ЕМИЛ ГЕОРГИЕВ

Докато нискотарифният самолет набираше височина, поел на запад към Италия, където отивах да преживея „Плаващите кейове“ на Кристо, се замислих какво ли би се случило, ако (разбира се след 10 ноември, 1989 г.) Кристо бе пожелал направи нещо в България. Например да опакова Партийния дом, или храм-паметника „Св. Александър Невски“, или паметника на Червената армия, или онзи край НДК или – най-подходящият обект от всички – мавзолея на Георги Димитров?

Първи вероятно щеше да скочи, възмутен до дъното на чургубоилската си душа от поругаването на националните светини Божидар Димитров. Волен Сидеров щеше да отрече яростно българщинАта на „неговорещиябългарски“ Кристо, а после към хора на омразата със сигурност щяха да се включат Волгин, Симов, псевдопатриотите… Както и онази част от широките народни маси, която е убедена, че модерното изкуство не е нищо повече от особено успешна измамна схема за пране на пари. А също и заговор за оглупяване на човечеството между хора, което не могат да рисуват. Кристо, със или без Жан-Клод, не би си губил времето с това.

После кацнахме и тръгнахме към Изео.

И така – в 2 следобед на 1 юли бях в задушната, прашна и задръстена от ремонти София, а в пет вече се разхождах по „Плаващите кейове“ в Изео, под мекото слънцето на Ломбария. Бях гледал доста снимки, бях чел не малко текстове (и написал няколко) за новата творба на Кристо. Но нищо не може да предотврати културния и екзистенциален шок от срещата с „Плаващите кейове“.

Изведнъж се оказах на място, където нещата, за които уж бях подготвен, изчезнаха и всичко около мен сияеше: и майките, повели деца и домашни любимци по оранжевите пътеки, и индусът със засукани мустаци и бебе на раменете, хванало се здраво за чалмата му, и засмените китайски тийнейджърки, и планината, и малкия остров с имението на сем. Берета, и патките, които си почиваха по кейовете, и езерото, и хилядите италианци, германци, англичани – и българи.

a6f6b5e7-3da4-4fa3-be08-bac6d8f3979a

b8b92c2f-5c02-42ec-9664-761286fbb00d

2238fb03-c5bd-46d0-bc1e-e950b48c5f3c

d54e2a75-732a-45c3-895d-eb4d3e9cc43f

74fb8f41-af9d-46d5-92b2-aec162b75921

926a26c1-07cf-4fa3-bdfe-964a1abfd48f

fa89066f-94be-4309-bd8e-88966e4e7ef7

Самият Кристо премина край мен, изправен гордо на мостика на малко корабче, щастлив и сияещ, както всички останали. (Но че е бил той разбрах по-късно, когато разглеждах какво съм снимал.) Всички сияха така, сякаш годината е 1965-та и те току-що са били на концерт на „Бийтълс“.

В центъра на цялото това сияние оранжевите пътеки се полюшваха леко върху синята вода, в пълен синхрон с ритмичния бавен танц на вълните, заобиколени от зелените планини. Разхождах се по оранженвото вълнение, гледах как синьото небе стана оранжево, а водата заблестя като разтопено сребро, докато накрая езерото потъна в мрак и само акумулаторните лампи рисуваха редици от светещи кръгчета по кейовете.
Но сиянието не изчезна, усещах го в себе си и в хармонията на хилядите щастливи лица наоколо в това невиждано по мащаби и искреност поклонение пред работата на негово сиятелство Твореца.

69e6f8ef-09a3-4457-8462-b84ad111a812

Още в самолета обратно на изток, след един последен кадър през облаците от 11 хиляди метра към оранжевите чертични на кейовете в последните им часове, отново се замислих. Че Кристо няма работа в България, беше ясно. Но защо след като планината не идва при Мохамед, той не отиде при нея? Защо нашите политици и големи художествени авторитети, някои от тях дори състуденти на Кристо, пропуснаха шанса да видят на живо „Плаващите кейове“ и примерно да поздравят Кристо с невероятния му успех.

Още повече, че в него роля има и голям български екип. Още повече, че за него не е платено от Сорос, ЦРУ, бюджета на РБ, а само и единствено художникът. Още повече, че както знаем, министърът на културата обича Италия, и с удоволствие подкрепя местни творци, родени в България. Още повече, че всички говореха за Кристо с възхищение, с изключение на малка група несъгласни – но дори и те не биха могли да отрекат фактите: 1 милион и 200 хиляди посетители за 16 дни, като всички световни медии от „Ню Йорк Таймс“ до десетките руски сайтове неизменно подчертаваха българския произход на художника.

Мисля, че знам защо – до плаващите кейове на Кристо не може да се стигне с правителствена лимузина или с полицейски ескорт – входът е безплатен и те са еднакво достъпни за всички. Там няма запазени правителствени ложи или ВИП салони като на някои стадиони, където застаряващи мъже с големи пури и кореми да пият изстудени коктейли и демонстрират финансово надмощие. А и как щеше да се отрази на самочувствието на някои „световно известни“ български художници срещата с Кристо, събрал сам, без министерска подкрепа толкова публика, колкото техните български луври, модерни и социалистически музеи, заедно със всичките им самостоятелни изложби, не могат да съберат за цял живот?

26a31eb3-8d70-4aa7-964a-ad7cd40c9f00

Площад "Славейков"