Ad Config - Website header

 

Article_top

„Аз съм наистина убеден, че се нуждаем от европейска армия. Да вярваме, че американците винаги ще са готови да се втурнат да ни защитят, е нещо от миналото. Европейците няма да бъдат защитавани от американците завинаги. Ние трябва сами да съберем сили и да бъдем силни в отбранителната и във външната политика.“

Датата е 15 ноември 2016 г., а мястото е Свети Вит в Източна Белгия. Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер разговаря с неколкостотин души от 60-хилядното германско малцинство.

Германците, разбираемо, не обичат да говорят за война. Повечето европейци също. Но кризите в Северна Африка, Близкия изток, Украйна, мигрантите и бежанците, тероризмът, Русия начело с Владимир Путин, САЩ начело с Доналд Тръмп ги карат да отварят очи: светът все още не се състои само от неща, които Европа обича. В него, ако не можеш да ги биеш, не те броят. А Европа има претенцията да бъде „глобална“ – поне според договора ѝ и приетата през юни външнополитическа стратегия.

„В добрия и в лошия смисъл европейците са пацифисти – продължава Юнкер. – Те не обичат да се месят в проблемите на чужди страни... Ние обаче не говорим за вътрешните работи на Сирия, защото там се вършат военни престъпления, ние ги наблюдаваме и сме напълно безпомощни да направим нещо.“

Ако се върнем към началото на днешния Европейски съюз, ще видим, че неговите отци основатели са го виждали като икономическа и като отбранителна общност, припомни неотдавна върховната представителка на европейската дипломация Федерика Могерини на годишната конференция на Европейската отбранителна агенция.

След договора от Рим през 1957 г. обаче Европа се разви предимно като единен пазар, по-малко като политически и най-малко като отбранителен съюз. За последния можем спокойно да кажем, че е главно на книга.

Основната причина за последното беше Великобритания. След референдума за „Брекзит“ тази пречка изглежда със затихващи функции. През март догодина, на 60-годишнината от Римския договор, на мястото на неговото подписване се очаква Европа да сложи началото на съюз за отбрана.

Европейската армия няма да дублира или конкурира НАТО, твърди Федерика Могерини.

"В основата си Европа се е строила на последователни тематични вълни. Първо – единният пазар. После – валутата, еврото. Междувременно – свободата на движение, с Шенген. Сега е дошъл моментът да поставим основите на обща отбрана", каза Могерини седмица преди срещата на върха на 27 държавни и правителствени ръководители в Братислава на 16 септември т.г.

Те се събраха в столицата на сегашната ротационна председателка на ЕС Словакия за първа дискусия накъде да върви Европа след британския референдум.

"До идния март се надявам, че можем да съобщим в Рим за голяма стъпка напред към съюз за отбрана и сигурност", каза Могерини на конференцията на Европейската отбранителна агенция на 10 ноември т.г. в Брюксел.

"В днешния свят смятам, че сигурността е по-важна дори отколкото по времето на студената война. Ние, европейците, трябва да намерим нашия собствен път към сигурността", смята Могерини.

"Никоя от нашите държави членки, нито една, дори най-големите, не са достатъчно големи в днешния свят", добави тя, позовавайки се на белгиеца Пол-Анри Спаак, министър-председател, един от отците основатели на ЕС и генерален секретар на НАТО от 1957 до 1961 г.

Пол-Анри Спаак.

В Европа според крилатата му фраза има два вида държави – малки, които разбират, че са такива, и малки, които още не са разбрали това.

Срещата на 27-те (без британската министър-председателка Тереза Мей) в Братислава обяви, че ЕС се заема да създаде свои отбранителни способности. Това потвърди десет дни по-късно неформална среща на министрите на отбраната на 28-те пак в Братислава.

В Лисабонския договор се казва, че държавите членки могат да създадат обща отбрана, когато вземат единодушно решение за това. Единодушието липсваше заради Лондон, който имаше изключения от всички споменати форми на интеграция – еврото, Шенген, голяма част от сътрудничеството в правосъдието и вътрешните работи – и който се ползва с отстъпка от вноските в европейския бюджет.

Великобритания и до днес твърдо отстоява линията, че отбраната трябва да остане изцяло в полето на националната компетентност и да не включва отговорности и правомощия на европейско равнище. Според нея европейска отбрана ненужно и рисковано би дублирала НАТО.

Не така смятат обаче в Берлин, Париж, Мадрид и Рим. Европейската отбрана и армия са например в програмата на християндемократите на германската канцлерка Ангела Меркел.

Дори за общата отбрана на ЕС да липсва единодушие, Лисабонският договор позволява на желаещите държави да я създадат на междуправителствена основа чрез т.нар. постоянно структурирано сътрудничество, което остава отворено за всички, готови да се присъединят по-късно.

Аргументите в полза на европейски „военен мускул“ се умножиха с драматичните промени в света през последните години. ЕС е опасан от изток и от юг от дъга от кризи в непосредствено съседство, които пряко застрашават неговите държави.

Макар досега да декларираха твърд ангажимент към сигурността на Стария континент, САЩ още при президента Барак Обама предупредиха, че местят центъра на вниманието си в Азиатско-Тихоокеанския басейн и настояват Европа да поеме повече ангажименти за сигурността в своя регион.

Очертава се тя да прави това в отсъствието на една от двете си ядрени сили – Великобритания – въпреки декларираното взаимно желание връзките в тази област да останат силни.

Европа още не знае дали Тръмп наистина ще изпълни предизборното си обещание САЩ да защитават само тези европейски съюзници, които плащат достатъчно за това в НАТО. Трудно е да се прецени дали той би запазил досегашното ниво на обвързване на САЩ в Полша, балтийските републики, Румъния и България.

В самата Европа се надигат гласове за независимост на отбранителните ѝ решения от неевропейските съюзници в НАТО.

