Ad Config - Website header

 

Article_top

Един 90-годишен човек наскоро ми каза следното: киселият оцет първо разяжда съда, в който е сипан.

Не приемам и спирам да зачитам хората, които се мислят за голяма работа за сметка на други хора, които се катерят по гърбовете им, включително когато става дума за писатели. Или казано по-ясно, особено когато става дума за писатели. Защо ти трябва да влизаш в лайната, ще каже някой. Теб досега те пощадиха, никой не каза дума против твоята награда от „Перото”. По-добре си мълчи. Отговарям – заради ето тези думи на Милен Русков:

„Господиновчето взело награда от чичковите червенотиквеничковчета. Тоя естетически планктон. И ония двулевковци. Евтинджоси. Взети заедно образуват 2-те стотинки, които намерих днеска на пътя. 1 стотинка плюс 1 стотинка. Впрочем там им е и мястото – на пътя. Но как такива нищожества са стигнали толкова далеч?

Креатура на агентурата.

Срамно е да си от тия. Това значи, че си смешен, евтин и сантиментален глупак. И промит мозък. Заслужаваш презрение, ако си от тях. Deplorables.“

И още заради тези думи:

„Тия велосипедисти, трактористи, багеристи и прочие литературни редосеялки тръгнали по магистралата. Понеже имали гуми и колела. Не може бе, магистралата е само за бързите коли!“

(Един съвет към Милен, докато не съм забравил. Когато нямаш книжка, недей да говориш за МПС-та. Нещата на пътя са по-сложни.)

Има и друго. В казармата последните месеци бях кенефчията на поделението. Взеха ми колана, освободиха ме от наряди и ме наказаха да чистя тоалетните. Така че малко или много съм свикнал и на това. Досега не се обаждах, защото мълчанието също е вид присъда.

Но да караме нататък. Прочел съм всичките книги на Георги Господинов и на Милен Русков. Всеки е в правото си да харесва единия или другия автор. Двамата ни най-прочути и успешни писатели. Аз също имам своето мнение за книгите им, част от което ще споделя сега. Но тези писаници на Русков, от които започнах, нямат нищо общо с литературата. А от тях лайната вече потекоха и през прозореца.

Освен това, Милен Русков ми е длъжник и би трябвало да може да ме изслуша без мрънкане или тананикане.

Той ми е длъжник, защото на два пъти, като член на две журита, подкрепих с гласа си „Възвишение”. Единия път той взе Европейската награда за литература. Тогава, чудно защо, не обели и дума за креатурата на агентурата. (А и даже не почерпи едно кафе, стисна се като кокошо дупе.) В другия случай не успя да вземе наградата „Роман на годината”, защото двама гласувахме за „Възвишение”, но другите трима гласуваха за „Физика на тъгата”.

Тогава Милен Русков по подобен начин, както сега, изпищя във Фейсбук срещу Господинов. За Европейската не изпищя, а за другата, която не взе, изпищя. И отключи лавината от ругатни.

Достойното понасяне на не-награждаването е част от достойнството на писателя. Ако нямаш това достойнство, ти нямаш достойнството да понесеш и наградата, когато дойде.

Още първата книга на Милен, „Джобна енциклопедия на мистериите”, издава големия му талант на литературен хамелеон, който може да се пъха в различни „езикови” кожи. Сред нашите писатели единствено Галин Никифоров му съперничи в това отношение. Това е висока, безценна съставка на таланта. Но в тая книга Милен не е могъл, според мен, да се справи с всичко изгълтано по темата и книгата представлява един хаос, една каша, макар и от висока проба.

Втората му книга, „Захвърлен в природата”, е триумф на космополитното писане. Автор на тази книга би могъл да бъде както Мураками, така и Пелевин. Нейната „безродност”, ако мога така да се изразя, я украсява, но и нащърбява по определен начин.

Явно в третата си книга Русков си е взел поука, защото се хвърля напред с главата, с плонж, право в сърцето на народностното. Прави го по един дързък експериментален начин, който черпи сокове като замисъл от истински модерното бъдеще на литературата – когато вторичното, опосредствано проявяващо се чрез различни прийоми като първично, ще трупа нови и нови етажи на смисъла. Наистина, архаичните слоеве на езика, които разравя, му позволяват на определени места да се надигне на пръсти и да съзре такива висоти в словесното изображение, до каквито се е докоснал само Андрей Платонов от познатите ми писатели. Но това става едва към края на книгата. А и когато прочетох „Калунята”, си проясних всъщност добре какво е постигнал Русков. Той просто е сковал една ракла, състарил я е изкуствено и иска да повярваме, че раклата е на сто и кусур години. И поради своята „старинност”, носи в себе си съкровищата на незададените тогава въпроси, които днес просто са мерзостта на отговорите. Ако не бях прочел „Калунята”, можеше донякъде и да му повярвам. Но вече не. Защото видях какво може истинската автентична стихия на езика, която е отвъд експеримента. Впрочем, и читателите го разбраха и две години „Възвишение” диша праха на „Калунята” в класациите. А когато прочетох и „Караджата”, осъзнах, че „Възвишение” чисто и просто е един късен литературен „римейк” на тази повест.

