Колкото по-мрачно става времето навън, толкова по-голяма нужда имаме от Татяна Лолова. Актрисата се взира във всеки минувач или още по-добре – театрален зрител, за да улови усмивката му. Но има ли друг отговор, който да дадем на греещото й лице?

Така отвърнахме и ние, от „Площад Славейков“, когато получихме извънредното „Да“ от прочутата Г-жа Не. Срещата ни с нея бе като малък камерен спектакъл, в който нищо не бе по сценарий. На чаша кафе и парче шоколадова торта споделихме нейния свят – в хол, пълен с нейния гръмък смях, на диван-свидетел на сълзите на Татяна Лолова. Защото веселието, което сме виждали да струи от актрисата, всъщност е отражение на нейния копнеж за щастие. Реалността не е така щедра, за разлика от Татяна Лолова, която раздава от себе си с размах.

Благодарим! А на онези, които искат да почувстват голямото й сърце – ще препоръчаме да потърсят Лолова в Театър „199“, където играе своя моноспектакъл „Дуенде“. Следващите представления са на 20 ноември и 11 декември.

– Тази есен снимахте нов филм, „Лили Рибката“ – в ролята на бабата на Лили. И вие ли сте „рибка“, г-жо Лолова?

– Не съм (усмихва се). Обаче съм родила нещо, подобно на рибка, което ражда Лили Рибката.

Много съм радостна, че приех. Първоначално отказах, знаете – известна съм като Г-жа Не. Което не е вярно – ако бях такава госпожа, нали нямаше да ме познавате, да ме имате за своя. Преди ми искаха автограф, а сега никой не иска автограф, не иска и разрешение за снимки. Сега хващат един телефон, застават до теб и си правят селфи…

Като свършихме снимките на „Лили Рибката“, отиваме с мъжа ми до супермаркета, паркираме колата и гледаме една група мургави, ведри хора. Единият, най-мургав и най-жив, отдалече вика: „Вижте я, бе, вижте я, бе, Татяна Лолова“. Другите го питат: „Кой, бе, кой, бе?“, а той: „Как питаш, бе, Татяна Лолова цяла България я познава“. Зарязах мъжа си, отидох при тях и казвам: „Вие нали сте цигани?“. Ама цялото ми същество сияе. Те обаче не са чували този въпрос, зададен точно така – и както ми се радваха, изведнъж малко им се промени изразът. Викам, аз миналата седмица два дни съм играла циганка. А единият от тях отвръща: „А ние цял живот го играем“ (смее се). Мигновено чувство за хумор!

– Изкуството обяснява света. А често дава настроение, придава смисъл – като тази история, която току-що разказахте. А на вас, когато давате, какво ви струва това?

– Нищо не ми струва. Нищо, абсолютно.

– Не ви ли отнема сили, енергия?

– Как ще ми отнема, щом някой ми се радва? Казват, че българският народ бил намръщен – за мен той е усмихнат. Аз виждам как вървят насреща, в далечината ми се струват някак мрачни, но колкото повече ги приближавам, толкова повече виждам, че са усмихнати. Жените обичат театъра и познават актрисите, затова ми е най-приятно, когато видя красивите усмихнати лица на млади мъже и разминавайки се, да ми кажат: „Добър ден. Желаем ви приятен ден. Всичко хубаво“. Колкото и да съм изморена, скапана, съсипана – разцъфтявам.

– Кога започнахте да виждате тази България – усмихнатата, напоследък сме свикнали да виждаме само навъсената?

– Не знам, аз виждам само усмихната. И ако зърна някъде намръщен човек, се съсипвам. А мъжът ми казва: „Виждаш ли под какъв капак живееш. Ти не познаваш живота, не знаеш къде живееш. Виждаш само хубавите лица. Знаеш ли колко грубост има в живота?“. Като вървя по улиците, да видите колко „Добър ден“ чувам!

– Започнете ли деня с усмивка, с добър ден, здравей, как си…, вероятно винаги ще получите същото в отговор?

– Ще получите, даже не една усмивка. Казват, в Америка много били фалшиви. Като ги питаш „как сте?“, те винаги отвръщат „много добре, благодаря“. Казват и отминават. А в България като попиташ някого „как си“, трябва да си вземеш отпуск, да седнеш и ще го слушаш до края на живота си – ще ти разкаже всички неприятности, през които е минал, колко другите са ужасни, отвратителни, подли, мръсни. Кой в рода му е на смъртно легло, кой от какво е болен, кой му е откраднал нещо.