Колкото и различно да е това в сравнение с досегашното статукво, то предопределя голяма, но не радикална крачка напред. Никой няма намерение да създава „европейска армия“ в обозримото бъдеще.

"Европейската армия е възможна само при промяна на договора (на ЕС) – каза през март 2015 г. християндемократът Елмар Брок, председател на Комисията по външни работи на Европейския парламент, смятан за гласа на канцлерката Ангела Меркел в институцията. – Ако искате да имате европейска армия, тогава трябва да имате парламент, който да я контролира. Ако имате една армия, не може да я контролират 28 различни страни членки и техните парламенти. Трябва да дадете това право на Европейския парламент. Следователно тази последна стъпка до европейската армия е възможна само ако решите този въпрос на демократичната легитимност, което е невъзможно при сегашния договор."

На 15 ноември т.г. в Брюксел външните министри приеха план за приложение на глобалната стратегия на ЕС, който предвижда ЕС да има свои сили за реагиране на базата на съществуващите сега на книга "бойни групи", да реорганизира дейността на петте щаба, които сега водят цивилните и военните му операции по света, да задълбочи сътрудничеството си във военната промишленост, да преразгледа сегашните механизми за финансиране на операциите и да използва възможностите на постоянното структурирано сътрудничество.

Всичко това ще бъде на масата на държавните и правителствените ръководители от ЕС на последния за т.г. редовен Европейски съвет на 16 декември.

Могерини изрично посочи какво този план не значи: европейска армия, единно военно командване от рода на това в НАТО, европейска териториална отбрана и дублиране или конкуриране на НАТО.

Какво точно решиха в Братислава?

Срещата прие декларация и пътна карта, в която са набелязани главните предизвикателства пред ЕС и конкретните действия, с които той възнамерява да ги посрещне.

В раздел трети на декларацията („Вътрешна и международна сигурност“) целта на ЕС е „да засили сътрудничеството си във външната сигурност и отбраната“, а едната от двете конкретни мерки за постигането ѝ е: „Европейският съвет през декември да вземе решение за конкретно прилагане на план за сигурност и отбрана и за това как по-добре да се използват възможностите в договорите, особено що се отнася до способностите.“

Решенията на Европейския съвет са основата за конкретни законодателни предложения, чийто цикъл на приемане (обикновено около две години) е твърде вероятно да обхване и шестте месеца на българското председателство през 2018 г.

В речта си „За състоянието на Съюза“ пред Европейския парламент в Страсбург на 14 септември 2016 г. председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер каза:

„Европа трябва да стане по-твърда. Никъде това не е по-вярно, отколкото в нашата отбранителна политика. Европа не може да продължи да се осланя на военната мощ на отделни страни. Заедно ние трябва да поемем отговорност за защитата на нашите интереси. През последното десетилетие предприехме над 30 цивилни и военни мисии. Но без постоянна структура не можем да действаме ефективно. Сега се нуждаем от единен щаб на ЕС. Трябва да преминем също към общи европейски военни средства... Лисабонският договор позволява на държавите членки, които желаят, да обединят отбранителните си способности във формата на постоянно структурирано сътрудничество. Мисля, че е дошло времето да използваме тази възможност.“

Аргументите „за“

От началото на т.нар. Арабска пролет Европа живее в съседството със серия кризи в Северна и Западна Африка и в Близкия изток. Европейците понасят пряко последствията от тях, изразяващи се в миграционен натиск и нарастване на актовете на заплахата от тероризъм.

Днешният ЕС обаче не може да въздейства на коренните им причини. Той не може например да се намеси със сила, за да спре криза като сирийската. Това е във властта на отделни негови държави членки, които, както си спомняме, не събраха воля за това през 2013 г. Същото беше положението с либийската криза през 2011 г., с кризите в Мали през 2012-2013 г. и в Централноафриканската република през същите години, където основната част от налагането на мира пое Франция.

Най-ясно обаче неадекватността на „меката сила“ на Европа пролича в безсилието ѝ да попречи на анексията на Крим и на сепаратисткия метеж в Донбас. Тя се оказа неспособна да защити собствената си политика на Източно партньорство, а Путин демонстрира, че може да я саботира.

Това, разбира се, не е напълно безнаказано. Русия плаща висока цена заради европейските икономически санкции, но те имат обратен ефект в Европа и сред гражданите ѝ няма абсолютно мнозинство в тяхна подкрепа за разлика от продължаващото единодушие в Европейския съвет и в Съвета на външните министри.

Почти същото се отнася и за крайно влошените отношения със затъващата все по-дълбоко в авторитаризъм, културен консерватизъм и войнствен национализъм Турция. Тя е заредена с вътрешни конфликти и е главен играч в част от външните в съседство на Европа, например в Сирия. Тя преговаря за членство в ЕС и държи ключа на миграционните вълни към него. Досегашният проевропейски курс на страната е под въпрос, след като президентът Реджеп Тайип Ердоган обяви, че мисли да го подложи на референдум.

„Меката сила е повече мека, отколкото е сила“, обича да казва анализаторът от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон Януш Бугайски.

„Меката сила“ означава, че ЕС няма по-респектиращи оръжия от икономическите санкции, блокирането на активи и визовите забрани.

Те за момента остават най-силните средства в арсенала му срещу значително нараснали по вид, риск и интензитет заплахи, като например насилствена промяна на граници, нарушения на международни норми, безпрецедентни бежански вълни и т.нар. хибридна война, чиято цел е вътрешно разединяване на Европа, подкопаване на базисните й принципи и ценности.

Още преди Тръмп да се канндидатира за президент, САЩ повтарят, че не е честно да плащат 70 на сто от разходите на НАТО

Далече преди Тръмп да се кандидатира за Белия дом, САЩ повтарят, че не е честно те да плащат 70 на сто от разходите на НАТО, докато европейците по вътрешнополитическа целесъобразност режат отбранителните си бюджети и бягат от отговорност, включително за това, което става пред собствените им врати.

