Тази статия на члена на Висшия съдебен съвет Калин Калпакчиев бе публикувана в броя на списание Клуб Z през август. Още тогава читателите на списанието са я прочели. Сред тях, оказа се, е и главният прокурор Сотир Цацаров. На заседание на ВСС той посочи този текст и коментира, че "абсолютно недопустимо е член на ВСС да публикува статия в списание, за което е абсолютно известно, че се издава от подсъдим, в случая Огнян Донев". Главният прокурор поиска ВСС да се произнесе дали такава практика е допустима, но по-късно оттегли предложението си. Предлагаме ви статията, която бе използвана като повод за поредното разчистване на сметки във ВСС. 

...

Съдебните реформи в бившите социалистически страни имат за цел да подпомогнат прехода от тоталитарни държави към демократични институции, основани на принципите на върховенството на правото. От началото на 90-те години на миналия век няколко вълни на съдебни реформи преминаха през страните в преход, включително и България, но целта – независимост на съдебната власт, все още не е постигната.

Най-тежките проблеми за България, които няма да й позволят в близките години да изгради независима съдебна власт и ще спъват развитието на икономиката и обществения живот, са централизирано-бюрократичният модел за администриране на съдилищата, дирижиран от ВСС, както и тоталната партийно-олигархично зависима прокуратура, олицетворявана от главния прокурор.

Събитията от последните няколко седмици в концентриран вид илюстрират обсадното положение, в което са поставени българските съдии, опитвайки се да опазят минималните гаранции за независимост. 
През юли в правната комисия на парламента течеше второто четене на проекта за изменение на Закона за съдебната власт. Като червена нишка в иначе подчертано шеговитите и лежерни обсъждания преминаваше поддържаната от всички депутати теза, че председателите не трябва да споделят властта си в съдилищата със съдиите, както и че на членовете на ВСС се дължат почести и привилегии за „тежката им участ” да управляват съдебната система.

Кръгът се затваря

Това са два от най-важните бастиони, които удържат сегашния модел за господство над съдебната власт. Нито  промяната в конституцията, нито предлаганите изменения в Закона за съдебната власт ще променят съществуващата система за поддържане на съдебната власт в зависимост от партийно-олигархичните кръгове. Няма да се промени начинът, по който се избират от парламента послушни членове на ВСС, които формират мнозинството в съдийската колегия. Оттам зависимите членове на ВСС избират себеподобни председатели на съдилища и така веригата се затваря.

Затова е толкова ожесточена битката при назначенията на председатели на големите съдилища, в чиито райони действат бизнес структури, които се нуждаят от съдебна „закрила” (справка – скоро миналите по скандален начин избори за председатели на апелативния съд в София и окръжния съд в Благоевград). Затова депутати от всички партии са обединили усилия да бранят този модел – той работи в полза на партийно-олигархичната върхушка. Остава малцинството в съдебната колегия, което се състои от шестима съдии, които вече ще се избират от всички свои колеги при пряк вот. 
Съдиите трябва да са свободни по дефиниция и да не се поддават на влияния от всякакво естество. През годините чрез репресивната власт, упражнявана от ВСС и избираните от него председатели, се насажда и поощрява култура на послушание и примирение у съдиите, което доведе до инертност и безразличие в общността. Безпринципните решения на ВСС при назначенията и дисциплинарните производства допринасят за деморализацията и развращават съдиите. Това има тежки последици за съдийския етос и няма как да не се отрази на способността и куража на съдиите да осъществяват независимо и безпристрастно правосъдие. 

Страх и социална стигма

Защото освен върхушката във ВСС, която доставя на олигархията зависимо правосъдие, важен е съдията, който може ефективно да противодейства с честна работа по делата си. Неслучайно в чл. 13 от Търновската конституция се прокламира, че съдебната власт принадлежи на съдията „във всичката нейна ширина”, поради което той не е чиновник в обикновения смисъл на думата. Свободният съдия не е удобен за олигархията, защото не се поддава на влияние.