В скоба, един приятелски съвет – нека Милен да чете какво пише Николай Фенерски. Това момче вижда надалеч. Това момче познава лауреатите поне година преди награждаването им. В това момче има нещо не от мира сего. Ето например какво написа Николай Фенерски за „Гризли” още в началото на годината, далеч преди Литературният клуб „Перото” сам да знаеше, че ще връчи наградата си за проза на „Гризли”. Той написа този текст като анонимно ревю за „Гризли” в сайта на „Хеликон”.

„Издателство РИВА представя на българските читатели Деян Енев с новия му сборник разкази „Гризли“. Българската литература през последните двадесет години е в лек нокдаун поради специфичните особености на съвремието ни, между другото, както и всички останали области на културата ни. Има обаче и хора, които бдят, които са стражи по призвание, и Деян Енев е един от тях. Като млад писател той е имал възможността да се докосне лично до големите в литературата ни като Генчо Стоев, да се учи от тях, да попие от тяхната мъдрост. И веднъж заразен от тях с това класическо отношение към изкуството, той днес постоянно ни напомня кое е ценното в писаното слово, какъв е смисълът на книгите, без да ни се натрапва, а с убедителна твърдост.

Деян Енев обича да колекционира съдби и характери. Любимо негово занимание е да тръгне без цел и посока из софийските улички и квартали, да говори със случайни хора, да изслушва разказите им, да търси в тях зрънцето, което ще ги превърне в метафора, в една прашинка в окото на читателя. Майстор е той и владее мярката, знае коя дума точно ще удари струната, напомняща ни, че сме просто слаби и немощни човешки същества, оставени единствено на Божията милост.

Още с излизането на сборника му „Господи, помилуй“ преди десетина години Деян Енев започна да човърка съвестите ни, да ни предизвиква и разтърсва, трябва да си много закърнял душевно, да си хванал мазол на сърцето, за да не усетиш оная сила, с която писателят хваща камъка и от него потича вода. В „Гризли“ той продължава все по-осезаемо да прави точно това, което умее най-добре, да ни очовечава. И като джентълмен и учител на другите български писатели, на последователите си, които ще поемат щафетата след него, в интервютата той бърза да съобщи какви са и другите му намерения с новата книга, като определя своите разкази като няколко обикновени, няколко добри и няколко много добри. Задачата пред всички, които са се захванали с писане, е да открият кой от разказите към коя група спада.

Защото, казва Деян Енев, всеки пишещ знае кога текстът му се е получил добър и кога не чак толкова. И всеки писател трябва да спре да работи само за егото си, да си даде ясна сметка къде е и какъв е. Това отличава големите в литературата от останалите.

Препоръчваме сборника „Гризли“ на всички, които дирят успокоение, смисъл и надежда.”

Затварям скобата.

Пред Милен Русков сега стоят две много по-важни задачи, отколкото да плюе по наградите на „Перото”. Първо, той трябва да съкрати новия си роман от 1500 страници на 600, нещо, което сигурно е страшно трудно и мъчително за толкова самовлюбен автор. Второто нещо, да си оправи отношенията с издателката и нейния син след албанската „авантюра”, когато взе, че подписа договор за „Възвишение” едновременно с две издателства от лакомия, та се наложи българският му издател да плаща солидна неустойка и още си ближе „финансовите” рани.

Милен е от поколението, което е ходило в казармата. Той знае, че на старите кучета се дължи известно уважение. Затова сега искам Милен да стане прав и да чуе добре какво ще му кажа. Ще му кажа следното: да се извини на Георги Господинов. Ако той стори това, аз ще се превърна в негов фен до края на живота си. Ако не го стори, майната му.

Писатели, запомнихте ли основното?

Киселият оцет първо разяжда съда, в който е сипан. А нов, резервен съд в рамките на живота, който ни е отреден, няма откъде да си купим. Някой друг път ще обясня за тези, които не знаят, какво представлява този съд. Сега ще кажа само това: той не е много голям. И се намира в областта на слънчевия сплит. Точно там, където, ако те ударят с юмрук, дъхът ти спира.

Коментарът на Деян Енев е публикуван в Портал "Култура".

 

Един 90-годишен човек наскоро ми каза следното: киселият оцет първо разяжда съда, в който е сипан.