„Ако Съединените щати решат да се отдалечат от Европа, Европа трябва да е готова да се отбранява сама“, каза в Братислава френският президент Франсоа Оланд.

Европа е склонна да направи това, ако сама може да взема решенията, в които би инвестирала повече. НАТО решава с консенсус. Следователно неевропейски съюзници, като например Турция, имат право на вето върху европейския интерес. Това пролича в дните, преди НАТО да се ангажира с логистичната подкрепа на водената от Великобритания и Франция въздушна кампания в Либия през 2011 г.

„Има територии в съседството ни, които са потенциално крехки... и където не е препоръчително да отидем с пълния набор на НАТО, защото не би било мъдро политически – каза пред автора на тези редове евродепутатът Михаел Гаалер (Европейската народна партия, Германия) през октомври 2013 г. – Не бива да забравяме и за страните в ЕС, които не членуват в НАТО.“

„Когато става нещо в нашето съседство и ние се опитваме да реагираме през НАТО, трябва единодушно решение на съюзниците – добави той. – Ако става дума за Балканите и Турция каже „не“, не можем да направим нищо. Така че, грубо казано, мисля, че ни трябва независима, автономна възможност да правим необходимото и в това отношение аз не бих искал вето отнякъде извън ЕС.“

Наличието на 28 национални отбрани, бюджети и индустрии в ЕС е разхищение на фона на натиска за структурни реформи и финансова строгост, смята Европейската комисия.

„Аз говоря през цялото време за насърчаването на европейската политика за отбрана и сигурност и армия – каза Юнкер на 15 ноември. – Бихме могли да финансираме това... Харчим около 200 милиарда евро (годишно) за военни разходи в Европа. Това е точно колкото (харчат) американците, но ние имаме само 15 на сто от тяхната ефективност.“

„Ако имахме едни и същи спецификации и производствени обекти, бихме могли да харчим парите си много по-ефективно, да пестим между 25 млрд. и 100 млрд. (евро), като обединим сили по този начин. Но това, разбира се, е дългосрочен проект.“

“В ЕС има 16 типа фрегати срещу само един в САЩ – пише Европейската комисия в свое съобщение от 2013 г. – В резултат на това индустрията не може да прави мащабни икономии и рискува да загуби критично важните специализация и автономност в най-важните области.”

Жан-Клод Юнкер не вярва, че Европа ще бъде защитавана завинаги от САЩ. И настоява за създаването на европейска армия.

В ЕС има десет различни версии на европейски боен вертолет и шест на военен транспортен самолет, пишат в съвместен доклад от същата година трима евродепутати от Европейската народна партия (ЕНП) – Арно Данжан (Франция), Гаалер и Кшищоф Лисек (Полша).

Разпокъсаността на европейския отбранителен пазар задълбочава трудностите на промишлеността при кризисните съкращения на отбранителните бюджети, смята Комисията. Общите отбранителни разходи в ЕС за 2010 г. са паднали на 194 милиарда евро от 251 милиарда евро през 2001 г. по нейни данни.

Аргументите „против“

Противниците на общата европейска отбрана смятат, че тя би нарушила единството на НАТО.

Те се опасяват, че тя може да доведе до изолиране и дискриминация на важен западен стратегически партньор като Турция.

Заедно с това според тях европейски стълб на НАТО – в ерата преди Тръмп – би поставил под въпрос силата на трансатлантическите отношения и би дублирал скъпо и ненужно структурите и способностите на Алианса. С този аргумент сегашното европейско ниво на амбиция се съобразява.

Опонентите се позовават и на основополагащите принципи на ЕС за субсидиарността и пропорционалността.

Те означават, че ЕС може да прави само това, което държавите членки му възложат и доколкото му го възложат. Прехвърляне на национален суверенитет в областта на отбраната на ЕС от държавите му членки сегашният договор не предвижда.

Еврокорпусът се състои от 1000 души щаб в Страсбург и германско-френска бригада от 5000 души.

„Тази немско-френска инициатива (за обща отбрана) не е насочена срещу НАТО – каза на неформалната среща на европейските министри на отбраната в Братислава на 27 септември т.г. Урсула фон дер Лайен, министър на отбраната на Германия. – Силна Европа и всичко, което подсилва Европа, подсилва и НАТО. Важно е също, че това не е крачка към европейска армия. Става дума за различните способности на европейските държави да бъдат по-добре съчетани, така че по-добре и по-бързо да бъдат използвани заедно." 

Британският ѝ колега Майкъл Фалън обаче беше категоричен: "Ние напускаме ЕС, но оставаме ангажирани със сигурността на Европа, ще изпратим още войски в Естония и Полша догодина. Съгласни сме, че Европа трябва да се подсили срещу предизвикателствата на тероризма и миграцията. Но ние ще продължим да се противопоставяме на всички идеи за европейска армия или за европейски армейски щаб, които просто ще подкопаят НАТО. НАТО трябва да остане крайъгълният камък на нашата отбрана и отбраната на Европа." 

Възможностите

Но Лисабонският договор не затваря тази врата напълно в частта си за Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС (членове 42-46).

Според него ЕС може да използва общи военни и цивилни средства „в мисии извън Съюза за опазване на мира, предотвратяване на конфликти и укрепване на международната сигурност в съответствие с Хартата на Обединените нации“.

Решенията в рамките на Общата политика за сигурност и отбрана, включително тези за изпращане на мисии, се вземат с единодушие от Съвета на министрите.

Договорът позволява на ЕС да се ангажира в съвместни операции по разоръжаване, хуманитарни и спасителни операции, военно обучение и помощ, превенция на конфликти и опазване на мира, управление на кризи, включително с войски за налагане на мира и за стабилизация след конфликти.

Чл. 42 (2) на Лисабонския договор предвижда, че Общата политика за сигурност и отбрана постепенно ще прерасне в Обща отбранителна политика на ЕС. „Това ще доведе да обща отбрана, когато Европейският съвет, действайки с единодушие, реши така“, гласи текстът.

