В събота турските войници и полицаи – останалите лоялни към президента Реджеп Тайип Ердоган след несигурните часове от предишния ден – изолираха противниците си из службите за сигурност, по различни сведения арестувайки хиляди. Ще има още хиляди. В рискования свят на турската политика (формално демократична, но разигравана с авторитарна жестокост) правосъдието за губещите ще бъде бързо и брутално.

Забележителното в петъчния опит за преврат не е провалът му, а че след години, в които Ердоган безмилостно прочистваше опозицията, в турската армия все пак имаше фракция, достатъчно силна, за да опита нещо срещу властта.

Конфронтацията се задаваше отдавна. Когато Ердоган за първи път стана министър-председател през 2003-а, той беше най-голямата надежда за демократизъм в ислямския свят – лидер с огромна жизненост, който трябваше да покаже на света, че политик, който е и убеден мюсюлманин, може да води стабилна демокрация и да продължи да бъде член на НАТО.

Тези надежди бързо се изпариха. Ердоган, който стана президент през 2014-а, е усвоил няколко страници от наръчника на Владимир Путин, използвайки демократичните институции, за да легитимира властта си, докато смазва своите противници с крайната цел да премахне самата демокрация. През изминалото десетилетие Ердоган караше да замълчат, маргинализираше или унищожаваше всеки, който би могъл да му се противопостави в страната, включително редактори на вестници, университетски преподаватели, служители на хуманитарни организации и политически дисиденти.

Каква ирония, че Ердоган, който бе затворил толкова много журналисти и направи сериозни опити да цензурира Туитър, ЮТюб и Фейсбук, може би спаси властта си, използвайки сациалната мрежа ФейсТайм, за да се появи рано в събота по турските телевизионни канали. Президентът Барак Обама и други западни лидери, виждайки Ердоган като преграда срещу хаоса, го подкрепиха. В последната си проява на авторитаризъм Ердоган прокара закон, лишаващ членовете на Меджлиса от имунитет – мярка, от която критиците му се страхуват, и то основателно, защото той ще я използва, за да премахне последните малцина законодатели, изправящи се срещу него.

Остава армията. От основаването на турската република през 1923-а генералите смятат себе си за последните политически арбитри, взимащи властта – понякога със сила – когато решат, че правителството е станало твърде левичарско или твърде ислямистко. След военния преврат от 1960-а армията екзекутира министър-председателя. Армията храни особено недоверие към Ердоган, когото вижда като опасен ислямист. Но се оказа безсилна срещу него.

През 2007-а хората на Ердоган започнаха серия показни процеси, известни под общото име „Боен чук”, в които фалшиви доказателства бяха използвани, за да премахнат водещите турски офицери. Стотици бяха изпратени в затвора, а армията беше завинаги изхвърлена от политиката. Всъщност Ердоган може и да е бил истински изненадан от факта, че още съществува толкова силна дисидентска военна фракция, която изобщо да се опита да го свали от власт. В петък организаторите на метежа дори не се опитаха да арестуват хората, които искаха да прогонят от управлението и отказаха да влязат в двореца с цената на стрелба по защитниците на президента. За сравнение, армията убива хиляди хора и арестува десетки хиляди през 1980-а. След провала на сегашния преврат, въоръжените сили в страната минават изцяло под контрола на Ердоган – като всяка друга институция в страната.

При драматичната си поява на истанбулското летище „Ататюрк” в петъчната нощ, Ердоган обвини за преврата намиращия се в изгнание духовник Фетхулла Гюлен – изолиран човек, живеещ в Щатите.

„Имам послание към Пенсилвания – каза Ердоган, с което може би удиви мнозина чужденци. – Ти извърши достатъчно предателства срещу родината си. Ако смееш, върни се в страната си.”

Гюлен, възрастен духовник, оглавяващ един от най-големите ислямски ордени в света, избяга от Турция през 1999 г., когато изглеждаше, че армията ще го арестува. Години наред той беше сред най-близките съюзници на Ердоган и му помогна да стигне до властта. Гюлен проповядва мир и толерантност, но винаги е имало нещо мистериозно около него и последователите му, които не изразяват гласно намеренията и лоялността си. С годините последователите на Гюлен тихо заемаха позиции в турските институции, особено в съда и полицията. Тъкмо гюленисти водеха показните процеси срещу генералите и пресата. През 2008-а Джеймс Джефри, американският посланик, написа паметна бележка за гюленисткото проникване в турската полиция:

„Твърдението, че полицията е под контрола на гюленистите, не може да бъде потвърдено, но никой не го отрича.”

Но през 2013 г. Гюлен и Ердоган влязоха в конфликт по време на разрив, който изглеждаше обикновена борба за власт. В момента Ердоган прочиства съдилищата и полицията от хиляди мъже и жени, за които се смята, че са гюленисти – и е много вероятно продължаващите арести и уволнения да са замислени още преди събитията от петък вечерта. Трудно е да се прецени дали Гюлен наистина е стоял зад неуспешния пуч, както Ердоган веднага обяви, но засега това изглежда малко вероятно (самият Гюлен изрази неодобрение към опита за преврат). По-скоро офицерите, ръководили метежа, представляваха остатъците от стария секуларен ред в армията. Сега с тях е свършено.

По време на речта си от нощта на истанбулското летище, Ердоган нарече опита за преврат „дар от Бога”. Той обикновено се изразява много прецизно, но в този случай, може би във вълнението си, разкри своите карти. С предотвратяването на преврата, той несъмнено ще използва момента. Ердоган не остави в тайна желанието си да пренапише конституцията, така че да получи тотална власт. Сега няма какво да го спре.

Площад Славейков