Тази седмица, дни преди изборите, ще се гласуват последни поправки в Изборния кодекс. Управляващите партии твърдят, че е наложително да се направят тези промени – и са прави. Ограниченията на секциите в чужбина и функциите на квадратчето „не подкрепям никого“ са проблеми в така или иначе сложния изборен закон, които трябва да се оправят.

Тук всеки би задал въпроса: „Как за 26 години не се научихме да правим избори?“

26 години, 8 вота за Народно събрание, 1 за Велико народно събрание, 5 за президент, 7 местни, 3 референдума. Би трябвало да сме се научили.

Изборните закони бяха редактирани многократно в последните две десетилетия и половина. След това събрани в комплект – Изборния кодекс, който също мина няколко пълни, частични пренаписвания и безброй поправки, последните ще се решават след дни.

Но ако погледнете в стария Закон за избора на народни представители от 1991 г и го сравните с днешните точки от Изборния кодекс, ще откриете, че основното се е запазило същото. Оригиналният закон, който определя само как протича парламентарният вот, е от 30 члена. Последният гласуван вариант на Изборния кодекс е с дължина 498 члена, над 40 параграфа преходни и заключителни разпоредби и няколко приложения.

На пръв поглед изглежда, че изборните закони просто стават по-сложни. Истината е, че част от тези членове са неизбежни – например правилата за избиране на евродепутати, които не са ни били нужни преди 2007 г. Други са очаквани – комплексността на електронното и машинното гласуване, например. Но тезата, че всички са нужни и разписани по най-добрия начин вече не се поддържа дори от тези, които стоят зад закона.

На последните поправки, гласувани това лято и тази пролет, депутатите от Правната комисия и авторите на законите многократно признаваха, че законът е хаотичен, изключително сложен и че много от новите идеи в него са резултат на отстъпки между няколкото управляващи партии.

Това не го прави непременно по-лош от предишните изборни кодекси – „Фидосова“ и „Манолова“, които, макар да не бяха разпъвани в толкова посоки, за сметка на това включваха различни концепции за това как водещата партия да спечели от тях – частичното мажоритарно гласуване за депутати през 2009 г, копирните машини и вратичките през 2013 г...

Всъщност, законът едновременно стана по-сложен и по-объркан. Сложен – защото сме в 21 век и изборите, както и методите те да бъдат манипулирани, станаха по-сложни. Объркан – защото повечето политически формации си поставиха за цел да правят Изборния кодекс по-удобен за тях самите. А противниците им отчаяно се опитваха до дърпат в обратната посока. На последните поправки опозицията само вдига шум, но широката коалиция ГЕРБ-РБ-ПФ, плюс-минус АБВ бяха тези, които раздърпаха закона в различни посоки.

Знаем как се правят избори от десетилетия. Не ги правим както трябва напълно съзнателно – защото целта на управляващите не е това. 

И не само заради БСП и ГЕРБ. Реформатори, Патриоти и други също участваха и са отговорни за това.

Тук опираме до ключовия въпрос – след като законите ни не са в ред, над 10% от хората не искат да гласуват за никого, а повече от половината избиратели въобще не искат да гласуват, какво точно ще правим на 6-и ноември? Или догодина? 

Въпреки проблемите на кодекса, въпреки измамите и манипулациите, които се появяват при практически всеки вот, все още никой не е успял явно да промени изборните резултати толкова много, че измамата да стане очевадна. Няма партия, печелила 10% или 20% отгоре на базата на измами. Дори най-смелите изчисления за купения и контролиран вот не сочат, че той достига такъв обем.

Значи трябва да гласуваме – дори ако това е изцяло символичния вот „не подкрепям никого“ (който може да се окаже капан на парламентарния вот, това ще се реши тази седмица, но е всъщност безобиден по отношение на президентските избори). Само че един глас няма да промени нещата.

Проблемът в последните 26 години не е само, че превърнахме изборните си закони в тромаво коледно дърво, което вадим веднъж годишно и всеки иска да окачи своето абсурдно и тежко украшение от едната или другата страна. Проблемът е, че за 26 години така и не научихме най-базовото нещо на една демокрация – за да я има, трябват повече хора.

За да работи тази система в наша полза, трябва да има една осъзната, рационална убеденост, че нещата могат да станат по-добри, че да си информиран и да избираш не е просто граждански дълг, а личен - дълг към самия себе си

И тук не става въпрос за кандидати, за по-малкото зло, стабилността или избора „никого“. Те са симптом, който ще се изчисти само, ако направим нещо по въпроса.

Простата математика показва, че ако след две седмици гласуват не 42%, не 50%, а 80%, партиите ще загубят контрола си – независимо дали от купен вот, вратички и стратегии в закона или манипулации на процеса. Ако искаш да пренесеш през града труп, ти трябва само килим. Ако искаш да пренесеш няколко хиляди трупа, ти трябва военно положение.

За четвърт век някой убеди две поколения, че във всичко това няма смисъл. Да го пратим по дяволите и да гласуваме.