В него се посочва, че общата отбрана не може да бъде за сметка на националните отбрани на държавите членки и на техните задължения към НАТО.

Чл. 42 (6) съдържа фигурата на „постоянното структурирано сътрудничество“. В него могат да участват тези страни, чиито въоръжени сили изпълняват „по-високи“ критерии и които са поели „по-обвързващи задължения една спрямо друга в тази област“.

Според чл. 44 „Съветът може да повери изпълнението на задача на група държави членки, които желаят и имат необходимите способности за такава задача“.

Статуквото

За годините след Втората световна война европейската отбрана е еволюирала от отбранителния договор от Дюнкерк между Великобритания и Франция през 1947 г. до обща европейска политика.

Днес ЕС поддържа 17 международни военни и цивилни мисии в Афганистан, Босна, Грузия, Конго, Мали (2), Молдова, Либия, Нигер, Ирак, Косово, Палестинските територии (2), Сомалия (2), Южен Судан и Украйна. Други 13 подобни мисии на ЕС са приключили.

Между 2004 и 2006 г. по инициатива на Германия, Франция и Великобритания ЕС създаде т.нар. бойни групи – 18 многонационални батальона от по 1500 до 2500 души, способни да действат самостоятелно и да се използват в началната фаза на големи операции.

Съставните подразделения на бойните групи са постоянно разположени в своите страни. Предполага се, че са напълно способни да бъдат “сглобени” и разположени в театъра на действията за 15 дни и да функционират самостоятелно между един и четири месеца с ротация на състава. Групите никога досега не са използвани.

През 1999 г. ЕС реши да изгради 60-хилядни многонационални сили за бързо реагиране с радиус на действие до 4000 километра и автономност в театъра на бойните действия една година. Държавите потвърдиха този си ангажимент през 2003, 2008 и 2010 г., но силите още не са се появили от плът и кръв.

Историята

През 1948 г. Дюнкеркският договор става Брюкселски, като в него влизат Белгия, Холандия и Люксембург. Същата година е създадена Западноевропейската отбранителна организация (ЗЕОО). Тя трябва да прилага Брюкселския договор и става ядро на бъдещото командване на НАТО. Алиансът е създаден на 4 април 1949 г. от САЩ, Канада и страните от ЗЕОО с Вашингтонския договор. Той предвижда задължение за взаимна отбрана, ако някой от съюзниците бъде нападнат.

През 1992 г. Белгия, Германия, Испания, Люксембург и Франция създават на междуправителствена основа т.нар. Еврокорпус.

През май 1952 г. тогавашната Западна Германия, Франция, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписват договор за създаване на Европейска отбранителна общност. Две години по-късно френското Национално събрание отказва да го ратифицира и той се проваля. Против договора са голистите и комунистите. По-късно същата година страните от ЗЕОО променят Брюкселския договор, приемат в него Западна Германия и Италия и организацията еволюира в Западноевропейски съюз (ЗЕС). В същото време Западна Германия и Италия влизат в НАТО.

През 1992 г. Белгия, Германия, Испания, Люксембург и Франция създават на междуправителствена основа т.нар. Еврокорпус. Той се състои от 1000 души щаб в Страсбург и германско-френска бригада от 5000 души, разквартирувана в двете страни. По-късно същата година страните от ЗЕС приемат т.нар. задачи от Петерсберг (име на държавна резиденция близо до Бон – б.а.). В тях са бъдещите елементи на общата политика за сигурност и отбрана. Те стават част от договорите на ЕС на срещата му на върха в Амстердам през 1997 г.

Среща на НАТО в Берлин решава през юни 1996 г. да създаде европейски стълб на НАТО под наблюдението на ЗЕС. Замисълът е той да се намесва там, където Алиансът не желае, и частично да облекчи ангажиментите на САЩ. Решението идва след войната в Босна и Херцеговина. В същото време тогавашният американски държавен секретар Мадлин Олбрайт начертава “червените линии” на САЩ около европейския стълб, известни като „трите Д” – никакво дублиране (duplication), никаква дискриминация срещу членове на НАТО извън ЕС (discrimination – има се предвид Турция), никакво отделяне (decoupling) на Европа от САЩ.

През 1998 г. Ширак и Блеър подписват историческата декларация от Сен Мало.

В края на 1998 г. френският президент Жак Ширак и британският премиер Тони Блеър подписват историческата декларация от Сен Мало, която казва, че ЕС „трябва да има капацитет за автономно действие, подкрепен от надеждни въоръжени сили, средствата да решава да ги използва и готовността да го прави, за да отговаря на международни кризи”.

Европейска среща на върха в Кьолн избира през юни 1999 г. испанеца Хавиер Солана за върховен представител на ЕС за общата външна политика и политиката за сигурност. Тя е т.нар. втори стълб на Европейския съюз, създаден с договора от Маастрихт, но продължава да бъде на междуправителствена основа. Срещата подкрепя декларацията от Сен Мало. Друга европейска среща на върха в Хелзинки в края на същата година решава ЕС да създаде сили за бързо реагиране от 60 000 души. След четири години ЕС приема първата си стратегия за отбрана, а след пет създава Европейската агенция за отбрана, която насърчава сътрудничеството в този индустриален сектор.

На 13 декември 2007 г. европейските лидери подписват Лисабонския договор, който приключва със “стълбовата” структура на ЕС и постановява, че Европа ще има обща отбрана, когато държавите членки решат това с единодушие.

След 2008 г. ЕС започва серия от военни и цивилни мисии в кризисни райони на света.

През юни 2014 г. Европейската комисия представя пътна карта за засилване на единния пазар в сектора на отбраната и за по-конкурентоспособна отбранителна индустрия. Година по-късно Европейският съвет възложи на Могерини да разработи Глобална стратегия на ЕС във външната политика и политиката за сигурност. Държавите членки я одобриха през миналия юни.

----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през този месец. Днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2017 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.

