Предстоящите президентски избори ще бъдат сблъсък изток-запад. В геополитическия смисъл на тези понятия. Това е една от основните тези на политици, социолози и политолози, която може да се чуе напоследък.

Да оставим настрана големия въпрос защо след близо 27 години преход у нас този сблъсък очевидно продължава да бъде актуален. И не трябваше ли целта да сме истинска западна демокрация отдавна да бъде изпълнена - ако въобще това е била целта, разбира се.

По-интересното в случая е, ако наистина наесен ще има такъв сблъсък, кой точно ще представлява Запада на родния политически тепих. Защото такъв кандидат-президент към момента няма, а и като че ли не се очаква да има.

Който и да номинираният от ГЕРБ, той очевидно няма как да прави кампания, в която да отправя различни послания от тези на премиера Бойко Борисов. А единственото, което прави премиерът напоследък  - като изключим рязането на ленти по пътищата на Родината и пребиването на дузпи на ЦСКА 1948 -  е да хули Европа. Да, вярно, проблемът с бежанците е голям и ЕС не успява да намери добро решение за него. Няма как обаче хем да се хвалиш колко европейски пари си усвоил, хем да хулиш онези държави, чиито данъкоплатци имат най-голям принос за тези пари. И да ги съветваш да бъдат по-благосклонни към Турция - държава, която все по-малко отговаря на критериите за западна демокрация. Именно в критични ситуации се вижда дали наистина един политик е убеден европеец. Или европейското присъства само в името на партията му, но не и в неговите реални действия.

"Философи много, демократи много...". Това е отношението на Борисов към онези, които твърдят, че България трябва да остане лоялен член на ЕС и НАТО в тази нелека ситуация.

Да се очакват европейски послания и европейски инициативи от българската левица винаги е било празна работа. Нищо че бившият й лидер сега е водач на европейските социалисти. И тази кампания на левите очевидно няма да е изключение. Първоначално БСП и АБВ се обединиха около кандидатурата на един генерал, прочул се като "натовец с особено мнение", за когото съвместните действия с настоящите ни съюзници са по-унизителни дори от Ньойския договор. Последва разцепление и сега АБВ ще издига собствен кандидат, като усещането, че това ще е самият Георги Първанов, е твърде силно. А прозападните тежнения на Първанов са като АЕЦ "Белене" и "Южен поток" - понякога се говори за тях, но никой все още не ги е виждал.

Накратко: Западът няма да намери свой защитник на българска почва в двете най-големи партии. Дали ще успее да се приюти в някоя от останалите парламентарни формации?

Въпрос с повишена трудност. Реформаторският блок е формацията, която е най-категорична в прозападната си ориентация. Блокът обаче е в такова състояние, че неговият кандидат, който и да е той, е предварително обречен. Защото най-вероятно не всички партии от коалицията ще работят за неговата кампания, а някои откровено ще предпочетат някакъв вид съглашателство с ГЕРБ.

На теория реформаторите имат шанс да стигнат дори до балотаж. Защото въпреки цялата хибридна пропаганда избирателите у нас, които биха гласували за силна кандидатура с прозападна ориентация, са достатъчно много. Силна кандидатура обаче може да излъчи само силна политическа формация, а Реформаторският блок не е такава.

Патриотичната кандидатура се нарича Красимир Каракачанов. Доколко той отговаря на определението прозападен политик е твърде спорно. Защото всеки български прозападен политик би трябвало да се възползва от факта, че България е член на ЕС и НАТО, за да защитава националната ни сигурност срещу попълзновенията на двете големи евразийски държави, с които граничим. Докато Каракачанов е склонен по-скоро да взема страна, когато между тези две държави има напрежение. Да не говорим, че мечтае за връщането на наборната армия - такава, каквато тя беше по времето на Варшавския договор.

В едно от последните си изявления Каракачанов приравни Брюксел (с когото сме съюзници в ЕС и НАТО) и Вашингтон (с когото сме съюзници в НАТО) с Москва. И поясни, че за България те са почти едно и също. Освен това зад Каракачанов стои и "Атака", чиито лидер и неговите сподвижници продължават да се самоопределят като националисти. Незнайно защо. Техният национализъм отдавна се изчерпва с коленопреклонно възхищение спрямо Владимир Путин.

В края на 90-те години и началото на новия век прозападните политици у нас имаха 137 мандата в парламента, собствено правителство и президент. Днес тези политици, в най-добрия случай, едва прескачат бариерата от 4%, а единственото, за което могат да мечтаят, е да бъдат коректив на едно или друго не чак толкова прозападно управление. Що се отнася до президентската институция, за нея те дори не могат да излъчат достатъчно добър кандидат, който ако не да спечели, поне да има главна роля. Има много обяснения по темата как и защо се стигна до тук. Но този факт е една от най-красноречивите прояви на провалилия се към момента български преход.