Онзи ден гледах отново една от прочутите лекции на един от най-добрите икономисти от втората половина на 20 век Милтън Фридман, в която той постави под сериозен въпрос ефективността на американските контролни органи в здравеопазването. Нобеловият лауреат повдигна любопитния въпрос – кой носи отговорност за десетките хиляди загубени животи, вследствие на блокиран от чиновниците достъп до лекарства?

Става въпрос за определени кардиологични медикаменти, които преди половин век се оказали разрешени и използвани с голям успех в Европа, но още не били получили нужните разрешения за САЩ. Американските контролни органи започнали тежките бюрократични процедури, без да си дават особен зор. Фридман посочва, че чиновникът не печели нищо, ако пусне навреме едно лекарство в употреба. От друга страна, печели политическо одобрение, ако по някаква причина спре лекарство и го изкара рисково и застрашаващо живота. Следователно, процедурите по проверка и одобряване са изключително дълги – средно около 10 години. В крайна сметка, европейското кардиологично лекарство се оказало напълно изрядно (каква изненада) и пуснато на пазара. Но за десетте години бюрократични спънки и размотаване, в страната близо 20 000 пациенти са загубили живота си. Поел ли е някой държавен служител отговорност? Разбира се, че не.

Примерът на Фридман със здравеопазването е изключително важен, но надали в обозримо бъдеще ще предизвика някаква реформа – човешката психика е такава, че повечето хора вярват на написаното в чиновническата длъжностна характеристика (да работи в полза на народа), а не в рационалния анализ кой точно има най-силен интерес да ни пази здравето – безотговорният чиновник или отговорният пред клиентите и съда производител на лекарства.

Но това, което може да ни бъде по-полезно днес, е чисто икономическият анализ на чиновническата психология и последствията от трансфера на прекалено много власт от гражданите и компаниите към бюрократичния апарат.

Спомнете си как беше отсвирена компанията за споделено пътуване Uber от България – КЗК отсъди, че тъй като техният бизнес модел спестява много разходи и е прекалено ефективен, то той е нелоялна конкуренция спрямо традиционните таксиметрови компании. Тоест, Uber е прекалено добър и следователно това го прави нелоялен.

Решението на чиновниците в КЗК не е изобщо странно – те нямат абсолютно никаква полза от това да разрешат дейността на Uber в България. От друга страна, техният мандат е да „защитават конкуренцията“ чрез спирането на нелоялни конкуренти. Тоест, ако няма нелоялни конкуренти, то КЗК не си върши работата – следователно, трябва да се намерят такива. КЗК формално е независим орган и политиците лесно си измиват ръцете, дори когато едно тяхно решение е непопулярно. Следователно, чиновниците в КЗК не носят дори непряка политическа отговорност, което ги прави уязвими за корпоративен натиск от едни конкуренти да удрят други конкуренти под предлог, че вторите са „нелоялни“ – каквото и да означава това. В крайна сметка, имайки тази напълно естествена психология и стимули за чиновниците в тази служба, то каква е вероятността те да бъдат повече полезни, отколкото вредни? Надали е голяма, според мен.

По подобен начин стои и ситуацията с отлагане на издаването на разрешителни за инвестиционни намерения. Да вземем пример със златодобива в Крумовград, който наскоро беше най-накрая одобрен след повече от 10 години размотаване и анализиран от преподавателя в Софийския университет и един от най-популярните български икономисти Красен Станчев. Чиновниците по различните държавни служби, които е трябвало да дадат своята благословия за стартиране на начинанието, нямат никаква полза от неговото стартиране. От друга страна, одобрението му може да им донесе главоболия с политическото „началство“, тъй като група „еколози” от почти 20 години упражняват рекет върху рудодобива в България, а руските националисти от АТАКА успяха да влязат в парламента с абсурдни обещания, че там имало злато за 11 трилиона долара (няколко пъти повече, отколкото е изкопаното в цялата човешка история). 

Тоест, естественият стимул на чиновниците е да ритат топката и де факто да не правят нищо. Това и стана – въпреки че всичко се оказа изрядно и напълно нормално, проектът беше забавен с почти 10 години. Забавянето донесе забележителни щети – беше изпусната най-високата цена на златото в човешката история, което пряко удари както доходите на оператора на рудника, така и изплащаните от него преки и непреки данъци и такси. Кариерата на над 500 души в дефицитна професия като рудодобива беше ощетена с над 10 години. Закъснението на инвестиции за около половин милиард лева пък е генерирало огромни пропуснати ползи от натрупването на спестявания и приходи от реинвестиране за същия период. Забележете, обаче, че нито един от тези негативи не се отнася до самите чиновници и съответно те не им дават стимул да работят адекватно.

Елементарният извод от всички тези три примера е, че обществото не трябва да поверява на чиновническия апарат задължения и дейности, които бюрократите имат напълно естествен психологически стимул да не извършат по полезен за самото общество начин. Ако чиновникът не носи концентрирани за него самия последствия, които до голяма степен съвпадат и с последствията за обществото, то крайният резултат няма да е лицеприятен – де факто геноцид над десетки хиляди пациенти в здравеопазването, международен резил с Uber и стотици милиони пропуснати ползи в рудодобива са само три от десетките примери в тази посока.