Петък късно вечерта, когато едни традиционно са излезли в баровете в градовете, а други очакват почивните дни пред телевизора, аз се намирам на 50-ина километра от Истанбул, в Ялова – малко градче на отсрещния бряг на Мраморно море. Към 11ч. получавам съобщение от приятел от Истанбул, в което ми казва да не тръгвам на път, защото стават „странни неща“ и „военните се опитват да завземат управлението“. Мостовете били затворени.

Аз решавам, че не съм разбрала правилно турския му и че военните провеждат някакво учение. Докато половин час по-късно не започнаха позвъняванията от България… Около мен всичко е спокойно, на отсрещния бряг виждам светлините на Истанбул. Говоря с местни момчета. Опитват се да изглеждат спокойни, обясняват ми, че няма за какво да се притеснявам. Настоявам да разбера каквото знаят.

Добре, дръпват ме настрана и ми казват, че стават някакви неща в Истанбул и Анкара, но и те не са наясно още какво се случва. Не могат да ми кажат подробности, освен да останем спокойни, да се обадим на Посолството и да изчакаме, за да видим развитието на нещата и новините.

Намираме телевизор в кафене на плажа, където работещите седят и с ужасени лица гледат телевизия на живо. Предлагаме да пуснем националната телевизия, няма сигнал. Военните били влезли вътре, полицията обградила телевизията. Другите основни телевизии били „техни“, т.е. на управляващите, казват момчетата, затова следим един от алтернативните канали.

"Не може народът срещу армията“

В някакъв момент след полунощ (вече сме загубили представа за времето) на живо през телефона си и социалните медии по една от телевизиите се включва президентът Ердоган, който не говори дълго, но казва нещо важно. Призовава хората да излязат на улиците, да отидат на площадите и летищата, за да не позволят това да се случи.

Момчето в кафенето се удря по главата и казва: „Не, ужас! Не мога да повярвам“ и на лицето му се появява още по-ужасена физиономия. „Не може народът да излезе срещу армията“, казва, незнаейки още, че това не е армията, а група от нея. Около нас всичко продължава да е спокойно, а светлините на големия град да мигат на отсрещния бряг. В далечината се чуват прелитания на изтребители, като на нас ни отнема цялата нощ, за да разберем какъв точно е този шум. Минахме през земетресение, моторница, кораб, хеликоптер, изтребител… Единият разтресе всички прозорци и сгради, хората излязоха изплашени, осъзнавайки че това наистина са военните.

3:00 ч Българското посолство в Анкара отговаря на спешния номер, съветвайки ни да останем там, където сме, защото и те не знаят накъде ще се развият нещата. Затварят сухопътните граници няколко часа по-късно. Около нас всичко продължава да е спокойно. Само в далечината в центъра на града се чуват клаксони и гласовете на хората, излезли на улицата в подкрепа на правителството. А ние продължаваме да гледаме телевизия. Информацията идва разпокъсано и на части от негримирани и рошави репортери, станали посред нощ да отразяват събитията и от видео записите от телефоните на участници в протестите срещу военните.

И после идва онзи SMS

Получавам съобщение на телефона си „Каним целия народ на Турция на площадите в защита на демокрацията и народната воля“ с подател Република Турция. Същото съобщение е получило и момчето в кафенето, както и всички останали турски граждани. Чува се езан. До разсъмване езанът се чува три пъти и продължава почти през целия следващ ден. Според местни, това не е традиционният езан, а села – специална молитва, която се чете след смърт. В някакъв момент към ранното утро г-н Ердоган излиза със съобщение, че опитът за преврат е приключил. Момчето в кафето ми казва: „Како, всичко свърши, това беше“. Как така? – недоумявам аз. Изключват телевизора и лягат. Лягам и аз.

Следващия ден прекарваме в Ялова, изпълнявайки заръките на Посолството (с които се чуваме още два пъти) и всички наоколо. Разхождаме се до центъра на града. Тук-там коли със знамена, тук-там полицейски коли и едно водно оръдие за разпръскване на безредици (ТОМА), познато ни от протестите в парка "Гези".

Защо метрото е безплатно?

Рано на следващата сутрин се прибирам в Истанбул. Градът е спокоен, трафик няма. Пет-шест останали танка на моста откъм азиатската страна са сякаш е единственото нещо, което напомня за събитията от предната нощ. Качвам се в метрото. Човекът от охраната ми казва, че метрото е безплатно. Защо? - питам аз. „Заради събитията“. Идва влакът, окичен с турското знаме отпред. Със знамена се движат всички автобуси от градския транспорт, колите за почистване на сметта...