– Сещам се за Морган Фрийман, един от най-снимащите актьори в Холивуд – когато го питат как е, тежи ли му този режим на работа, отвръща, че актьорството все пак е приятна работа – не е като миньорската. Вие, предполагам, също не може да се оплачете от работата на сцената?

– Помня, че от 3-годишна искам да стана актриса. И станах, благодарение на много стечения на обстоятелствата, на обичта и грижата на много хора, на тяхното можене, имане, на силата да се раздават. Чувала съм някои да казват: „К‘вото съм направила, сама съм си го направила!“. На тези хора им викам: „Блазе ти“. Аз каквото съм направила, всичко е благодарение на хора, готови да помогнат на някой, у когото намират, че има нещо – нещо, което може да даде плод. Много рано останах без баща. Майка ми също си отиде млада, но толкова много хора са се грижели бащински и майчински за мене, че съм щастлив човек.

А сега ще ви кажа нещо за Фрийман.

Той много често идва в България да снима. Освен него, идват много други прочути артисти да снимат и покрай тях се вижда още веднъж колко прекрасни са българските артисти. Как могат да играят и то като чуждестранни, световноизвестни актьори. Чуждите идват тук, защото са най-добрите, а това – освен изкуство – е и бизнес. Докато нашите правят само изкуство. Тук нито един актьор не е направил бизнес, но за тях се говори поне, че са най-богатите хора. А когато говорят за тебе, че си най-богатият, ти се издигаш в очите на онези, които намират, че богатството е по-важно и от здраве, и от хубост, и от ум.

– Но и парите са важни?

– Абе, без пари нищо не може – нито младост, нито красота, нито настроение. Човек трябва да си поддържа фасона, а това струва средства. Парите са свобода, но ги няма тук.

– И какво за Морган Фрийман?

– Аз не съм сред предпочитаните актьори в чужди продукции, играла съм няколко пъти и съм останала с много приятно чувство. Но съм чувала за Фрийман, че с него не може да се контактува. Той може би все още мисли, че ние сме с рога, копита и бодли. И затова предпочита да няма вземане-даване с български актьори.

– Доколкото ми е известно, в договорите на българските актьори пише, че не трябва да гледат чуждите звезди в очите, не трябва да ги заговарят и да ги приближават.

– Това Фрийман си го е написал в стаята, в хотела, с големи букви. Да не е посмял някой български актьор да ме погледне, щото погледне ли ме, няма да ми види очите, понеже ще си пусна клепките. А има други чужди актьори, които играят тук и не са прочели, че ние не трябва да ги гледаме. И има страхотни приятелства между тях и нашите най-добри актьори, ако знаят езика – защото освен да си най-добър, трябва да знаеш и езика. Морган Фрийман сега учи български, ама трудно му се отдава, а другите нямат нужда да учат български, защото нашите, които им партнират, знаят чужди. Но има страхотно сърдечни и приятни хора, сигурно Морган Фрийман е най-приятният от всичките, но не дава у нас това да се разбере.

Това го чух от хора, които с много симпатия са понечвали да му се усмихнат, но той не е обръщал внимание. Нека от това интервю разбере, че в България го обичат много и очакват всяка негова роля с нетърпение.

– Чували сте многократно думите: „Ти знаеш ли, ако не се беше родила тук…“.

– Има десетки, стотици български актьори, на които им казват същото. „Ако бяхте с Морган Фрийман в съседни квартали, ти щеше да бъдеш нещо страхотно…!“ Ами да, ако. Ама аз съм родена тук, тук ми е публиката, тук ми е езикът, който владея. Тук ми е любовта. И щом българската публика ме признава, то аз съм много голяма.

– Все пак ви обича най-претенциозната публика в света.

– Играли сме в Русия, в Сърбия, в Полша. Играли сме в много чужди страни, където казват, че българите сме много топли, а пък те са студени. Трябва да ви кажа, че по-сдържана публика от българската няма. И щом ние успяваме да ѝ дадем тези мигове на уединение, да стигнем до контакт, до тази луда радост едни от други…!

