Щом „Игра на тронове” и филмите по комикси са краката на фенския колос, който крачи победоносно из днешната попкултура, значи комбинацията между Джордж Р. Р. Мартин и нов сериал за супергерои изглежда като печатница за пари, отбелязва Дейвид Бърнет в „Гардиън“.

Мартин обяви в блога си миналия уикенд, че „Юнивърсъл Кейбъл Продъкшънс” са придобили правата над филмирането на поредицата романи, която самият автор описва като „вселена, обширна и вълнуваща като комиксовите светове на „Марвъл“ (макар и по-мрачна, доста по-реалистична и по-консистентна), с огромен брой герои.”

Макар да звучи като „съберете Хикс и Игрек”, тоест като решение, взето на среща на телевизионни изпълнителни директори, задаващият се сериал „Диви карти” има три десетилетия история зад себе си. Поредицата започва през 1986-а, десет години преди романът „Игра на тронове” да постави началото на цикъла „Песен за огън и лед”. По онова време супергероите още не притежаваха културната тежест, на която се радват днес. Все пак това е време на големи промени в комиксите, когато Алън Мур, Дейв Гибънс и Франк Милър създават „Тъмният рицар се завръща” и разкриват нова, по-мрачна страна на маскираните пазители на обществото.

„Диви карти” едновременно се храни от тази атмосфера и бяга от нея, щастливо ползвайки тропите на класическите комикси и фантастиката, но с опит да включи в тях доза логика и реализъм. Встрани от сюжета, поредицата е новаторска и в конструкцията си. Мартин и редакторката му Мелинда Снодграс заемат много от идеите на големите автори в научната фантастика и фентъзи, за да създадат разнолика вселена, която да надмине обхвата на обичайните антологии с къси разкази и съвместно написани книги, но да запази и нещо от тях – те наричат това „мозаечен роман”, с различни истории за отделните герои, писани от няколко автора, но включени в по-широк наратив.

Джордж Р. Р. Мартин

Основната концепция в „Диви карти” е, че по време на Втората световна война извънземен вирус се е разпространил по света – първоначално само над Ню Йорк – и е изменил хода на световната история. Деветдесет на сто от изложените на влиянието му са загинали моментално, а от десетте процента оцелели всеки девет са ужасно обезобразени – изтеглили са „жокера” според езика на поредицата, а един на всеки сто късметлии е получил „асо”, тоест се е оказал надарен с комиксови свръхсили.

От тази алтернативна история на света Мартин, Снодграс и легион писатели, включващ Пат Кадиган, Чери Прийст, автора на комикси за Екс-мен Крис Клеърмънт и покойния Роджър Зелазни изковават цял свят, притежават магията на старите комикси, но не и техните проблеми на взаимовръзките, натрупвани с десетилетия.

Мартин твърди, че светът на „Диви карти” е също толкова интересен като Вестерос, което ще позволи на продуцентите на задаващия се сериал да използват огромно количество истории. Първият том от 1986-а въвежда д-р Тахион, добронамерен и екстравагантно облечен член на извънземната раса, отприщила вируса през 1941-а; Великата и Могъща Костенурка, която използва телекинеза и се обвива в летяща черупка (и е мъжки персонаж); капитан Трипс, използващ халюциногени, за да задейства свръхсилите си; и Джетбой, старомоден герой като от ранната фантастика, пилот-изтребител, опитал се да спаси света от вируса, освободен над Манхатън.

Този свят е обитаван и от гротескните и деформирани „жокери”, натикани в гета, жертви на лицемерие и омраза, превърнали се в основен повод за борби за граждански права през 60-те години в алтернативната реалност на поредицата.

Освен като романи, „Диви карти” съществуват и като комикси (разбира се) и ролеви игри – всъщност цялата концепция произлиза от ролевите сесии за супергерои, играни от Мартин и Снодграс. Но дали всичко това ще заработи като телевизионен сериал?

Практически трудно може да не сработи. Името на Мартин ще привлече феновете на „Игра на тронове”, дори те да не познават първоначалния материал. И въпреки някои хладни отзиви за последните филми по комикси на пазара, апетитът на публиката за целулоидни супергерои ни най-малко не намалява.

„Диви карти” има и предимството да притежава своя собствена фенбаза, растяща с поредицата вече 30 години – досега томовете са 22 – и логическата връзка между отделните части е стриктно спазвана, така че на продуцентите няма да им се налага да ровичкат из десетилетни течения противоречиви комикси, за да съберат елементите.

Да добавим и че поредицата всъщност е велика. Има много опити да се отговори на въпроса: „Ами ако супергероите съществуваха в реалния свят?”, а „Диви карти” дава най-добрия отговор досега. Поредицата е очевиден избор за сериал и единствената изненада е, че съобщението от Мартин идва чак сега.

Площад Славейков