Със знамена и уморени лица се прибират рано сутринта и хората, които вечерта са били на "Таксим", за да празнуват победата на демокрацията. Истанбул изглежда така, както изглежда на национален празник – безплатен транспорт, знамена… Някои са получили безплатни минути и SMS-и от мобилните си оператори като подарък за празника на демокрацията. Градът е спокоен. Питам приятел защо е толкова спокойно. „Тук е така, бързо се връща към нормалното. Свикнахме вече. Животът продължава.“

Останалото го знаете… Към днешна дата, според Анадолската агенция, жертвите на преврата са 240, а ранените – над 1400. Впечатляви числа и твърде висока цена, за да се впише в конспирацията за умишлено организиран и изигран преврат от страна на управляващите. Пламенни речи, арести на над 7500 военни, отстраняване от работа на над 2700 съдии и прокурори и почти 9000 души, назначени към Министерството на вътрешните работи, сред които полицаи, жандармерия, областни и регионални управители. Числата не са последни, очакват се обвинения и следствия. Новини от снощи са, че Висшият учебен съвет поиска оставката на всички 1577 декани в държавните и частни университети в страната, 15 200 служители, наети към Министерството на образованието, са отстранени от работа, а 21 000 учители остават без право да упражняват професията в частните училища.

Новата линия

Министър-председателят Бинали Йълдъръм каза онзи ден нещо важно – това, че е време Турция да се обедини, да остави настрана разделението и да намерят заедно решение. Така говореха и вчера, когато в реч пред Народното събрание г-н Йълдъръм наблегна на важността от намаляване на броя на враговете и увеличаване на броя на приятелствата – както вътре, така и извън Турция.

Това предвещава нова политическа линия, както на вътрешната, така и на международната сцена. Материализира се в своевременни срещи между управляващата Партия на справедливостта и развитието и двете основни опозиционни партии – всички заедно осъждат опита за военен преврат. Междувременно хора, предимно поддръжници на управляващата партия, се събират всяка вечер на площадите в градовете на митинги в подкрепа на правителството. Предвид построените сцени, от които политиците говорят, очаква се това да продължи известно време. Из града се виждат коли с национални знамена. Градският транспорт продължава да е безплатен.

Една от основните теми е евентуалното връщане на смъртното наказание с мотива „ако народът го иска“, което е отменено в Турция през 2004 г., а последните 20 години, през които е съществувало в законодателството, не е изпълнявано.

Какво ще последва?

По стечение на обстоятелствата, ирония на съдбата или по добре изготвен план, „празненствата на демокрацията“ се случват именно там, където до неотдавна беше центърът на протести и шествия срещу правителството (което и да е то). Призивът за излизане на площадите автоматично насочи тълпите към ПлощадЪТ – символичен център на Републиката. "Таксим" днес е преустроен – нови плочки и пейки, циментови стълби в парка, огромни улични лампи и десетки наблюдателни камери. За пръв път обаче управляващата Партия на справедливостта и развитието използва именно "Таксим", за да съсредоточи гнева и радостта на народа… На своя народ, който излезе напълно искрено навън срещу танковете със знамената напред в защита на нацията и демокрацията. И по този начин препотвърди легитимността на избора си на президент, парламент и народно събрание. Vox Populi Vox Dei… Или както каза самият президент – този опит за преврат е „дар от Бога“.

Гласът на народа обаче трансформира символиката на мястото и от център на левичарски и секуларни движения го превърна в символ на религиозното дясно. На „Таксим“ вече се издигат плакати за връщане на смъртно наказание...

Именно смисълът на мястото обаче като център на Републиката, заедно със символиката на националното знаме и силата на „народната воля“, дава тежест на аргумента за победа на демокрацията, така умело употребен от политическото мнозинство.

Разделена Турция

В Турция обаче отдавна не живее един народ. Живеят множество групи в различни общества, които още от времето на Османската империя и след това на Кемалистка Турция са били разделени по някакви критерии – мюсюлмани и немюсюлмани, „бели“ и „черни“ турци, подкрепящи и неподкрепящи управлението на Ердоган. Тези разделения са толкова дълбоки към настоящия момент, че различните групи на практика не се срещат и не комуникират в ежедневието си. И макар критиците на Ердоган да не излязоха на улиците, именно опитът за преврат успя за пръв път от много години насам да обедини мнението на иначе поляризираното общество – и най-лошото законно и легитимно избрано управление е по-добре от военна хунта.

Това е силен коз в ръцете на управляващите. Те могат да го изиграят като използват това обединение в името на една по-стабилна Турция или в посока парализиране на критиката, разчистване на неудобни хора и засилване на авторитарното и репресивно управление. Ако се случи второто – за което вече има новини, то бъдещето на Турция ще е твърде неприятно. Защото онези, които останаха по домовете си след призива на управляващите, които „вече са свикнали“ с насилието и атентатите, които казваха „и днес не умряхме“ и за които досега „животът продължаваше“, ще излязат също на улиците. А "Таксим" е твърде малък за толкова различни и противоположни позиции…

...

Славка Каракушева е докторант по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В момента е на полева работа в малък град близо до Истанбул.