Преди два месеца напомних в статия, че две от трите енергийно-разпределителни дружества (австрийското ЕВН и чешкото Енерго-Про) водят арбитражни дела в международен съд срещу България за стотици милиони евро и предупредих, че и третото може да заведе подобно дело. Е, това стана реалност, защото и ЧЕЗ са започнали такова производство срещу българското правителство. Арбитражът на ЧЕЗ идва след около година изчакване за преговори, които така и не са били започнати от българската страна. И докато делото на ЧЕЗ със сигурност ще се точи поне 1-2 години, делото на EVN наближава своя край. Арбитражният съд във Вашингтон най-вероятно към края на тази или през следващата година ще ни връчи поредната дебела сметка, която разбира се данъкоплатецът ще плаща.

Макар че опасността да ни осъдят за няколкостотин милиона евро в международни арбитражи заради неспазване от страна на държавата на ангажименти по приватизационни договори и непредвидима и често променяща се регулация е много притеснителна, аз повече се притеснявам от реакцията на повечето от гореспоменатите данъкоплатци. Вместо да се ядосат, че избраните от тях политици са позволили нарушаване на договори и провеждане на популистични политики, което е довело логично до съдебни дела, те обвиняват – защо и откъде накъде решили да си търсят правата? Това е абсурдна и опасна народопсихология по най-малкото две причини.

Първо, стокхолмският синдром в България е един от най-забележителните феномени в държавата ни. Принципът е, че има два вида народи – едните подхождат с присъщо недоверие към централната власт и предпочитат повече права и свободи в ръцете на гражданите. Другите имат силно доверие в централните си власти и предпочитат да предадат доста от личните си права и свободи в замяна на така познатото у нас „оправяне“. В България имаме комбинация от двете – много от българите имат огромно недоверие към централната власт, но в същото време са убедени, че единствено тя може да им „оправи“ живота. Тук имаме същото – почти сигурно е, че няколко български политици и чиновници по време на няколко правителства са регулирали електроразпределението по начин, по който дружествата, доставящи електричество на 7 милиона потребители, са ощетени, поради което ни съдят в международен арбитраж. А значима част самите потребители застават на страната на неправомерно действалите чиновници и политици.

Второ, както частната собственост не може да бъде защитена за едни и нарушавана за други, така и договореностите не могат да бъдат спазвани за едни и нарушавани за други. Ако държавната власт има одобрение от избирателите да нарушава договори, то тя ще го прави все по-често и по-често. А човешката история показва, че спазването на договорите и защитата на частната собственост, заедно със свободата на действие в рамките на безпристрастни еднакви за всички закони, са в основата на устойчивото забогатяване на всяка нация. Влезете ли в класацията на Световната банка за условията за правене на бизнес, ще видите именно тях най-отгоре като водещи принципи. Същото ще забележите и в индекса за икономическа свобода на Фондация Херитидж. Просто няма как една държава да забогатее, ако собствеността на нейните граждани и всички фирми (местни и чуждестранни) не е защитена и ако няма правна рамка, осигуряваща, че един сключен договор ще бъде изпъняван и от държавата.

Или ако трябва да обобщя накратко, няма как България да стане богата държава, ако критичен брой от избирателите не само одобряват неправомерно поведение на политиците и чиновниците си, но и се съгласяват безропотно да плащат сметката за това, като по този начин стимулират още повече неправомерно поведение. В крайна сметка, да застанеш на страната на човека, който те е отвлекъл, си е психично отклонение – нарича се стокхолмски синдром.