След три мача в световните квалификации българският национален отбор по футбол заема четвъртото място, за което е абониран в последните години. Равносметката: измъчена победа над Люксембург в София и две тежки загуби в Париж и Стокхолм.

Ако вземем предвид и двете срамни поражения на турнира “Кирин къп” в Япония през лятото, балансът е следният: 4 загуби и една победа, при голова разлика 7:21. 

Не е като да не сме очаквали тимът да падне от Франция и Швеция. Може би живеехме с някои илюзии за поне прилично представяне и прояви на героизъм. Заради спомените от успешни мачове срещу “петлите”, най-вече 17 ноември 1993 г… Заради изводите, че шведите не били същия отбор, няма го вече Златан Ибрахимович…

Е, там сме, където ни е мястото. На четвъртото в групата. И явно ще е голяма битка с Люксембург и Беларус. Те вече не са футболни джуджета. Ние сме.

В последните 4-5 мача видяхме присъдата на реалността за целия ни футбол, защото националният отбор е неговото лице. Витрината. “Лудогорец” не го слагайте, защото това е частен проект, най-добрите футболисти в който са скъпоплатени чужденци, които играят заедно от дълго време. И край тях българите като Владо Стоянов, Светослав Дяков и Йордан Минев са в различен контекст. Просто класата им се вдига.

От друга страна доказан футболист като Марселиньо изгеждаше нелепо в последните два двубоя с герба на България.

“Ние сме аутсайдери”. Каза го Васил Божиков и май каза всичко. Колкото и да му се сърдим за пораженчеството, то е факт. 

Българският футбол произвежда аутсайдери. Средняци. В българския футбол родителите си плащат, за да тренират децата им. Има връзкарство. Най-популярният спорт е отделен от естествената си среда - бедните и хората от средната класа.

В българския футбол отношенията са истерични, търси се резултат от днес за вчера. И на всяка цена, с всички средства. Играчите имат лоша слава, хората не ги харесват.

Както и да “преоблекат” А група, колкото и държавата да спасява "грандове" с всевъзможни схеми, всичко лъсва там, където резултатите няма как да излъжат - в реалния футбол.

Какво може да се промени?

Има ли хляб в мантрата “подмладяване”? Не, защото отдолу не идва нищо по-добро. В момента вървят и евроквалификации на младежите. Онзи ден нашите трябваше да бият Дания, за да запазят шансове за бараж. Паднаха с 0:3 в Стара Загора и тази вечер имат последен мач за престиж срещу Румъния. 

Младежите не играят в клубовете си - най-много до Втора лига стигат. На тяхно място играят чужденци. Нископлатени и застаряващи.

Треньорите ли не стават за националния? Колко трябва да сменим, за да разберем, че не в тях е проблемът. 

Първото решение ви го предложихме преди година - аматьорски статут на футбола. А който иска, да си купува чужденци.

Второто решение е Борислав Михайлов и цялото управление на Четвъртите в света да си тръгнат. Видяхме достатъчно за 11 години. Оправданието “няма кой друг” е несериозно. А че може и по-лошо от това е ясно - Люксембург да почне да ни бие. Както изглежда, това време никак не е далеч.

И за финал - идеята с “надъхващи” екипи в памет на 140 години от Априлското въстание не е добра. Тя бе лансирана още през пролетта. От години обаче се говори за липсата на мотивация в националния. А откакто Хубчев пое отбора, само това се коментира - как трябва да “подобрим” себераздаването и хъса в играта. В националния отбор? Моля?

Ако някой е разчитал, че символиката на въстанието ще повдигне духа и играчите ще компенсират липсата на класа поне със сърце, явно се е объркал. Отговорите са другаде. Някъде в основите, в цялостната среда и отношението към футбола в България.