В навечерието на Брекзит и възхода на Доналд Тръмп, медиите насочиха вниманието си към т. нар. „губещи от глобализацията“ и започна ожесточен дебат по темата кое провокира тяхното недоволство и какво могат да направят традиционните партии, за да ги върнат в кошарата.

Повечето дискусии се завъртяха около това кое от скорошните събития – Голямата рецесия или Европейската бежанска криза – е допринесло повече за разпалването на десния популизъм. Дали недоволството е основно икономическо или е дълбоко културно?

Отговорът, разбира се, е, че нито едно от двете събития не обяснява феномена, който, в края на краищата, ги предшества. През 1999 година крайно дясната Партия на свободата в Австрия получи почти 30% на изборите. А ксенофобският пионер на Франция – Жан-Мари льо Пен, стигна до втория тур на президентските избори през 2002 година. Скорошните „кризи“ може и да са помогнали, но те са – в най-добрия случай – катализатори, а не причини.

Излиза, че десният популизъм процъфтява, когато лидерите успеят да смесят двата вида недоволство – културното и икономическото – и да създадат усещането за криза. Само когато социално-икономическата неудовлетвореност срещне културните притеснения, например за имиграцията и интеграцията, десните популисти се открояват от останалите критици на икономическата политика.

Със сигурност много малко от хората, които са доволни от икономическото развитие, подкрепят десни популистки партии. Но ако основният мотив на „изоставените“ бе само неолибералната глобализация, тогава те вероятно трябваше да изберат левицата пред десницата – демократа Бърни Сандърс вместо републиканеца Доналд Тръмп в САЩ, Левия фронт вместо Националния фронт във Франция. Защото, все пак, докато радикалната десница критикува прекомерната неолиберална глобализация, то само радикалната левица предлага скруктурна критика и алтернатива.

Корените на подкрепата за хора като Доналд Тръмп или Марин льо Пен, която сега ръководи Националния фронт във Франция, не са в обективните факти за икономиката или имиграцията, а във възприятието за надвиснала опасност. И докато чувството на криза почти винаги се усилва от популистките лидери, то много често извира от написаното в традиционните медии и казаното от (опозиционните) политици. Това, което повечето избиратели търсят от политиците, е компетентност и контрол над ситуацията. В продължение на десетилетия те получаваха точно това. Но от 1990-те това се променя.

Традиционните политици все повече посочват своите ограничени способности, като прехвърлят отговорността за най-тежките проблеми на деня върху технократи като централни банкери или съдии. И започнаха да защитават непопулярните решения с неизбежната глобализация или пък с израза „Няма друга алтернатива“.

Този подход изглежда проработи във времена на сравнителна стабилност и просперитет (1980-те и 1990-те), но когато коланите трябваше да бъдат затягани, той се оказа не толкова привлекателен. Популистите започнаха да експлоатират тревогата от икономическото състояние. Избирателите, от които се иска да правят жертви – дори и най-скромните – искат да знаят, че гласът им има значение. Ако традиционните политици вдигнат ръце, хората или няма изобщо да гласуват, или ще потърсят политици, които твърдят, че алтернативата е възможна.

Точно заради това подходът на традиционните политици се проваля. Ако и когато икономиката се подобри и притокът на бежанци намалее, привържениците на крайно десните популисти няма да дадат гласа си на тези, които са седели върху ръцете си. Вместо това, много по-вероятно е те да наградят популистите за това, че са принудили традиционните политици да възприемат техните виждания и политики.

Ако либералните демократични партии искат да си върнат обратно избирателите, ще трябва да спрат просто да реагират на анализите и решенията, предлагани от крайно десните популисти, и да поемат отново инициативата в публичния дебат. Това означава да предлагат по-атрактивни и убедителни идеологически решения на проблемите, които избирателите възприемат като наболели.

Идеологическите алтернативи трябва да са модерни: те не могат просто да се предъвкване на политиките от средата на 20-и век. И те трябва да са реалистични и съобразени със структурните ограничения на днешния ден. В идеалния случай, християндемократите и социалдемократите ще предложат конкурентни алтернативи, докато подчертават общата си подкрепа за неприкосновените ценности на либералната демокрация. Само тогава т.нар. „губещи от глобализацията“ ще почувстват, че могат отново да бъдат победители.

...

Кас Муде преподава в Университета в Джорджия и е изследовател в Центъра за изследване на екстремизма в Университета в Осло. Неговата най-нова книга е „За екстремизма и демокрацията в Европа“. В момента подготвя книга за политиката във времената на популизма. Коментарът му е публикуван в Politico. Преводът е на Клуб Z.