 

„Аз съм наистина убеден, че се нуждаем от европейска армия. Да вярваме, че американците винаги ще са готови да се втурнат да ни защитят, е нещо от миналото. Европейците няма да бъдат защитавани от американците завинаги. Ние трябва сами да съберем сили и да бъдем силни в отбранителната и във външната политика.“

Датата е 15 ноември 2016 г., а мястото е Свети Вит в Източна Белгия. Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер разговаря с неколкостотин души от 60-хилядното германско малцинство.

Германците, разбираемо, не обичат да говорят за война. Повечето европейци също. Но кризите в Северна Африка, Близкия изток, Украйна, мигрантите и бежанците, тероризмът, Русия начело с Владимир Путин, САЩ начело с Доналд Тръмп ги карат да отварят очи: светът все още не се състои само от неща, които Европа обича. В него, ако не можеш да ги биеш, не те броят. А Европа има претенцията да бъде „глобална“ – поне според договора ѝ и приетата през юни външнополитическа стратегия.

„В добрия и в лошия смисъл европейците са пацифисти – продължава Юнкер. – Те не обичат да се месят в проблемите на чужди страни... Ние обаче не говорим за вътрешните работи на Сирия, защото там се вършат военни престъпления, ние ги наблюдаваме и сме напълно безпомощни да направим нещо.“

Ако се върнем към началото на днешния Европейски съюз, ще видим, че неговите отци основатели са го виждали като икономическа и като отбранителна общност, припомни неотдавна върховната представителка на европейската дипломация Федерика Могерини на годишната конференция на Европейската отбранителна агенция.

След договора от Рим през 1957 г. обаче Европа се разви предимно като единен пазар, по-малко като политически и най-малко като отбранителен съюз. За последния можем спокойно да кажем, че е главно на книга.

Основната причина за последното беше Великобритания. След референдума за „Брекзит“ тази пречка изглежда със затихващи функции. През март догодина, на 60-годишнината от Римския договор, на мястото на неговото подписване се очаква Европа да сложи началото на съюз за отбрана.

Европейската армия няма да дублира или конкурира НАТО, твърди Федерика Могерини.

"В основата си Европа се е строила на последователни тематични вълни. Първо – единният пазар. После – валутата, еврото. Междувременно – свободата на движение, с Шенген. Сега е дошъл моментът да поставим основите на обща отбрана", каза Могерини седмица преди срещата на върха на 27 държавни и правителствени ръководители в Братислава на 16 септември т.г.

Те се събраха в столицата на сегашната ротационна председателка на ЕС Словакия за първа дискусия накъде да върви Европа след британския референдум.

"До идния март се надявам, че можем да съобщим в Рим за голяма стъпка напред към съюз за отбрана и сигурност", каза Могерини на конференцията на Европейската отбранителна агенция на 10 ноември т.г. в Брюксел.

"В днешния свят смятам, че сигурността е по-важна дори отколкото по времето на студената война. Ние, европейците, трябва да намерим нашия собствен път към сигурността", смята Могерини.

"Никоя от нашите държави членки, нито една, дори най-големите, не са достатъчно големи в днешния свят", добави тя, позовавайки се на белгиеца Пол-Анри Спаак, министър-председател, един от отците основатели на ЕС и генерален секретар на НАТО от 1957 до 1961 г.

Пол-Анри Спаак.

В Европа според крилатата му фраза има два вида държави – малки, които разбират, че са такива, и малки, които още не са разбрали това.

Срещата на 27-те (без британската министър-председателка Тереза Мей) в Братислава обяви, че ЕС се заема да създаде свои отбранителни способности. Това потвърди десет дни по-късно неформална среща на министрите на отбраната на 28-те пак в Братислава.

В Лисабонския договор се казва, че държавите членки могат да създадат обща отбрана, когато вземат единодушно решение за това. Единодушието липсваше заради Лондон, който имаше изключения от всички споменати форми на интеграция – еврото, Шенген, голяма част от сътрудничеството в правосъдието и вътрешните работи – и който се ползва с отстъпка от вноските в европейския бюджет.

Великобритания и до днес твърдо отстоява линията, че отбраната трябва да остане изцяло в полето на националната компетентност и да не включва отговорности и правомощия на европейско равнище. Според нея европейска отбрана ненужно и рисковано би дублирала НАТО.

Не така смятат обаче в Берлин, Париж, Мадрид и Рим. Европейската отбрана и армия са например в програмата на християндемократите на германската канцлерка Ангела Меркел.

Дори за общата отбрана на ЕС да липсва единодушие, Лисабонският договор позволява на желаещите държави да я създадат на междуправителствена основа чрез т.нар. постоянно структурирано сътрудничество, което остава отворено за всички, готови да се присъединят по-късно.

Аргументите в полза на европейски „военен мускул“ се умножиха с драматичните промени в света през последните години. ЕС е опасан от изток и от юг от дъга от кризи в непосредствено съседство, които пряко застрашават неговите държави.

Макар досега да декларираха твърд ангажимент към сигурността на Стария континент, САЩ още при президента Барак Обама предупредиха, че местят центъра на вниманието си в Азиатско-Тихоокеанския басейн и настояват Европа да поеме повече ангажименти за сигурността в своя регион.

Очертава се тя да прави това в отсъствието на една от двете си ядрени сили – Великобритания – въпреки декларираното взаимно желание връзките в тази област да останат силни.

Европа още не знае дали Тръмп наистина ще изпълни предизборното си обещание САЩ да защитават само тези европейски съюзници, които плащат достатъчно за това в НАТО. Трудно е да се прецени дали той би запазил досегашното ниво на обвързване на САЩ в Полша, балтийските републики, Румъния и България.

В самата Европа се надигат гласове за независимост на отбранителните ѝ решения от неевропейските съюзници в НАТО.

Колкото и различно да е това в сравнение с досегашното статукво, то предопределя голяма, но не радикална крачка напред. Никой няма намерение да създава „европейска армия“ в обозримото бъдеще.