Не приемам и спирам да зачитам хората, които се мислят за голяма работа за сметка на други хора, които се катерят по гърбовете им, включително когато става дума за писатели. Или казано по-ясно, особено когато става дума за писатели. Защо ти трябва да влизаш в лайната, ще каже някой. Теб досега те пощадиха, никой не каза дума против твоята награда от „Перото”. По-добре си мълчи. Отговарям – заради ето тези думи на Милен Русков:

„Господиновчето взело награда от чичковите червенотиквеничковчета. Тоя естетически планктон. И ония двулевковци. Евтинджоси. Взети заедно образуват 2-те стотинки, които намерих днеска на пътя. 1 стотинка плюс 1 стотинка. Впрочем там им е и мястото – на пътя. Но как такива нищожества са стигнали толкова далеч?

Креатура на агентурата.

Срамно е да си от тия. Това значи, че си смешен, евтин и сантиментален глупак. И промит мозък. Заслужаваш презрение, ако си от тях. Deplorables.“

И още заради тези думи:

„Тия велосипедисти, трактористи, багеристи и прочие литературни редосеялки тръгнали по магистралата. Понеже имали гуми и колела. Не може бе, магистралата е само за бързите коли!“

(Един съвет към Милен, докато не съм забравил. Когато нямаш книжка, недей да говориш за МПС-та. Нещата на пътя са по-сложни.)

Има и друго. В казармата последните месеци бях кенефчията на поделението. Взеха ми колана, освободиха ме от наряди и ме наказаха да чистя тоалетните. Така че малко или много съм свикнал и на това. Досега не се обаждах, защото мълчанието също е вид присъда.

Но да караме нататък. Прочел съм всичките книги на Георги Господинов и на Милен Русков. Всеки е в правото си да харесва единия или другия автор. Двамата ни най-прочути и успешни писатели. Аз също имам своето мнение за книгите им, част от което ще споделя сега. Но тези писаници на Русков, от които започнах, нямат нищо общо с литературата. А от тях лайната вече потекоха и през прозореца.

Освен това, Милен Русков ми е длъжник и би трябвало да може да ме изслуша без мрънкане или тананикане.

Той ми е длъжник, защото на два пъти, като член на две журита, подкрепих с гласа си „Възвишение”. Единия път той взе Европейската награда за литература. Тогава, чудно защо, не обели и дума за креатурата на агентурата. (А и даже не почерпи едно кафе, стисна се като кокошо дупе.) В другия случай не успя да вземе наградата „Роман на годината”, защото двама гласувахме за „Възвишение”, но другите трима гласуваха за „Физика на тъгата”.

Тогава Милен Русков по подобен начин, както сега, изпищя във Фейсбук срещу Господинов. За Европейската не изпищя, а за другата, която не взе, изпищя. И отключи лавината от ругатни.

Достойното понасяне на не-награждаването е част от достойнството на писателя. Ако нямаш това достойнство, ти нямаш достойнството да понесеш и наградата, когато дойде.

Още първата книга на Милен, „Джобна енциклопедия на мистериите”, издава големия му талант на литературен хамелеон, който може да се пъха в различни „езикови” кожи. Сред нашите писатели единствено Галин Никифоров му съперничи в това отношение. Това е висока, безценна съставка на таланта. Но в тая книга Милен не е могъл, според мен, да се справи с всичко изгълтано по темата и книгата представлява един хаос, една каша, макар и от висока проба.

Втората му книга, „Захвърлен в природата”, е триумф на космополитното писане. Автор на тази книга би могъл да бъде както Мураками, така и Пелевин. Нейната „безродност”, ако мога така да се изразя, я украсява, но и нащърбява по определен начин.

Явно в третата си книга Русков си е взел поука, защото се хвърля напред с главата, с плонж, право в сърцето на народностното. Прави го по един дързък експериментален начин, който черпи сокове като замисъл от истински модерното бъдеще на литературата – когато вторичното, опосредствано проявяващо се чрез различни прийоми като първично, ще трупа нови и нови етажи на смисъла. Наистина, архаичните слоеве на езика, които разравя, му позволяват на определени места да се надигне на пръсти и да съзре такива висоти в словесното изображение, до каквито се е докоснал само Андрей Платонов от познатите ми писатели. Но това става едва към края на книгата. А и когато прочетох „Калунята”, си проясних всъщност добре какво е постигнал Русков. Той просто е сковал една ракла, състарил я е изкуствено и иска да повярваме, че раклата е на сто и кусур години. И поради своята „старинност”, носи в себе си съкровищата на незададените тогава въпроси, които днес просто са мерзостта на отговорите. Ако не бях прочел „Калунята”, можеше донякъде и да му повярвам. Но вече не. Защото видях какво може истинската автентична стихия на езика, която е отвъд експеримента. Впрочем, и читателите го разбраха и две години „Възвишение” диша праха на „Калунята” в класациите. А когато прочетох и „Караджата”, осъзнах, че „Възвишение” чисто и просто е един късен литературен „римейк” на тази повест.

