Хубав жокер е това. Винаги съм се радвал на красотата на самото му звучене: да се обадиш на приятел. Но защо? С каква цел – нещо имаш да му кажеш, или просто от нужда, когато искаш нещо да ти се свърши?

Гледам една много възрастна ром... Абе, жива циганка си беше – нещо средно между Баба Вихронрав на Тери Пратчет и врачка от филм на Кустурица. Слезе от влака и знаете ли какво направи? „Ей, Божеее, Боже – пристигнахме живи и здрави! Благодарим!” И се прекръсти. Благодари за нещо толкова просто, че е пристигнала с тъпия влак. То вярно, че в БДЖ и това си е чудо, но да оставим шегите настрана... Честно ви казвам, засрамих се. Респектирах – ако предпочитате. Аз, който имам кола с климатик, матрак с мемори пяна и хиляди други глупости, но нямам чистотата, простосърдечието, детинската наивност ако щете, на тая бедна циганка, да си кажа: „Слава Богу, че и днеска работих, пътувах, живях добре... Че децата, че родителите, приятелите ми са добре... Че В. се оправи от болестта си. Благодаря ти!”

Боже, искам сега да отида в Гърция на почивка. Боже, помогни ми да ми увеличат заплатата. Дай Боже, да стане тази сделка... Искам, дай, помогни – това знаем ние, при това, ако може веднага.

Ама това приятелство ли е?

Имате ли такива познати, които ви търсят само, когато им притрябва нещо? Пари назаем, услуга, помощ за ремонта у тях. И приятел ли му викаме на това, или използвач?

Ето защо не сме приятели на Бога и нещата ни – най-грубо казано, не се получават. Казваме го простичко: Той не ни слуша.

Когато сме неблагодарни, ние сме като тези „приятели“. Ментета. Ако не изпитваш нуждата просто да го видиш – да изпиете по бира заедно или да отидете на кино. Или да изпиете по бира и после да отидете на кино. Просто да желаеш общуването с този човек, без да имаш пряка далавера. Не, ние не Го търсим. Или за по-лесно казваме: „Няма такъв приятел. Бог не съществува”... Ми, ок – нека не съществува. Щом смятате, че така ни е по-добре.

Но защо го казваме това „не съществува”? Защото, когато си в някаква връзка, взаимоотношения – имаш приятел/съпруг/съквартирант ако щете, има опасност и той да те помоли за услуга. И то не за него, а заради теб самия. Да ти казва – не се напивай, не се събуждай безразборно в чужди кревати, не бъди човекоугодник (т.е. – мазник, който „се слага“ на всички лъжливо), не лъжи, не убивай... Защото знае, че така ще ти е по-добре.

А и нещо друго интересно те моли твоят и мой приятел – „да нямаш други богове освен Мен”. Ще кажете – ама ние вече не ходим в дивашки храмове да принасяме телета. Ами „аз“-ът ни? Той не е ли новият ни бог?

Казваме, че в някои ислямски държави е останал теократичен режим, което в техния случай си е първобитно. Но ние – добре ли сме с нашия егократичен режим? Вижте докъде сме изтрещели – виждали ли сте американци, които се мачкат един другиго на опашка за новата "Плейстейшън" конзола, или пищят в истерия и реват, защото покрай тях минава някаква си актриса? Харесва ли ви накъде вървят нещата, когато всеки е направил от себе си, от интереса си, от измислените си „герои“ свои богове? И макар и по един уж завоалиран начин им принася жертвоприношения. Най-често това са ближните и добруването им.

Защо смятам, че е важно да благодарим – нещо наглед толкова дребно? Защото големите неща често тръгват от малките – и добрите, и не толкова добрите. Имали сте примерно гости и сте им разпънали някакво допълнително легло. После си тръгват, а леглото си стои. Но примерно върху завивките е метната някаква кърпа, която трябва да отнесете ей там – чак в другия край на апартамента. И понеже една нищо и никаква кърпа е отгоре и ви мързи, така дни наред не прибирате цялото легло с все разпилените завивки и възглавниците. И се спъвате в него, особено когато наоколо е мрак. Същото е и в душите – не правиш нещо дребно и хаосът продължава. Батак, но вътрешен.

Какво казвам – казвам ли, че ако тръгнем да благодарим, непрекъснато да удряме чело в пода на църквата, то всяка седмица ще удряме и джакпота? И че всичко ще ни потръгне според нашите измерения и схващания? Не.

Виждали ли сте къщи, в които лепенките „Цитопласт” ей така си повяхват в аптечката години наред – дотолкова всичко им е наред. И обратното – знаех една жена, която изгуби и трите си деца. Първо дъщерята, а после и двамата синове едновременно в катастрофа. На всичкото отгоре тази жена работеше нещо... да кажем, че беше призвана да решава проблемите на децата на другите. Но това са Божии тайни - няма как да ги знаем и да ги променяме. Тайни са – защо с един става така, а с друг иначе. Не знам...

Знам,че по-добро от нищо е да започнем от нещо дребно – да се обадиш на приятеля и да му кажеш: „Ей, мерси, че направи за мен това и това...” Да махнеш първо кърпата, че после да сгънеш и завивките и да прибереш цялото легло, а не да се спъваш.

Да умееш да изпитваш чувство на благодарност, това те научава да имаш и да поддържаш всяка една връзка. Да си социално създание, а не животинка, скрита в своята хралупа. С всеки един – приятеля, съпруга, близкия. Най-вероятно тогава нещата между вас ще вървят. И обратното – не знам дали има по-сигурно разрушаване на нишките, които ни свързват, от неблагодарността. Има ли причини с Бог да е другояче?

И още нещо – трябва да е честно, трябва да е осъзнато. Тогава, когато тази любов и това чувство съзрее в сърцето ти. А не да купиш един молитвеник и папагалски да рецитираш всяка вечер – не вярвам да мине „номерът“. А и другият номер – номерът на Приятеля, най-вероятно няма да може да бъде избран в момента.