На 23 август четирима въоръжени полицаи се приближили към мюсюлманка на плажа на Променад дез Англе в Ница и настояли да си свали част от дрехите. Според някои медии, тя носела „буркини“, но всъщност била облечена с клин, туника и забрадка. Докато медиите публикуваха снимки от случката, изданието L’Obs направи интервю с друга жена, която помолила да се спомене само първото ѝ име – Сиам. Тя пък била помолена да махне забрадката си на плажа в Кан миналата седмица. Отказала. Някои плажуващи се надигнали в нейна защита, но други крещели „Отивай си от където си дошла“. Сиам е бивша стюардеса от Тулуза, а семейството ѝ живее във Франция от три поколения. Разказва, че се почувствала унижена пред дъщеря ѝ и семейството ѝ и описва случая като „чисто и просто расизъм“.

Всичко това се случва в контекста на широко дискутираното публично безпокойство на властите във Франция от носенето на религиозно облекло от мюсюлманските жени, с фокус върху банския костюм, наречен „буркини“. Френското болезнено вторачване в начина, по който мюсюлманките се обличат обаче, има дълга история. Плакатът от снимката горе, разпространен в Алжир през 1958 г., показва четири жени. Първите три носят хаик (разновидност на никаба, популярна в Магреб – бел. прев.), покриващ лицата им; последната, която е най-отпред, се усмихва на зрителя с открито лице и широко отворени очи. „Не сте толкова красива?“, гласи текстът на плаката. „Разбулете се!“. Колониалните власти организирали публични спектакли с алжирки, изгарящи забрадките си.

Есето на афрокарибския психиатър и философ Франц Фанон „Разбуленият Алжир“ е написано година след това. Според Фалон френските колонизатори, подкрепени от социолози и антрополози, дали на алжирските жени „първостепенна важност“ в опитите им да подчинят страната. Чрез жените, мислели си те, могат да бъдат унищожени структурата на алжирското общество и капацитета му за съпротива. Опитите да се разбули алжирката носели колонизаторската „воля да се придърпа тя в обсег, където може да бъде направена възможен обект на притежание“, а чрез нея, цялата страна. Фанон отбелязва, че същевременно булото станало за алжирците символ за „отстояване на различна идентичност“ и „стремеж да се запазят малкото останали откъслеци на национално съществуване“.

Между 1957 и 1960 г. два милиона души били преселени от планинските си села в концентрационни лагери. Те били фотографирани и им били давани идентификационни карти, като жените били принуждавани да свалят булата си. На снимките те гледат камерата втренчено. Мобилизираният в армията фотограф Марк Гаранже, който по-късно става говорител против войната, разказва: „Жените нямаха никакъв избор. Единственият начин, по който можеха да протестират, беше с поглед“.

Ясер Люати, френски активист за граждански свободи, ми сподели, че в Ница живеят много pieds-noirs – понятие, означаващо бивши заселници в Алжир, които са били принудени да се върнат във Франция. „Расизмът е напълно нормално нещо в Ница“, каза ми той. И разказа как по колониално време „съществуваше фантазията, че мюсюлманките очакват белия спасител да ги защити и освободи. И сега съществува този ирационален фокус върху мюсюлманските забрадки. Това го имаше в колониалното минало. Но не става въпрос за освобождаването на жената, а за събличането ѝ, защото това е форма на господство“.

Говорих с Латифа Акай, която работи за британската мюсюлманска благотворителна организация "Маслаха". „Това, което аз искам да зная, е къде са белите феминистки във Франция и не само, които обичайно са войнствени на тема телесна автономия“, заяви тя. „Видях как буркините отвориха пространството на плажовете за жените, които преди се чувстваха изключени от тях. Да виждам как това им се отнема е отвратително“.

Попитах активиста Люати дали очаква протести от френското общество, предвид международния отзвук на случая от плажа на Ница. „Ако сега няма солидарност, никога няма да има“, каза той. „Сега е моментът хората да залеят плажовете, носейки буркини, дълги ръкави и забрадки“.

...

Коментарът е публикуван в блога на London Review of Books под заглавие „Расизъм, чист и прост“. Авторът Мусаб Юнис е доктор по международни отношения от Оксфордския университет. Преподава в Лондонския университет. Преводът е на Радослав Стоянов.