Затова депутатите не допуснаха общото събрание на съдиите да отнеме реална власт от ръцете на председателя. Това е причината за пореден трети път да пропадне опитът да се задължат съдиите и прокурорите да декларират принадлежност към масонски ложи или други тайни сдружения, които предвиждат поемане на непублични задължения от своите членове. Затова пък по настояване на народните представители съдиите ще трябва да декларират членството си в съсловни организации, което се прави демонстративно, с цел да се насаждат страх и социална стигма за свободното и доброволно сдружаване на съдиите.

По цял свят съдиите се сдружават с цел да бранят съдебната независимост, която е в интерес на обществото, но и базисна предпоставка на правосъдието в правовата държава. Обединение на свободни съдии винаги е заплаха за олигархията – това е причината за яростните атаки срещу Съюза на съдиите в България, в които се включват и най-висшите представители на властта.

Прокуратурата в действащия посттоталитарен модел е важно средство в ръцете на олигархията за поддържане на съдебната независимост под обсада. Поради свръхцентрализацията й прокуратурата се олицетворява от главния прокурор. Затова е толкова важно за властта да си назначи доверен главен прокурор. Наблюдаваме този порочен кръг на самопроизвеждащи се зависимости вече 26 години. Ще продължим да го наблюдаваме и в бъдеще, защото той не е променен.

Не трябва да забравяме как беше назначен действащият главен прокурор през 2012 г. – публичната информация, че ще бъде „избран” от ВСС любимецът на властта, беше известна поне половин година преди формалната процедура. Четирите години от мандата на главния прокурор са хроника на отблагодаряването му на тези, които фактически го избраха. Тези дни излезе годишният доклад на Центъра за изследване на демокрацията, в който ни се припомни, че борба с корупцията по високите етажи на властта практически не се води.

Подмолно и незабележимо

Трябва ясно да се каже, че основната причина за това печално състояние е неспособността и нежеланието на прокуратурата и главния прокурор да водят успешна наказателна политика против корупцията тогава, когато са засегнати висши представители на властта. А как да бъде иначе, като всеки ден получаваме потвърждения, че главният прокурор действа в пълен синхрон с изпълнителната власт (всяка сряда главият прокурор и премиерът разговорят, но за какво – независимата съдебна власт не знае). Логично е да се очаква, че висшите представители на властта и техните покровители са имунизирани от наказателно преследване. 

Това положение може да се промени, като се предвидят процедури за носене на отговорност от главния прокурор, както и при избора за тази силно овластена длъжност (всъщност най-овластената в държавата) да се номинира юрист с доказана независимост и респект към върховенството на правото. Засега това пожелание е в сферата на фантазиите. Но някога ще се случи. 
Свидетели сме как през последните години се надига вълна от мощни атаки срещу независимостта на съда, особено в бившите тоталитарни държави от Централна и Източна Европа (по израза на проф. Даниела Пиана от Университета в Болоня – „властта чука на задната врата на съда”).

И ако в Полша и Унгария процесите са явни и срещат силната съпротива на съдиите, то в България овладяването на съдебната власт тече подмолно и незабележимо, маскирано зад безкрайни промени в законите, наричани „съдебна реформа”. Тези процеси дават повод на двамата чешки изследователи на съдебните системи в Европа – проф. Михал Бобек и Давид Кошар, от Масариковия университет в Бърно, да обобщят:

„За съжаление това, което моделът на съдебните съвети даде на страните в преход, е силна институционална независимост на съдебната върхушка или по-скоро пълна липса на контрол на неколцина висши съдии, но много малко индивидуална независимост и кураж за съдиите.” 

На тези опасности може да противостои само личността на съдията – свободен, смел, с познание на правото и живота, с уважение към човека. Засега това ни остава – вяра и грижа за личността на съдията. Другите елементи на съдебната независимост се владеят от съдебната номенклатура в ущърб на обществения интерес.