"Европейската армия е възможна само при промяна на договора (на ЕС) – каза през март 2015 г. християндемократът Елмар Брок, председател на Комисията по външни работи на Европейския парламент, смятан за гласа на канцлерката Ангела Меркел в институцията. – Ако искате да имате европейска армия, тогава трябва да имате парламент, който да я контролира. Ако имате една армия, не може да я контролират 28 различни страни членки и техните парламенти. Трябва да дадете това право на Европейския парламент. Следователно тази последна стъпка до европейската армия е възможна само ако решите този въпрос на демократичната легитимност, което е невъзможно при сегашния договор."

На 15 ноември т.г. в Брюксел външните министри приеха план за приложение на глобалната стратегия на ЕС, който предвижда ЕС да има свои сили за реагиране на базата на съществуващите сега на книга "бойни групи", да реорганизира дейността на петте щаба, които сега водят цивилните и военните му операции по света, да задълбочи сътрудничеството си във военната промишленост, да преразгледа сегашните механизми за финансиране на операциите и да използва възможностите на постоянното структурирано сътрудничество.

Всичко това ще бъде на масата на държавните и правителствените ръководители от ЕС на последния за т.г. редовен Европейски съвет на 16 декември.

Могерини изрично посочи какво този план не значи: европейска армия, единно военно командване от рода на това в НАТО, европейска териториална отбрана и дублиране или конкуриране на НАТО.

Какво точно решиха в Братислава?

Срещата прие декларация и пътна карта, в която са набелязани главните предизвикателства пред ЕС и конкретните действия, с които той възнамерява да ги посрещне.

В раздел трети на декларацията („Вътрешна и международна сигурност“) целта на ЕС е „да засили сътрудничеството си във външната сигурност и отбраната“, а едната от двете конкретни мерки за постигането ѝ е: „Европейският съвет през декември да вземе решение за конкретно прилагане на план за сигурност и отбрана и за това как по-добре да се използват възможностите в договорите, особено що се отнася до способностите.“

Решенията на Европейския съвет са основата за конкретни законодателни предложения, чийто цикъл на приемане (обикновено около две години) е твърде вероятно да обхване и шестте месеца на българското председателство през 2018 г.

В речта си „За състоянието на Съюза“ пред Европейския парламент в Страсбург на 14 септември 2016 г. председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер каза:

„Европа трябва да стане по-твърда. Никъде това не е по-вярно, отколкото в нашата отбранителна политика. Европа не може да продължи да се осланя на военната мощ на отделни страни. Заедно ние трябва да поемем отговорност за защитата на нашите интереси. През последното десетилетие предприехме над 30 цивилни и военни мисии. Но без постоянна структура не можем да действаме ефективно. Сега се нуждаем от единен щаб на ЕС. Трябва да преминем също към общи европейски военни средства... Лисабонският договор позволява на държавите членки, които желаят, да обединят отбранителните си способности във формата на постоянно структурирано сътрудничество. Мисля, че е дошло времето да използваме тази възможност.“

Аргументите „за“

От началото на т.нар. Арабска пролет Европа живее в съседството със серия кризи в Северна и Западна Африка и в Близкия изток. Европейците понасят пряко последствията от тях, изразяващи се в миграционен натиск и нарастване на актовете на заплахата от тероризъм.

Днешният ЕС обаче не може да въздейства на коренните им причини. Той не може например да се намеси със сила, за да спре криза като сирийската. Това е във властта на отделни негови държави членки, които, както си спомняме, не събраха воля за това през 2013 г. Същото беше положението с либийската криза през 2011 г., с кризите в Мали през 2012-2013 г. и в Централноафриканската република през същите години, където основната част от налагането на мира пое Франция.

Най-ясно обаче неадекватността на „меката сила“ на Европа пролича в безсилието ѝ да попречи на анексията на Крим и на сепаратисткия метеж в Донбас. Тя се оказа неспособна да защити собствената си политика на Източно партньорство, а Путин демонстрира, че може да я саботира.

Това, разбира се, не е напълно безнаказано. Русия плаща висока цена заради европейските икономически санкции, но те имат обратен ефект в Европа и сред гражданите ѝ няма абсолютно мнозинство в тяхна подкрепа за разлика от продължаващото единодушие в Европейския съвет и в Съвета на външните министри.

Почти същото се отнася и за крайно влошените отношения със затъващата все по-дълбоко в авторитаризъм, културен консерватизъм и войнствен национализъм Турция. Тя е заредена с вътрешни конфликти и е главен играч в част от външните в съседство на Европа, например в Сирия. Тя преговаря за членство в ЕС и държи ключа на миграционните вълни към него. Досегашният проевропейски курс на страната е под въпрос, след като президентът Реджеп Тайип Ердоган обяви, че мисли да го подложи на референдум.

„Меката сила е повече мека, отколкото е сила“, обича да казва анализаторът от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон Януш Бугайски.

„Меката сила“ означава, че ЕС няма по-респектиращи оръжия от икономическите санкции, блокирането на активи и визовите забрани.

Те за момента остават най-силните средства в арсенала му срещу значително нараснали по вид, риск и интензитет заплахи, като например насилствена промяна на граници, нарушения на международни норми, безпрецедентни бежански вълни и т.нар. хибридна война, чиято цел е вътрешно разединяване на Европа, подкопаване на базисните й принципи и ценности.

Още преди Тръмп да се канндидатира за президент, САЩ повтарят, че не е честно да плащат 70 на сто от разходите на НАТО

Далече преди Тръмп да се кандидатира за Белия дом, САЩ повтарят, че не е честно те да плащат 70 на сто от разходите на НАТО, докато европейците по вътрешнополитическа целесъобразност режат отбранителните си бюджети и бягат от отговорност, включително за това, което става пред собствените им врати.

„Ако Съединените щати решат да се отдалечат от Европа, Европа трябва да е готова да се отбранява сама“, каза в Братислава френският президент Франсоа Оланд.

