Дейвид Камерън. Франсоа Оланд. Хилъри Клинтън. Какво е общото между тях?

Те всички са дълбоко традиционни политици. Имат дълги досиета на публична служба и са завършени, педантични управленци. Излъчват спокойствие и компетентност.

Това обяснява и защо толкова много хора не ги харесват.

Въпреки че помогна на Франция да излезе от икономическия спад миналата година, популярността на Оланд е на исторически най-ниските си нива. Неговите сънародници го ненавиждат заради  мекушавостта и провала на решителни действия срещу тероризма.

Камерън постигна забележителен икономически растеж по време на шестте си години като британски премиер, но това нямаше значение за избирателите, когато той им организира референдум за останането на страната в ЕС. Неговият позорен разгром на гласуването за Брекзит миналия месец, което го накара да подаде оставка, ще остане като най-запомнящото се, безславно постижение на иначе успешното управление.

Междувременно, от тази страна на океана, Клинтън хвърля милиони долари в кампанията си, за да стане президент. Но Доналд Тръмп - извънсистемен, безчестен и не достатъчно финансиран - продължава да удържа положението. Според някои оценки, той дори намалява разликата.

Клинтън, Камерън и Оланд са съвсем различни политици, които действат в съвсем различен контекст. И въпреки това изглежда, че всички те страдат от едно и също нещо.

Важният ключ е в природата на техните опоненти. Въпреки забележителните им постижения, тези титани на естаблишмънта се оказват уязвими от точно един и същи вид опоненти - яростните популисти.

Тръмп и Бърни Сандърс са два отделни идеологически свята, но заедно дадоха на Клинтън унизителен урок за силата на простите решения и суровите емоции. Възмездието на Оланд е лидерката на Националния фронт Марин льо Пен, която издигна до невиждани висоти ярката си марка на крайнодясна политика. Камерън беше сразен от своя съпартиец Борис Джонсън, екстравагантният и груб бивш кмет на Лондон (който стана външен министър) и дежурния по Брекзита Найджъл Фараж, който успешно произведе корозиращата тревога заради мигрантите и глобализацията в мощна заплаха за статуквото.

Със сигурност бъдещата президентка на САЩ (да се надяваме), бившият британски премиер и борещият се френски държавен глава имат много истински недостатъци. Техният проблем е, че се намираме в исторически момент, който превръща това, което нормално било тяхно преимущество в слабости и уязвими места.

Голямата рецесия и сривът на технологичната промяна промениха икономиките, дадоха гориво за гнева на онези, които изостанаха. Тероризмът и имиграцията раздвижиха дълбоко стаени страхове, като засегнаха части от мозъка, които не реагират наистина на спокойните призиви за обединение и разум.

Политиката никога не е само за политиките. Тя е и за емоциите. И това никога не е било по-вярно, отколкото е днес.

Тъжен житейски факт е, че най-силните политически емоции не винаги са позитивни. Политиците от крайното дясно показаха, че призивите за традиционализъм могат да бъдат много по-ефективни в мобилизирането на хора от просветените призиви за идеализъм и общи цели. Това е голямата причина защо евроскептичните националисти вземат надмощие над ефикасните, добре образовани и скучни до смърт чиновници, които управляват Европейския съюз.

Британските политици, които водеха кампанията за остане в ЕС - основно Камерън и лидерът на лейбъристите Джеръми Корбин - видимо не успяха да представят емоционални аргументи за каузата си.

Политиката на Тръмп на слабо дегизиран расизъм е силно разделяща. Но неговият изключителен успех на първичните избори на Републиканската партия показа само колко ефективни за мобилизацията на избирателите са политиките, които внушават страх. Неговият подход може би харесва на малцинство, но то може да се окаже едно силно мобилизирано малцинство. 

Решението на Клинтън да се държи като възрастния в състезанието - надеждна, опитна, разчитаща на широка подкрепа, крие рискът да приеме поддръжниците си за даденост. (Тя се радва на много висока подкрепа от испаноезичното население, но точно то в миналото е показало, че не е много склонно да гласува, което може да създаде неприятности в деня на изборите).

Преди време Камерън каза на членовете на партията си, че "скучното е добро", докато им обясняваше, че трябва непрекъснато да повтарят колко добра работа са свършили в управлението на икономиката. Е, виждаме докъде го доведе това. Ще си вземе ли урок Клинтън?

Във времена, в които избирателите усещат увеличаващата се терористична заплаха, те няма да търсят лидер, който им предлага майчино разбиране на проблемите. Ще търсят някой, който излъчва сила, убеждение и дори - смея ли да го кажа - малко агресия. Никола Саркози, бившият френски президент, който иска да се върне на поста, напълно го разбра. След терористичните атаки в Ница той е решил да се държи като ротвайлер с Оланд, когото обвинява, че е отговорил на заплахата с "треперещи ръце". 

За Хилъри Клинтън отговорът е лесен: да бъде повече Маргарет Тачър, по-малко Опра.

Нещо такова имаше наум политическият сатирик Джон Стюърт, мисля, когато описа Клинтън като "умна жена без куража на убежденията ѝ".

Проблемът отива отвъд тревогите за някакви предполагаеми обвинения в липса на "автентичност". Лично аз, и пет пари не давам дали моят президент е някой, с когото искам да си пия бирата.  Но действително имаме нужда сериозно да помислим защо някои избиратели се чувстват привлечени от престижни тъпаци. Предполагам, че е точно защото - в открито противопоставяне на властващия дух на фокус групите, данните и анализите на нагласите - тръмповци, джонсъновци и фаражовци  успяват като предизвикват интуитивен отговор.

Конгресът на Републиканската партия бил бъркотия? Но предизвика огромно количество непрекъснато медийно отразяване, вниманието на социалните медии и страстни обсъждания. Версията на демократите ще е добре смазана, безгрешно действаща машина. Да се чуди човек дали някой ще се впечатли.

Означава ли това, че повече политици, които държат средния път трябва да поемат по пътя на същите емоции като техните опоненти популисти? Съвсем не. Не друг, а Барак Обама показа толкова ясно, че да се следва високия път може да означава и да се изразяват мощни чувства.

Дори ще направя още една крачка: Твърдя, че демокрацията вероятно не работи така, както трябва, ако нейните защитници не знаят как да стигнат до сърцата на хората, не само до умовете им.

-----

* Крисчън Керил е редактор на Democracy Lab, което се издава съвместно от Foreign Policy и базирания в Лондон Legatum Institute. Той е бил репортер в  Newsweek, автор е на книгата "Странни въстания: 1979 и раждането на 21-и век". Коментарът му е публикуван във "Форин полиси". Оригиналното заглавие е Memo to the Establishment: Stop Being Polite and Start Getting Real.