Русия и Китай често са пакетирани като най-големите съперници на Запада. Те се сближиха, след като Русия развали отношенията си със Запада заради анексирането на Крим. Но ще бъде грешка, ако западните демокрации водят политика, която да сближава излишно двете държави. Китай е световна сила във възход, която се облагодетелства от съществуващия международен ред. Русия е залязваща сила, която се надява да спечели от разрушаването му.

Целта на Запада спрямо Русия трябва да бъде намаляването на щетите, които Москва може да причини, специално в Европа. Всеки намек от администрацията на Тръмп за „голям пазарлък“, който да предложи на Русия сфери на влияние в Източна Европа, ще подейства дестабилизиращо.

Целта на Запада спрямо Китай трябва да бъде създаването на възможно най-големи стимули за сътрудничество и възможно най-големи пречки за конфликти. Това може да стане чрез икономическо обвързване и политическо ангажиране. Наказателният подход в търговията от страна на САЩ само ще изостри проблемите.

Въпреки че политиците в САЩ често споменават Китай като заплаха, грешно е да се пренебрегват доказателствата, че сътрудничеството е възможно. В последните десет години Китай показа, че е готов да действа като „отговорна заинтересована страна“ при определени обстоятелства, като например при мироопазващи мисии или при смекчаване на последиците от финансовата криза през 2008-2009 година.

Западът трябва да намери начини, с които – без да прави компромис с интересите си – да позволи на Китай да играе роля в управлението на света, която съответства на нарастващата икономическа тежест на страната. Това може да включва неудобни компромиси по въпроси като претенциите на Китай за Южно китайско море. През 1970-те години Съветският блок и Западът навлязоха в ерата на „разведряването“ чрез Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа (КССЕ), което често бе наричано и Хелзинкски процес. Точно сега е времето страните с интереси в Азиатско-тихоокеанския регион да създадат негов модерен двойник.

Едно от предимствата (а понякога и слабост) на този процес бе, че задълженията ангажираха страните само политически: правилата лесно се променяха. Недостатъкът бе, че нямаше санкции за неизпълнени ангажименти.

В случая с Европа, тогава сигурността и човешките права бяха основната тема за обсъждане. Западът прие границите след Втората световна война, а Съветският съюз пое ангажименти в сферата на човешките права. В Азия една „Конференция за сигурност и сътрудничество в Азия (КССА)“, с участието на Русия, Китай и САЩ, може да се насочи към икономическите въпроси (където общите интереси са налице) и към сигурността (включително и изграждане на доверие), поне като за начало. Една такава „КССА“ може също да бъде форум, на който ключовите играчи да постигат съгласие за поведението си в кибер пространството (например), докато все още нямат съгласие за правната рамка по управлението на световната мрежа.

Дилемата пред всяка една страна, която би предложила такава инициатива, е какво да прави с темата за човешките права. Китай знае, че Съветските власти подцениха заплахата от на пръв поглед скромните ангажименти за човешките права в рамките на КССЕ. Вероятно западните правителства няма да имат избор и ще трябва да поставят по-скоро дискретно въпроса за човешките права в Азия, отколкото като централна тема. Но това ще бъде трудно, ако правителствата на Китай и на Русия неприкрито потъпкват човешките права и преследват борците за демокрация. Общественото мнение в демократичните държави има инстинкт да се отдръпва, когато нарушаването на човешките права се оневинява в името на геополитически интереси. Най-малкото, демократичните правителства ще трябва да поддържат диалог с Русия и Китай по по-малко чувствителни сфери, които имат връзка с гражданските и политическите права – като съдебна реформа, положението в местата за лишаване от свобода и върховенството на закона.

Западът не може да спре възхода на Китай или упадъка на Русия, но може да опита да управлява и двата процеса така, че да минимизира международната нестабилност. В настоящия момент е по-спешно западните лидери да повлияят върху разрушителното поведение на Русия, отколкото да ограничават растящата сила на Китай.

Западът трябва да опита да покаже, че заедно с Пекин имат общ интерес да гарантират, че Русия ще се подчинява на фундаменталните международни норми, като например ненарушимостта на границите: в момента действията на Русия трябва да притесняват и Китай.

Китай и Русия са изучавали достатъчно добре Тукидид, който пише за неизбежния конфликт между изгряващи сили и силите на статуквото. Трябва да си припомнят и за Германия и Русия преди Първата световна вйна: велики сили, които бяха въвлечени в унищожителна война заради необмислени обещания към непостоянни съюзници.

Текстът е публикуван в "Гардиън" и е адаптиран вариант от доклада на Центъра на европейска реформа „Русия и Китай: Партньори по желание и по необходимост“. Иън Бонд е директор в Центъра за европейска реформа. Преводът е на Клуб Z.