Онзи ден имам представление, а малко преди това ми се случи нещо много неприятно, което за секунда ме обърна на 180 градуса. И си мисля: „Ето, стана ми лошо, ще припадна, ще викнат „Бърза помощ“ и ще падне представлението“. Олеле, Боже! Абе недей така бе, препълнен е салонът, чакат те хората – ми казват. Днес е представление, за което допълнителни столове са сложени. Не можеш да си позволиш да си в това настроение. Викам им: „Не, аз ще умра, няма какво да си позволявам“. Обаче не умрях, играх. Публиката не разбра, че съм хиперсенсибилна за нещо друго, а не за това, което играя пред тях, защото се помъчих да дам това, което искам.

– Предполагам, че прекаленото внимание натоварва емоционално и Морган Фрийман. Вие как го преодолявате?

– Не искам да се снимат с мен непрекъснато – това ми изпива енергията, която мога да раздам от сцената по много по-добър начин. А всеки си мисли, че няма проблеми. Започнах вече да отказвам снимки. Като ми се разсърдят, че не съм се снимала с тях, им отвръщам: „Много ви бе плитка обичта. Радвам се, че не се снимах с вас“. Не могат да асимилират какво им говоря, но аз се освобождавам от напрежението. Ако е маймуна, магаре, опосум, камила – трябва да дадеш няколко лева, за да се снимаш с тях. А с актьорите е безплатно. И като се снимам с 200 души, това ме изцежда до дупка и нямам вече никаква сила, но това никой не го разбира.

Има племена, които не се снимат, защото мислят, че им вземаш душата. Айде, ако толкова хора се снимаха с мен и още имам душа, значи има-взима. Но нека не искат от мен това непрекъснато.

– Предполагам, че това се случва най-често по време на турнета по света? Българските актьори все по-често играят пред нашите емигранти.

– Често пъти след представление ми искат автографи и като откажа ми се молят хора, които не живеят в България. И им викам, ами елате тука, бе. Елате тук, ще се снимаме всеки ден, защо живеете толкова далече?

Получих покана за турне в Америка. Знаете колко дълго се пътува дотам; спя, където спя, на следващия ден имам представление, на третия ден ме возят към следващото. И така обикалям ден след ден Америка и Канада. Викам, изключено е с тази програма да издържа – мен с краката напред няма да ме връщат. Благодарих и отказах. А Стоянка Мутафова, с 12 години е по-голяма от мен, наскоро се върна от същото пътуване. При това го прави за втори път. Господ здраве да ѝ дава. Аз съм в луд възторг от нея.

Двете, все казват, че сме се карали, че сме се били. Първо, аз винаги съм твърдяла, че тя е по-яка от мен и никога не бих се била с нея. Но тя е част от мен, ние сме от 200 години заедно. Скоро не сме се виждали, но сме едно цяло.

– Стоянка Мутафова е феномен, изключение, човек с енергия, нарушил стереотипа, че след определена възраст трябва да почиваш, да се радваш на света – и да го обикаляш, когато имаш пари…

– Аз, искам да ми обясните, когато нямаш пари и си свършил енергията, какво се прави? Обади ми се неотдавна една жена, прочела, че са ми отнели пенсията. Казвам, Господи, как ще ми отнемат пенсията, защо четете такава преса. (Никой не чете нарочно тези неща, само случайно.) И викам: вижте какво, моля ви се приключвайте дотук, не раздувайте. Защото има толкова служби – Съдебна палата, НАП, НОИ… – всички те виждат, че аз се движа, ходя, играя, пътувам, а нямам никакви средства за това. Нали ще почнат да ровят и да видят, че тази Лолова с каква комбина си печели средствата, за да може още да мърда. След като даже и пенсията са ѝ взели!

А пенсия какво значи? Идва от френската дума pain – хляб. Пенсията е парите за хляба. Но освен хляб, всеки човек има нужда от дрехи, от комуникации, от поддържане на фасона, от нещо да облече и на хората да им е приятно като го видят. Ръцете му да изглеждат добре, косите му да са подредени. Лекарства, за да поддържат здравето му. А с пенсията никой не може да си осигури тези неща. И как да обясня защо все още се движа, щом пише, че и пенсията ми е взета, след като всички тези неща искат пари?! Пишете така: аз не съм високорелигиозна, но независимо от моето мнение, Господ явно съществува и от време на време се грижи за мен. И Господ, и Космосът.

