Броят на севернокорейците, бягащи от родината си в Южна Корея, значително е намалял през последните години. Само 1396 жители на единствената останала сталинистка държава в света са я напуснали през 2014 г. Това е най-малкият брой от 2002 г. насам. В периода 2007-2011 г. са бягали между 2400 и 2900 души годишно, показват данните на министерството на обединението в Сеул.

Причина за намалелите опити за бягство са строгите мерки, взети от севернокорейския ръководител Ким Чен Ун, оглавил страната в края на 2011 г. след смъртта на баща си Ким Чен Ир.

Най-рискованите и най-рядко предприемани, но затова пък най-успешни бягства стават през границата между двете Кореи. Това разказва един от бегълците, назовал се от съображения за сигурност само с фамилното име Ким. Той говори наскоро пред форума за свобода "Осло", свикван периодично по света от американската неправителствена Фондация за човешки права.

Ким, който днес е на 37 години, извървял над 200 километра пеша от казармата, в която служел, до границата с Южна Корея, буквално засята с мини.

Сънародникът му Пак Мин Су пък успял да се спаси през 2009 г. Той отбелязва, че броят на бегълците намалява заради постоянното затягане на мерките за сигурност по границата от страна на Северна Корея. Той знае много добре какво говори, защото служи като посредник при уреждането на свои сънародници да пресекат 38-ия паралел, разделящ Корейския полуостров.

Повечето бягства стават през границата с Китай. Севернокорейците преминават през една от двете гранични реки – Туман или Ялу. Те винаги се движат на групи от не повече от петима души, за да не привличат внимание. Маршрутът е изключително опасен. През лятото реките трябва да се преплуват. А през зимата те могат да бъдат прекосени пеша по леда. Но така е по-вероятно бегълците да бъдат забелязани и подгонени от граничарите.

Най-лесният начин за измъкване от страната е да бъдат подкупени граничарите, за да си затворят очите, обяснява Пак Мин Су. Най-лесно се поддават по-възрастните военнослужещи с по-високи чинове. Главната им грижа е вече не да ловят бегълци, а предстоящото пенсиониране.

С идването на власт на Ким Чен Ун обаче рушветите станали по-трудни.

Рязък скок на подкупите за граничарите

"Когато напуснах Северна Корея през 2009 г., подкупите вървяха между 30 000 и 100 000 вона (между 24 и 80 евро – б.р.). Сега цената значително е скочила и се плащат около 2200 евро", твърди 37-годишният Пак. В Северна Корея останали родителите му.

По заповед на Ким Чен Ун зачестила ротацията на граничарите. Една група дава наряд на едно място в продължение на не повече от месец, след което е прехвърляна в съвсем друг район. Така диктаторът смята да затрудни сприятеляването на военнослужещите с местните жители. По този начин се спъва и работата на посредниците, които обикновено дават парите за подкуп. Някои от тези "брокери" били заловени и получили сурови присъди.

Севернокорейски граничари охраняват с патрулна лодка по река Ялу границата с Китай.

Режимът в Пхенян е увеличил и сроковете затвор за бягство, и подпомагането му. Преди заловените бегълци и помощниците им се "отървавали" с дългогодишни присъди в лагер с общ режим, където е по-леко, отколкото в затвора. Сега обаче всички били пращани в лагери за политзатворници, откъдето бягството е невъзможно. И вече се издават доживотни присъди.

Пратените в тези лагери хора систематично са подлагани на мъчения, а условията на живот са почти смъртоносни, твърди правозащитната организация "Хюмън райтс уоч". Осъдените получават минимални дажби храна, които ги обричат на гладна смърт. Те често са пребивани от охраната. Нерядко се извършват и публични екзекуции.

Ким Чен Ун нарича бегълците "измет" и "предатели" – не ги смята за човешки същества.

Същевременно намалелите опити да бъде напусната страната се дължат и на още един фактор. А той е, че режимът на Ким Чен Ун се опитва да стимулира поданиците си с известна икономическа либерализация, признава Пак Мин Су. Ситуацията вече не е така тежка като глада през 90-те години на ХХ век. Земеделците са получили правото да оставят за себе си 60 на сто от продукцията си, а също така и получения излишък, ако такъв има. В граничните райони разцъфтява частната инициатива и хората масово търгуват с най-различни стоки. Разбира се, за капитализъм, подобен на южнокорейския, и дума не може да става.

Пътят към спасението – 6000 км с патерици

Ако животът в Северна Корея представлява всекидневен сблъсък с жестоки ограничения, да бъдеш инвалид е истински ад.

"Това граничи с немислимото от човешка гледна точка", разказа пред форума за свобода "Осло" 33-годишният Чи Сьон Хо. Той изминал общо 6000 километра с патерици през няколко страни, за да избяга в Южна Корея.

В резултат на глада, обхванал Северна Корея през 90-те години, Чи буквално се стопил. На 14-годишна възраст тежал едва 20 килограма. Живеел в град Хорьон на границата с Китай. След 1994 г. много жители на града умрели от глад. Ким Чен Ир, наследил през 1994 г. починалия си баща Ким Ир Сен, превърнал мястото в лагер за политзатворници.

Чи Сьон Хо гордо показва пред форума за свобода "Осло" патериците си, с които е изминал 6000 километра, за да избяга в Южна Корея.

Чи Сьон Хо бил в лагера с майка си и сестра си. Тримата тайно събирали въглища и ги продавали, за да си набавят пари, с които да си купят нещо за ядене от черния пазар.

"Из лагера се движеше товарен влак. Качвахме се тайно в него и така продавахме въглищата", разказва Чи.

Той никога няма да забрави 7 март 1996 г. Тогава 14-годишният севернокореец се качил за пореден път на влака, но в продължение на няколко дни не бил слагал залък в устата си. И припаднал от глад. Когато дошъл на себе си, лежал на релсите. Момчето изпаднало от вагона, който прегазил левия му крак и отрязал три пръста от едната му ръка.

Оперирали го 4 часа без никаква упойка. Пострадалият крак бил ампутиран.

Като инвалид Чи бил подложен на нечовешки унижения. "Сакат човек като тебе е позор за страната ни", подвиквали му войниците в лагера.

Младежът не издържал и планирал бягство в Китай заедно с брат си. Двамата преминали през заледената река Туман през зимата и се озовали в Китай. Патилата им обаче не свършили дотам. За да не бъдат хванати и депортирани обратно в родината им, двамата продължили пеша към Лаос. След това преминали в Мианмар и Тайланд, откъдето най-накрая успели да отлетят за Южна Корея.

"И ето ме най-после в една свободна страна", завършва разказа си Чи Сьон Хо, като гордо размахва неразделните си спътници – двете патерици.

----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през август 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2017 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.