"Политическата" класа

И като хукнаха политиците да угаждат на гражданите и народа, та цели три недели. Защото те, политиците, трябва да служат на народа и да изпълняват исканията му съгласно базовите принципи на демократичната пирамида на властта. Натискът отдолу води до решения отгоре. А народът не разбира много-много от истинска политика и освен това напоследък се представлява от Тошко Сценариста, Динко и Перата, та нуждата от мъдрата и можеща политическа класа става належаща.

И добре, че е политическата класа, ще каже някой. За да покаже експертност, да въдвори ред, да изпълни със съдържание исканията на гражданите и да ги претвори във качествено и конституционно издържано законодателство.

Редно е, разбира се, между политическите сили да има различия и спорове, дори и на фона на всеобщото вдъхновение да се служи на народа и да се угоди на най-шумните му представители (особено на тези, които имат телевизионни предавания или редовно участват в такива). А различията и споровете между политическите сили, от своя страна, се дължат (или поне трябва да се дължат) на различните идеологии, които те изповядват.

Момент. Идеологии ли казах?

Идеологията, уважаеми читатели, е система от възгледи и ценности!, която дава своя уникална оценка за обществото и процесите в него и си поставя за задача да мотивира и направлява обществото и процесите в него с оглед постигане на целите си. Идеологията цели да произведе определен тип общество или да придържа обществото към вече установени норми и политическа система, подтиквайки към размисъл, разбиране и споделяне на обща платформа от ценности и визии. Всяка една провеждана политика съдържа в себе си идеология, било то скрито или явно.

На база идеологиите възникват и се формират и партиите – организации от хора със сходни политически виждания, които си поставят за цел чрез участие във властта да претворят идеите си в реални управленски мерки, които да доведат до изграждането на обществото, за което споделяната от тях идеология призовава. От възникването на демокрацията насам и създаването на първите партии - либерални и консервативни проекти базирани на малки клубове от съмишленици, партиите, особено оцелелите и до днес, са обединявали хора на базата на мощен идеологически заряд - било то консервативен, либерален, социалистически, комунистически, християнски, малцинствен или друг.

Или поне така пише в учебниците.

Защото ако политическата ни класа е обратното на хаоса на тълпата, олицетворен от Тошко Сценариста, Динко и Перата, то ние с лекота би трябвало да можем да определим идеологиите, които политическите ни партии изразяват. И съобразно идеологиите да сме пределно наясно каква държава и какво общество виждат партиите и за какво биха работили, ако гражданинът ги ощастливи с гласа си на парламентарните избори.

И тук започва драмата

Започвайки от най-голямата партия – ГЕРБ. Народната catch-all десница, която основателно се гордее с всичко построено и с милиардите допълнителни приходи в бюджета, но сякаш не разбира защо )(само) това вече не стига, за да се печелят безапелационно избори. Доколкото трите стълба на десницата са родолюбието, християнските ценности и капитализмът, би следвало ГЕРБ да е типичен представител на десницата и идеологическата платформа на партията да е неоспорима. Само че... Дясното е и непрестанно свиване на публичните разходи, излизане на държавата от икономиката, безкомпромисни регулатори, силни и независими институции, гарантирана справедливост и равен старт, липса на всесилни фигури – било то регионални, секторни, институционални или икономически, осигуряване на условия за бизнес и никаква намеса в него, образование на всяка цена и изграждане на национално самосъзнание и горди родолюбиви българи също на всяка цена.

Което от своя страна изключва липсата на наказани за "Костинброд" и "КТБ", наличието на гълтащо милиони губещо БДЖ, наличието на всемогъщ едноличен картел в горивен бизнес за милиарди, наличието на институционално укрепени всемогъщници, наличието на псевдопатриотични управленски напъни в образованието и със сигурност изключва наличието на търсене на съдействие от фигури като Динко, Перата и Тошко Сценариста за медиатори между ГЕРБ и избирателите й.

Напротив – би следвало да няма нищо по-лесно от ръзгръщането на традиционалистка консервативна платформа, базирана върху изграждането на сплотено общество и същевременно засилване на федерализицаията на ЕС, преодоляване на демографската криза у нас и лидиране на процесите на Балканите и в цяла източна Европа, водещо до още по-явна и ефективна защита на националните ни интереси.

Още по-голяма е драмата в така наречената левица. Левица, козируваща на руската десница и намираща се в ярък конфликт с европейските си депутати и политическият съюз, в който членува - ПЕС. Левица, изградена от мултимилионери и чиито управления се характеризират със защита на интересите точно на тези, с които е идеологически призвана да се бори – олигарсите, представителите на едрия бизнес и международните корпорации. Левица, която обещава да се реформира и да привлече младите хора в същинската политика, като същевременно иска да им вдигне данъците. И левица, която сякаш забравила глобалното село, в което живеем иска да обложи допълнително успелите хора тук, подсказвайки им елегантно да потърсят препитанието си другаде. Левица, която от години говори за „новото“ ляво, но упорито отказва да го формулира, ясно осъзнавайки че „ново“ ляво всъщност няма. И че рискът да се изпусне „старото“ ляво и носталгичния соц вот ще продължи да тегне над всеки опит на т.нар. българска левица да тръгне по предначертания й път на ляволибералното глобалистко развитие. И най-вероятно ще доведе до изчезването й.

Какво да кажем за „либералното“ ДПС, особено от периода Местан? Какво либерално има в може би най-консервативната част от българското общество и как точно лансираме в този електорат либералните ценности за защита на малцинствата, включително и сексуалните такива, или пък зелените идеологии?

Или пък лутането на парчетата реформатори между либералните тези на модерната европейска левица и дясно-консервативните базови принципи на възрожденците ни?

Или пък нещото на Бареков, нещото на Първанов и нещото на Ковачки? Някакви неща, странно защо наречени партии, обединени странно от какви идеи и ценности и странно защо намиращи се в парламента ни.

Сега вече би трябвало да си обяснявате кавичките в заглавието. Защото ако политическата ни класа е съставена от партии-менте без ясни идеологии зад тях, за каква политическа класа говорим всъщност?

Изненадваща ли е на фона на всичко това, и припомняйки ни максимата „природата не търпи вакууми“, речта на Красимир Каракачанов в нощта на изборите и припознаването от негова страна на тезата на д-р Нено Димов, че политиката ни неизбежно се реидеологизира? И че идеологиите безкомпромисно се завръщат като основен двигател на политическия процес, след като „краят на историята“ по Фукуяма очевидно се отлага за неопределено време?

Така че нека бъдем по-самокритични, особено десните хора – тези, които поначало сме честни със себе си и света индивидуалисти.

Не са ни виновни националпопулистите. Нито пък Марешки. Нито дори Тошко Сценариста, Динко и Перата. Защото хората винаги са симпатизирали и ще симпатизират на други хора, които имат ясни идеи и мисия. И които енергично и искрено прокламират и защитават тези идеи.

Ако някой има вина, то това е точно политическата класа. Заради паралелната си реалност, клишираната скука, досадните таблички и диаграми, ограничените наизустени фразички и зле прикритата надменност.

Която политическа класа, затисната и заслепена от тежестта на проблемите си и от погрешното усещане за собствената си значимост, непрестанно се изненадва от „бунта срещу елитите“, също както пътищарите ни всеки декември се изненадват от снега.

И не, не е виновен този, който яде зелника. А този, който му го дава. Или преотстъпва, с пасивност и некадърност. Все тая.