В разгара на лятото, в края на юли, в един ранен неделен следобед дойде краят на легендарното кино „Сердика“. Настъпи толкова далече след деня, в който беше затворено, че вече дори не помним какво гледахме там за последно. От това място все пак са ни останали трепетни моменти на нетърпението от първите кадри на много от най-вълнуващите истории, разказвани някога в киното. Моменти, които сме били щастливи да споделим с родителите си, с приятелите, с децата, или да останем насаме с огромната измислена вселена на това изкуство.

„Сердика“ дочака финала си в руини, скрити добре зад лустрото на огромно рекламно платно – като прожекционно, зад което бе изоставена залата с екрана. Краят на този филм бе написан преди доста години и няма какво да крием – беше ясен на всички, още когато бе изтъргувано заедно с всички стари кина на София. Властта тогава даде привидното обяснение: „приватизация“. Апокалиптичните предупреждения на кинаджиите звучаха морално остарели като гласове от миналото, които не искахме да слушаме, като стари черно-бели ленти, които не искахме да гледаме. За да успокоят духовете, управниците дадоха гаранция – по договор 10 години новите собственици няма да могат да сменят предназначението на киносалоните. Но прожекции в залите повече нямаше. С гаранцията стана като в онази поговорка за Франция…

А със затварянето на старите киносалони неусетно ни напусна и желанието да ходим на кино, все по-често избираме да си останем вечер пред телевизора… Така самите ние написахме „край“ на филма „Сердика“.

Това е последният филм, който ще видим на това място. Кадрите са заснети от актьора Стефан Вълдобрев, оказал се случайно на кончината на киносалона и неговия палач по неволя – багера.

„Следващите кадри не са за чувствителни хора, нито за истински филмови маниаци – написа Вълдобрев във фейсбук. – Попаднах на този епизод съвсем случайно. За мен той е исторически. Да заснемеш края на легендарното кино „Сердика“ е момент от особена важност – за архивите напред във времето. „Ново кино Парадизо“ е неповторим и единствен. Въпреки това тия дни ще направя и малък видеоклип с моите кадри от разрушаването на кино Сердика (те са потресаващи) и музиката на Енио Мориконе. Мисля, че си струва. Изумен съм, че никоя медия не е проявила интерес към това събитие. Знаете, че това е краят на една романтична епоха, нали? В дъното на един от фотосите ще видите накамарените седалки – всеки от нас е седял на някоя от тях. Всеки е усещал магическия сноп светлина зад себе си, очаквал е шума от мотора на прожекционната машина. Всеки е потъвал в картините от екрана. Най-големия в София.

Няма сантимент. Няма мелодрами. Животът продължава, филмите няма да останат без дом. Сигурно на това място ще построят нещо друго, нещо красиво. Но е някак тъпо да не отбележим подобаващо свършека на култовото кино „Сердика“, то заслужава. Събориха го набързо, изненадващо, някак подмолно – в неделя на обед  (през отпуските сигурно наредбите за обществения ред не важат).

Надвечер загасиха чудовищата и последната реплика на потния багерист беше:

„Епа… бая работа свършииме днес!“

"Площад Славейков"