но затова пък ваксини или няма, или има съмнения, че нещо не им е наред. Държавата предпочита да дава две години майчинство, вместо да построи ясли за малките. Влизането в ясла е по-трудно, отколкото в университет.

После на гърба на децата се слагат тежки раници, но оттам родителите не дават да се извади нищо, особено стихотворението „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“. Още от първи клас родители и деца започват да правят репетиции за представлението „бал“, които се наричат „рожден ден“. По наши изчисления семейство с две деца отделя над 2 хиляди лева на година за празнуване на рождените дни на собствените деца и за подаръци на съученици по същия повод.

Когато учениците се явяват на матура, се набляга върху опазването им да не преписват. За тази цел не се канят армейски поделения, защото такива в България има малко и основно по границата, където пазят никой да не влезе, както преди се пазеше никой да не излезе. Сега излизането е свободно, а влизането – платено. Чужди армии за опазване от преписвачи не са поканени само по причината, че българското общество не би се споразумяло дали това да са бойни сили на НАТО или руска армия.

После идва така нареченият бал, на който наблюдението се поема от състава на КАТ. За да покажат, че са пораснали, децата се появяват по препаски, танцуват етнически, развяват бутилки и броят до дванайсет. А възрастните се отдават на морален алкохолизъм, опияняват се да критикуват, съдят и духовно превъзхождат децата. После децата си стягат куфарите и заминават, а родителите сядат пред скайп да им разправят колко ги обичат.“

Не, не ги обичаме. Нито когато описваме сивосинкавата им бедност, нито когато демонстрираме богатство в дубайско бяло. Ползваме ги. Включително и аз, за което се извинявам малко на Каролина-Клер и много на Кристиян.