– Вежди Рашидов непрекъснато ви дава за пример. Че е направил театралната реформа, за да може една Татяна Лолова да взима в края на месеца 5000 лева, колкото заслужава. Това беше през 2010 г. Сега сме шест години по-късно, получихте ли тези пари най-сетне?

– От вас чувам, но ето това ми е от Вежди (Татяна Лолова посочва малка бронзова статуетка, поставена на бюфета в дома си). Молила съм се за здравето му като луда. Аз обичам Вежди и го обичам отдавна, отпреди да се познавам с него. Той е близък с театъра, с много актьори. През 1992-а година получавам наградата на „Златната ракла“ за пиесата на Рада Москова „Авантюра“ и ми поднасят едно пано от мраморни парченца.

„Не съм дошла за това пано – им казвам. – Аз съм дошла за фигурката на Вежди Рашидов.“ Казали му, а той се разплакал. Защото е много чувствителен. И казал: „Аз на тази жена лична статуетка ще ѝ направя“. Но минава време, нещата се забравят. Не съм близка с него, но му намерих телефона и му звъня на 31 декември. Може би една или две години по-късно. Казвам му: „Добър ден, аз получих награда в Пловдив и се пошегувах, че не съм дошла за паното, а съм дошла за фигурката на Вежди Рашидов“. Той ми поиска адреса и след 45 минути се звъни на вратата. Отварям и гледам Вежди с една бохчичка, носи това нещо вътре. Каза: „На мен ми е толкова мъчно, че са ви огорчили така… Аз това нещо съм го направил отдавна, но не го донесох, щото минава времето и какво да направя. Но ето сега ви го нося“. Зачудих се къде да сложа статуетката. „Няма никакво значение къде ще я сложите“, казва той и я постави под кандилото.

Мюсюлманинът сложи тази статуетка под Христос. Как му дойде на акъла на турчина да ми тури под кандилото тази фигурка!

– Като казахте „мюсюлманин“, какво бихте казали днес за България и за мюсюлманите, които минават през нея и бързат да си тръгнат по-скоро от тук, защото за тях тук е „грозотилото“ на света?

– Не знам дали е грозотилото на света, но те виждат, че не могат да получат онова, за което са тръгнали през морета и стръмни скали, да възпитават своите деца, да учат, да участват в живота…

Аз съм влюбена в един сириец отпреди 100 години. Навремето живеехме на „Кръста“ (бел. ред. – в квартал „Лозенец“, срещу днешния хотел „Маринела“, бивш „Кемпински“), където бяха чуждестранните студенти. И там имаше един сириец, с едни ей такива бузи, като на зайче. Дано да е жив и здрав още. В един миг, отивайки да пазарувам, се чува един страхотен трясък от задната страна на магазина и докато отида да видя какво става, моят сириец, който следваше медицина в България, вече даваше първа помощ на човека, блъснат от автомобил.

За мен никога не е стоял въпросът този сириец ли е, оня турчин ли е. В цял свят има прекрасни хора с различен цвят на кожата, с различен овал на очите, с различен език, с различни мисли. И има в същото време красиви хора, които се омотават във взрив, защото тяхната религия казвала, че ако умреш, убивайки неверници, отиваш в Рая. По-голям рай от България няма, а пък трудно се живее в него. Значи не се знае дали в горния рай се живее по-добре от нашия. Дали си заслужава да изгубиш младия си живот, в който може да направиш хиляди прекрасни неща, за да получиш онзи…

– В щастието ли е смисълът? Някои проповядват да търсим смисъла в страданието.

– Има едни, дето им дай да страдат. И като страдат, и като си ги разказват, изпитват неистово неудоволствие. Аз пък искам да мога да не говоря никога за нещастия. Животът е тежък, но кратък – да го живеем с усмивка. Имам нужда от обичта на хората и когато мога, без да се замислям да им я давам…

Затова, като ми кажат: „Вие сте звездата…“, отвръщам: „Престанете с тази звезда! Не съм звезда, аз съм слънце“.

"Площад Славейков"