Европа е склонна да направи това, ако сама може да взема решенията, в които би инвестирала повече. НАТО решава с консенсус. Следователно неевропейски съюзници, като например Турция, имат право на вето върху европейския интерес. Това пролича в дните, преди НАТО да се ангажира с логистичната подкрепа на водената от Великобритания и Франция въздушна кампания в Либия през 2011 г.

„Има територии в съседството ни, които са потенциално крехки... и където не е препоръчително да отидем с пълния набор на НАТО, защото не би било мъдро политически – каза пред автора на тези редове евродепутатът Михаел Гаалер (Европейската народна партия, Германия) през октомври 2013 г. – Не бива да забравяме и за страните в ЕС, които не членуват в НАТО.“

„Когато става нещо в нашето съседство и ние се опитваме да реагираме през НАТО, трябва единодушно решение на съюзниците – добави той. – Ако става дума за Балканите и Турция каже „не“, не можем да направим нищо. Така че, грубо казано, мисля, че ни трябва независима, автономна възможност да правим необходимото и в това отношение аз не бих искал вето отнякъде извън ЕС.“

Наличието на 28 национални отбрани, бюджети и индустрии в ЕС е разхищение на фона на натиска за структурни реформи и финансова строгост, смята Европейската комисия.

„Аз говоря през цялото време за насърчаването на европейската политика за отбрана и сигурност и армия – каза Юнкер на 15 ноември. – Бихме могли да финансираме това... Харчим около 200 милиарда евро (годишно) за военни разходи в Европа. Това е точно колкото (харчат) американците, но ние имаме само 15 на сто от тяхната ефективност.“

„Ако имахме едни и същи спецификации и производствени обекти, бихме могли да харчим парите си много по-ефективно, да пестим между 25 млрд. и 100 млрд. (евро), като обединим сили по този начин. Но това, разбира се, е дългосрочен проект.“

“В ЕС има 16 типа фрегати срещу само един в САЩ – пише Европейската комисия в свое съобщение от 2013 г. – В резултат на това индустрията не може да прави мащабни икономии и рискува да загуби критично важните специализация и автономност в най-важните области.”

Жан-Клод Юнкер не вярва, че Европа ще бъде защитавана завинаги от САЩ. И настоява за създаването на европейска армия.

В ЕС има десет различни версии на европейски боен вертолет и шест на военен транспортен самолет, пишат в съвместен доклад от същата година трима евродепутати от Европейската народна партия (ЕНП) – Арно Данжан (Франция), Гаалер и Кшищоф Лисек (Полша).

Разпокъсаността на европейския отбранителен пазар задълбочава трудностите на промишлеността при кризисните съкращения на отбранителните бюджети, смята Комисията. Общите отбранителни разходи в ЕС за 2010 г. са паднали на 194 милиарда евро от 251 милиарда евро през 2001 г. по нейни данни.

Аргументите „против“

Противниците на общата европейска отбрана смятат, че тя би нарушила единството на НАТО.

Те се опасяват, че тя може да доведе до изолиране и дискриминация на важен западен стратегически партньор като Турция.

Заедно с това според тях европейски стълб на НАТО – в ерата преди Тръмп – би поставил под въпрос силата на трансатлантическите отношения и би дублирал скъпо и ненужно структурите и способностите на Алианса. С този аргумент сегашното европейско ниво на амбиция се съобразява.

Опонентите се позовават и на основополагащите принципи на ЕС за субсидиарността и пропорционалността.

Те означават, че ЕС може да прави само това, което държавите членки му възложат и доколкото му го възложат. Прехвърляне на национален суверенитет в областта на отбраната на ЕС от държавите му членки сегашният договор не предвижда.

Еврокорпусът се състои от 1000 души щаб в Страсбург и германско-френска бригада от 5000 души.

„Тази немско-френска инициатива (за обща отбрана) не е насочена срещу НАТО – каза на неформалната среща на европейските министри на отбраната в Братислава на 27 септември т.г. Урсула фон дер Лайен, министър на отбраната на Германия. – Силна Европа и всичко, което подсилва Европа, подсилва и НАТО. Важно е също, че това не е крачка към европейска армия. Става дума за различните способности на европейските държави да бъдат по-добре съчетани, така че по-добре и по-бързо да бъдат използвани заедно." 

Британският ѝ колега Майкъл Фалън обаче беше категоричен: "Ние напускаме ЕС, но оставаме ангажирани със сигурността на Европа, ще изпратим още войски в Естония и Полша догодина. Съгласни сме, че Европа трябва да се подсили срещу предизвикателствата на тероризма и миграцията. Но ние ще продължим да се противопоставяме на всички идеи за европейска армия или за европейски армейски щаб, които просто ще подкопаят НАТО. НАТО трябва да остане крайъгълният камък на нашата отбрана и отбраната на Европа." 

Възможностите

Но Лисабонският договор не затваря тази врата напълно в частта си за Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС (членове 42-46).

Според него ЕС може да използва общи военни и цивилни средства „в мисии извън Съюза за опазване на мира, предотвратяване на конфликти и укрепване на международната сигурност в съответствие с Хартата на Обединените нации“.

Решенията в рамките на Общата политика за сигурност и отбрана, включително тези за изпращане на мисии, се вземат с единодушие от Съвета на министрите.

Договорът позволява на ЕС да се ангажира в съвместни операции по разоръжаване, хуманитарни и спасителни операции, военно обучение и помощ, превенция на конфликти и опазване на мира, управление на кризи, включително с войски за налагане на мира и за стабилизация след конфликти.

Чл. 42 (2) на Лисабонския договор предвижда, че Общата политика за сигурност и отбрана постепенно ще прерасне в Обща отбранителна политика на ЕС. „Това ще доведе да обща отбрана, когато Европейският съвет, действайки с единодушие, реши така“, гласи текстът.