В скоба, един приятелски съвет – нека Милен да чете какво пише Николай Фенерски. Това момче вижда надалеч. Това момче познава лауреатите поне година преди награждаването им. В това момче има нещо не от мира сего. Ето например какво написа Николай Фенерски за „Гризли” още в началото на годината, далеч преди Литературният клуб „Перото” сам да знаеше, че ще връчи наградата си за проза на „Гризли”. Той написа този текст като анонимно ревю за „Гризли” в сайта на „Хеликон”.

„Издателство РИВА представя на българските читатели Деян Енев с новия му сборник разкази „Гризли“. Българската литература през последните двадесет години е в лек нокдаун поради специфичните особености на съвремието ни, между другото, както и всички останали области на културата ни. Има обаче и хора, които бдят, които са стражи по призвание, и Деян Енев е един от тях. Като млад писател той е имал възможността да се докосне лично до големите в литературата ни като Генчо Стоев, да се учи от тях, да попие от тяхната мъдрост. И веднъж заразен от тях с това класическо отношение към изкуството, той днес постоянно ни напомня кое е ценното в писаното слово, какъв е смисълът на книгите, без да ни се натрапва, а с убедителна твърдост.

Деян Енев обича да колекционира съдби и характери. Любимо негово занимание е да тръгне без цел и посока из софийските улички и квартали, да говори със случайни хора, да изслушва разказите им, да търси в тях зрънцето, което ще ги превърне в метафора, в една прашинка в окото на читателя. Майстор е той и владее мярката, знае коя дума точно ще удари струната, напомняща ни, че сме просто слаби и немощни човешки същества, оставени единствено на Божията милост.

Още с излизането на сборника му „Господи, помилуй“ преди десетина години Деян Енев започна да човърка съвестите ни, да ни предизвиква и разтърсва, трябва да си много закърнял душевно, да си хванал мазол на сърцето, за да не усетиш оная сила, с която писателят хваща камъка и от него потича вода. В „Гризли“ той продължава все по-осезаемо да прави точно това, което умее най-добре, да ни очовечава. И като джентълмен и учител на другите български писатели, на последователите си, които ще поемат щафетата след него, в интервютата той бърза да съобщи какви са и другите му намерения с новата книга, като определя своите разкази като няколко обикновени, няколко добри и няколко много добри. Задачата пред всички, които са се захванали с писане, е да открият кой от разказите към коя група спада.

Защото, казва Деян Енев, всеки пишещ знае кога текстът му се е получил добър и кога не чак толкова. И всеки писател трябва да спре да работи само за егото си, да си даде ясна сметка къде е и какъв е. Това отличава големите в литературата от останалите.

Препоръчваме сборника „Гризли“ на всички, които дирят успокоение, смисъл и надежда.”

Затварям скобата.

Пред Милен Русков сега стоят две много по-важни задачи, отколкото да плюе по наградите на „Перото”. Първо, той трябва да съкрати новия си роман от 1500 страници на 600, нещо, което сигурно е страшно трудно и мъчително за толкова самовлюбен автор. Второто нещо, да си оправи отношенията с издателката и нейния син след албанската „авантюра”, когато взе, че подписа договор за „Възвишение” едновременно с две издателства от лакомия, та се наложи българският му издател да плаща солидна неустойка и още си ближе „финансовите” рани.

Милен е от поколението, което е ходило в казармата. Той знае, че на старите кучета се дължи известно уважение. Затова сега искам Милен да стане прав и да чуе добре какво ще му кажа. Ще му кажа следното: да се извини на Георги Господинов. Ако той стори това, аз ще се превърна в негов фен до края на живота си. Ако не го стори, майната му.

Писатели, запомнихте ли основното?

Киселият оцет първо разяжда съда, в който е сипан. А нов, резервен съд в рамките на живота, който ни е отреден, няма откъде да си купим. Някой друг път ще обясня за тези, които не знаят, какво представлява този съд. Сега ще кажа само това: той не е много голям. И се намира в областта на слънчевия сплит. Точно там, където, ако те ударят с юмрук, дъхът ти спира.

Коментарът на Деян Енев е публикуван в Портал "Култура".

Коментари

Браво, Енев!

Някой наистина трябваше да го каже "не под сурдинка". Срамота е уж интелигенцията да се държи толкова неинтелигентно, колкото Русков с последната изцепка.
messerschmittt messerschmittt's picture
messerschmittt ...
messerschmittt@abv.bg

Много неприятна изцепка. Уви,

Много неприятна изцепка. Уви, много високи по всякакви стандарти професионалисти са кофти хора. Стоичков, например. Дали пък не искаме твърде много от талантите?

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Може ли да се снимаш с нацистки поздрав и да си в управлението?