Както криво си вървеше тегелът български, тъй се и разпра. Конецът се издърпва назад, точно както е бил пришит напред.

Повече от ясно е, че ако времето можеше да се върне назад поне с един месец, кандидатът на ГЕРБ за президент нямаше да е Цецка Цачева, а Бойко Борисов. Той съжалява сега, ние малко по-късно. Въпросът е кога ние, избирателите, ще поискаме времето да се върне назад, защото вече ще сме разбрали  какво всъщност избираме през ноември 2016 година. Най-вероятно това ще стане след известно време, когато цялата ни представа, че ставаме част от цивилизования свят започне да се отдалечава на запад, докато ние се завръщаме на изток и в миналото си.

Ако в последната седмица на пазарлъци Борисов можеше да надникне в близкото бъдеще, поне седмица-две напред, щеше да види, че стоенето му на два стола изобщо не е така гарантирано, както му се струва. Номерът с топленето на президентския стол от Плевнелиев някак мина. Но не винаги гърненцето за вода се чупи на третия път, може и на втория. Когато народът е зажаднял за авторитети, за разум и за спокойствие, това да му предложиш отново, пак, за пореден път себе си, но за разнообразие дегизиран като Цецка Цачева, не е обикновена грешка, то е друго – обикновена алчност. А алчността обикновено е глупава, самозадавя се.

Хайде сега да си представим как бихме искали да са се случили нещата, когато изненадващо като първи сняг върху ни се стовари реалността да сме отново толкова далече от Европа, колкото бяхме във времената, в които мечтаехме и ние да сме част от Европа, от – как го наричахме тогава? – белия свят, питомните държави. Е, сега сме част от този свят. Само че онези, които си мислят, че то е веднъж завинаги, са също толкова прави, колкото бяха прави хората, които не допускаха, че някога Стената ще падне. Падна и то по-лесно, отколкото някой си е представял.

Сега вече нали ни е ясно как стана през 1989-а? Стената падна, защото на парите на някои хора им беше тясно, трябваше да им дадат повече пространство и възможности. Да ги легализират, да ги извадят на светло, да ги множат. Устройване, маркирано като преустройство. Пре-устройство. Да пренаредиш нещата така, че пак да се устроиш – това хората с големите пари им се налага да го вършат, защото на големите пари не им се спи, те искат да показват силата си. Толкова лесно може да стане и сега, ако откраднатите от еврофондовете пари го поискат. Фондовете са на привършване, брюкселските изисквания са много високи,… какво пречи задигнатото да се отнесе на терен, където няма да има нито такива изисквания, нито търсене на сметка и на всичкото отгоре вината ще се припише на либерализма. Пак чисти, пак богати, пак те.

Само че, когато трябваше да разбира и обяснява тези неща, когато трябваше да мисли с каква личност, подкрепяна от ГЕРБ и Реформаторския блок, да се даде знак, че България е избрала своя път и няма повече да прави обратни завои, за да улеснява крадените пари, Бойко Борисов се колебаеше дали да се прави на Ангела Меркел или на Виктор Орбан.

Мислеше за себе си. И не усешаще, че колкото повече се върти около собствената си ос – защото Той може без другите – толкова повече не можеше без другите. И ето го къде е днес – нито с, нито без реформаторите. Ако склони максималният брой на секциите в чужбина да са 35 – запазва т.н. партиоти. Ако го промени – губи националистите, но пък печели ДПС.

Да не говорим за граничното отвращение, в което са поставени десните хора на балотаж. В името на запазването на европейската ориентация, те ще бъдат принудени да гласуват за Цачева, срещу която изпитват природна непоносимост.

Само че времето няма да се върне нито месец назад – за да предложи Борисов себе си за президент, нито няколко месеца назад, за да се разберат ГЕРБ и Реформаторският блок за общ кандидат в името на общото по-добро бъдеще на всички ни. Не, няма да се върне времето. Можем да компенсираме, само ако се опитаме да видим днешната ситуация от бъдеща перспектива.

И да си дадем сметка какво ни чака, ако гласуваме за почитател на Европа и попечител от Азия.