В него се посочва, че общата отбрана не може да бъде за сметка на националните отбрани на държавите членки и на техните задължения към НАТО.

Чл. 42 (6) съдържа фигурата на „постоянното структурирано сътрудничество“. В него могат да участват тези страни, чиито въоръжени сили изпълняват „по-високи“ критерии и които са поели „по-обвързващи задължения една спрямо друга в тази област“.

Според чл. 44 „Съветът може да повери изпълнението на задача на група държави членки, които желаят и имат необходимите способности за такава задача“.

Статуквото

За годините след Втората световна война европейската отбрана е еволюирала от отбранителния договор от Дюнкерк между Великобритания и Франция през 1947 г. до обща европейска политика.

Днес ЕС поддържа 17 международни военни и цивилни мисии в Афганистан, Босна, Грузия, Конго, Мали (2), Молдова, Либия, Нигер, Ирак, Косово, Палестинските територии (2), Сомалия (2), Южен Судан и Украйна. Други 13 подобни мисии на ЕС са приключили.

Между 2004 и 2006 г. по инициатива на Германия, Франция и Великобритания ЕС създаде т.нар. бойни групи – 18 многонационални батальона от по 1500 до 2500 души, способни да действат самостоятелно и да се използват в началната фаза на големи операции.

Съставните подразделения на бойните групи са постоянно разположени в своите страни. Предполага се, че са напълно способни да бъдат “сглобени” и разположени в театъра на действията за 15 дни и да функционират самостоятелно между един и четири месеца с ротация на състава. Групите никога досега не са използвани.

През 1999 г. ЕС реши да изгради 60-хилядни многонационални сили за бързо реагиране с радиус на действие до 4000 километра и автономност в театъра на бойните действия една година. Държавите потвърдиха този си ангажимент през 2003, 2008 и 2010 г., но силите още не са се появили от плът и кръв.

Историята

През 1948 г. Дюнкеркският договор става Брюкселски, като в него влизат Белгия, Холандия и Люксембург. Същата година е създадена Западноевропейската отбранителна организация (ЗЕОО). Тя трябва да прилага Брюкселския договор и става ядро на бъдещото командване на НАТО. Алиансът е създаден на 4 април 1949 г. от САЩ, Канада и страните от ЗЕОО с Вашингтонския договор. Той предвижда задължение за взаимна отбрана, ако някой от съюзниците бъде нападнат.

През 1992 г. Белгия, Германия, Испания, Люксембург и Франция създават на междуправителствена основа т.нар. Еврокорпус.

През май 1952 г. тогавашната Западна Германия, Франция, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписват договор за създаване на Европейска отбранителна общност. Две години по-късно френското Национално събрание отказва да го ратифицира и той се проваля. Против договора са голистите и комунистите. По-късно същата година страните от ЗЕОО променят Брюкселския договор, приемат в него Западна Германия и Италия и организацията еволюира в Западноевропейски съюз (ЗЕС). В същото време Западна Германия и Италия влизат в НАТО.

През 1992 г. Белгия, Германия, Испания, Люксембург и Франция създават на междуправителствена основа т.нар. Еврокорпус. Той се състои от 1000 души щаб в Страсбург и германско-френска бригада от 5000 души, разквартирувана в двете страни. По-късно същата година страните от ЗЕС приемат т.нар. задачи от Петерсберг (име на държавна резиденция близо до Бон – б.а.). В тях са бъдещите елементи на общата политика за сигурност и отбрана. Те стават част от договорите на ЕС на срещата му на върха в Амстердам през 1997 г.

Среща на НАТО в Берлин решава през юни 1996 г. да създаде европейски стълб на НАТО под наблюдението на ЗЕС. Замисълът е той да се намесва там, където Алиансът не желае, и частично да облекчи ангажиментите на САЩ. Решението идва след войната в Босна и Херцеговина. В същото време тогавашният американски държавен секретар Мадлин Олбрайт начертава “червените линии” на САЩ около европейския стълб, известни като „трите Д” – никакво дублиране (duplication), никаква дискриминация срещу членове на НАТО извън ЕС (discrimination – има се предвид Турция), никакво отделяне (decoupling) на Европа от САЩ.

През 1998 г. Ширак и Блеър подписват историческата декларация от Сен Мало.

В края на 1998 г. френският президент Жак Ширак и британският премиер Тони Блеър подписват историческата декларация от Сен Мало, която казва, че ЕС „трябва да има капацитет за автономно действие, подкрепен от надеждни въоръжени сили, средствата да решава да ги използва и готовността да го прави, за да отговаря на международни кризи”.

Европейска среща на върха в Кьолн избира през юни 1999 г. испанеца Хавиер Солана за върховен представител на ЕС за общата външна политика и политиката за сигурност. Тя е т.нар. втори стълб на Европейския съюз, създаден с договора от Маастрихт, но продължава да бъде на междуправителствена основа. Срещата подкрепя декларацията от Сен Мало. Друга европейска среща на върха в Хелзинки в края на същата година решава ЕС да създаде сили за бързо реагиране от 60 000 души. След четири години ЕС приема първата си стратегия за отбрана, а след пет създава Европейската агенция за отбрана, която насърчава сътрудничеството в този индустриален сектор.

На 13 декември 2007 г. европейските лидери подписват Лисабонския договор, който приключва със “стълбовата” структура на ЕС и постановява, че Европа ще има обща отбрана, когато държавите членки решат това с единодушие.

След 2008 г. ЕС започва серия от военни и цивилни мисии в кризисни райони на света.

През юни 2014 г. Европейската комисия представя пътна карта за засилване на единния пазар в сектора на отбраната и за по-конкурентоспособна отбранителна индустрия. Година по-късно Европейският съвет възложи на Могерини да разработи Глобална стратегия на ЕС във външната политика и политиката за сигурност. Държавите членки я одобриха през миналия юни.

----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през този месец. Днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2017 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Как оценявате думите на Путин за славянската писменост?