Джонатан ДЖОУНС, „Гардиън“

Лудостта е изпълвала Винсент Ван Гог с ужас, но той също така се чудил дали не е и неделима от художествения порив. В писма до брат си Тео, свидетелстващи, че Винсент е не само голям живописец, но и един от големите автори на ХІХ в., той няколко пъти се връща към картината „Лудостта на Хюго ван дер Хьос” от Емил Ваутерс (1872). На нея старият художник от ХV век е изобразен като жертва на душевна болест.

За Ван Гог тази картина улавя тъмната романтична асоциация между гения и лудостта. В наше време самият Винсент въплъщава този фатален дефект на творческата природа. Но новата изложба в музея „Ван Гог” в Амстердам поставя под въпрос това, което сме превърнали в романтичен мит около холандския живописец, прострелял се смъртоносно в една нива край Овер-сюр-Оаз през 1890.

Чрез комбинация от изкуство, писмени документи и един ръждясал револвер, открит от селянин през 1960 г. в същата нива, изложбата „На прага на лудостта” показва, че болестта на Ван Гог не е вдъхновявала изкуството му, а е пречела на работата на твореца. Спирала го е да работи за дълги периоди и той героично се е борил срещу тотално опустошителните ѝ прояви, за да създаде част от най-значимото изкуство в историята.

Снимка БГНЕС

Когато изкуството му (непродаваемо, докато е бил жив) започва да привлича признание след неговата смърт, този художник в смайващо жълто и халюцинаторно синьо започва да изглежда сякаш прокълнат от някаква отчайваща, мистериозна вътрешна болка. Радикалният френски драматург Антонен Арто, прекарал късните си години в психиатрични лечебници, нарича Ван Гог „човек, самоубит от обществото”. Във филма „Страст за живот” (1956) художникът е изигран от Кърк Дъглас и показан като човек, трагично неспособен да контролира бурята от емоции и енергия, която го превръща във велик творец.

Образът на Ван Гог като „луд гений” произлиза от собственото му изкуство. В „Автопортрет с превързано ухо” (1889) той се концентрира върху раната, която сам си причинява, когато отрязва ухото си с бръснач в Арл през декември 1888 и подарява парчето съсечена плът на местна проститутка. Показва ни измъченото си лице, но то ни гледа със сините очи на визионер. Това не е обективен разказ за едно нещастие, а хипнотично наситен портрет на художника, едновременно измъчван и освободен от лудостта си.

Музеят „Ван Гог” показва важни нови данни за това как художникът губи ухото си. Скоро открито писмо от д-р Феликс Рей, лекувал раната, разкрива целия ужас зад превръзката на автопортрета от 1899. То потвърждава, че Ван Гог отрязва не само горната част, както обикновено се твърди, а цялото си ляво ухо. Това изяснява страшния акт на самонараняване като предвестник на неговото самоубийство.

Изложбата отхвърля и теорията, издигната от недобросъвестни историци на изкуството през 2009 г., че приятелят на Ван Гог Гоген бил отсякъл ухото му със сабя. Ухо може да бъде посечено при удар с хладно оръжие, но не и да причини жестоката ампутация, описана от д-р Рей. Тя по-скоро се дължи на бавното и самоунищожително усилие, нужно за рязане с бръснач от човек, решен да си причини огромно страдание.

По същия начин, сензационното твърдение на американските биографи Стивън Нейфе и Грегъри Уайт Смит, че Ван Гог не се е самоубил, а е бил застрелян от друг човек, е лишено от основание заради пистолета.

Този малокалибрен, седеммилиметров джобен револвер, намерен на мястото, където Ван Гог се застрелва в гърдите и крайната му степен на корозия свидетелстват, че оръжието е лежало на земята още от края на ХІХ в. Калибърът на джобния револвер Лефошьо обяснява защо куршумът се отклонява от ребро към коремната кухина и защо агонията на художника продължава трийсет часа.

Снимка БГНЕС

Други интересни експонати, включително последните произведения на художника, разкриват мрачното му психологическо състояние и поддържат схващането на музея, че Ван Гог е загинал заради самоубийство, след дълги страдания от болест, накарала жителите на Арл да искат той да бъде затворен в лудница.

Диагнозата не може да бъде сигурна, но Ван Гог е страдал от пристъпи на депресия и умствена парализа, която периодично го е приковавала в неподвижност. При такава криза той не може да работи. Рисуването, макар и да не го освобождава напълно от вътрешните му демони, е контролиран процес на здрав труд, по време на който той се опитва да остане на себе си. Винаги моли приятелите си да изпушат по една лула, защото и това, според него, е преграда пред пристъпа на безумие.

В картината „Столът на Винсент с лулата му” той използва този прост, груб предмет като символичен портрет. Така Ван Гог иска да вижда себе си – скромен и практичен, приятел, на когото можеш да разчиташ. На сламения стол е оставил лулата и тютюна, на които се е уповавал да облекчат вътрешния му мрак. Самият той е някъде на полето.

„На прага на лудостта: Ван Гог и неговата болест” е в музея Ван Гог в Амстердам от 15 юли до 25 септември.

Площад Славейков.