Какво би си купил Исус? Има църква с такова име, вярвате ли? И да не вярвате, има я. Тя действа в САЩ в дните на коледния шопинг. Изгледах няколко клипчета,  шарена и весела дружина, функционираща  като хор. Има си и пастор, преподобният Били. Натоварена на автобус, църквата пътува от град на град, спира на паркинга на съответния мол, влиза в него, пее песен, заклеймяваща пазаруването, преподобният Били призовава с мегафон клиентите да спрат с греховния шопинг. И така докато дойде охраната на съответния мол да изрита навън църковните деятели, които се качват на автобуса и продължават към следващия търговски храм. Комична е. Твърде креслива, мъчи се да надвика конкурентната си „църква“ – тази с рекламите. Такива истини като отговор на въпроса какво би си купил Исус, се чуват само ако са прошепнати и то отвътре. Мегафони не могат да свършат тази работа. 

Не пазаруването, лицата на хората ме удивляват тези дни. Или отвеяни, отсъстващи, отнесени, изпълняващи по инерция поредната задачка да накупят подаръци, или трескави, старателно нахилени, нервни, бутащи се, блъскащи, помитащи. Духове и зомбита в една къща, която допреди две десетилетия е била празна, а сега е претъпкана и ние се блъскаме залутани и трескави между разгула от артикули, марки, промоции, акции, три за две, без парабени…

Четири приятелки посрещнахме заедно 1984-та. Пазехме си подаръците в тайна. Когато си ги разменихме, се оказа, че всяка от нас беше купила на останалите три по един дезодорант „Фа“ и съответно се оказа след размяната пак с три дезодоранта „Фа“. Това беше най-луксозната, всъщност единствената луксозна стока, която беше „пусната“ в търговската мрежа и всяка от нас бе намерила връзки, или беше стояла на дълга опашка, за да зарадва другите три. Група „Фа“, така се нарекохме. Много се смяхме тогава.

Кое ни караше да се чувстваме живи, само това, че бяхме много млади ли? Не, чувствахме се живи, защото отричахме онзи живот. Парадоксално, нали? Едно оковано, измислено, наблюдавано, зависимо подобие на  живот ни караше да се чувстваме живи, защото не искахме да го живеем. И да се чувстваме почтени, защото не го утвърждавахме. Даже понякога герои, защото го отричахме кой докъдето му стигаше храбростта. Но най-вече защото не се чувствахме самотни, тъй като в цялата тази мижава откъм резултати завера се преживявахме като общност. Имаше съзаклятие.

Публиката живееше в съзаклятие с актьорите, читателите – с журналистите. Да търсиш думата цяла нощ, за да се провре тя през цензурата, но и да казва непозволеното, да я отпечатат, да ти каже читател с намигване „Четох, четоооох“, да запеят всичките ти клетки, че си надхитрил непобедимото – да, много дребно, много смешно, но те кара да се чувстваш жив, човек със страст. Тази страст е питателна за човешката душа, защото тя не носи пари. Тя носи приятелства, доверие, уважение, смисъл. Тази страст си отиде, няма я. На нейната територия бяха построени моловете.

Нито за миг не съм искала това време да се върне.

Още една коледна случка отпреди десетина години. Трябваше да се срещна с полякиня, която лежеше в сливенския женски затвор за наркотрафик. И тъй като беше около Коледа, реших, че е подходящо да отида на интервюто с няколко портокала. Тя ги погледна с безразличие, каза: „Барбара не иска оранжи, Барбара иска либерта!“ Така си е, всеки предпочита свободата пред портокалите. Да не говорим, че при комунизма нямаше нито оранжи, нито либерта. Сега имаме и двете, но пак се чувстваме излъгани. Комунизмът обещаваше, че ще вземе от всекиго според способностите и ще даде всекиму според потребностите. Нищо подобно не се случи. Либерализмът обещаваше, че всеки ще получи толкова, за колкото е положил усилия, риск, знания, предприемчивост, работа, работа, работа. Нищо подобно не се случва. 

Двете коренно противоположни системи ни поднесоха една и съща илюзия  – за справедливост. Справедливостта се оказа еднакво негарантирана, дори  непостижима, както преди, така и сега. При комунизма чувството за несправедливост беше просто и само тежка за понасяне несправедливост. Сега несправедливостта е спънка към успеха, а успехът е единицата мярка  – за ценността на човека, за самочувствието, за себеуважението, за статута, за всичко. Успехът е иконата, пред която днес светът шепне своите молитви.

Ако не си успял – ти си никой. Кои успяха? Тези, които не беше справедливо да успеят. От такъв вид гняв не се чувстваш жив, а тревожен, объркан, компенсиращ.  Компенсиращ с какво? С консумация, разбира се. Щом успехът сега се измерва с възможностите  да потребяваш – храна, дрехи, тела, автомобили, любови, апартаменти, яхти – ти се втурваш да го правиш, за да не изпаднеш от състезанието. Непрекъснато гледаш как се движи другият по съседната писта и загубваш представа, че финалът се отдалечава с по-голяма скорост, отколкото твоето тичане. Никога няма да можеш да имаш най-добрия телефон, защото докато разгледаш току-що купения, те вече са измислили следващия модел. 

Ще се задъхваш, ще тичаш до припадък, ще гониш крайната цел – насладата, великата наслада, най-после достъпната наслада. Обаче вместо до нея, стигаш до депресията. И за да изгониш депресията, хукваш по новата обиколка. Депресираните хора са чудесни купувачи, те си въобразяват, че могат да напълнят дупките в душите си със стоки. Първо да направим хората пациенти, а после клиенти – името на този обществен строй е консумеризъм. Ние живеем в него.

Ами тъй бленувата свобода, защо не й се наслаждаваме?. Защото засега я притежаваме в онази нейна некрасива форма, която народът е нарекъл слободия. Произвол. За свободата се иска интелектуална отговорност, която ние загубихме някъде по обиколките на несправедливото състезание по успяване.

А и свободата се оказа сложно нещо. Свободата да крадем, да речем. Когато една икономика са разпада и разграбва, когато емблемата на успеха е забогатяването, когато успехът е приравнен към доказателството, че си кадърен човек, това някак автоматично превръща свободата в свобода да откраднеш завод. Ако заводът е ей там и чака някой да го отмъкне, ако открадването му е белег за успех, ако успехът е доказателство за твоята ценност, колко човека ще се сетят, че истинската свобода е да избереш да НЕ откраднеш? 

Тези дни пак си препрочетох „Лакомството“ на Мюриел Барбери. Лежи на смъртния си одър най-известният кулинарен критик на Париж и се опитва да си спомни вкус, който е последната му връзка с живота. Кленовият сос върху пържолата на този прием, трюфелите на онзи коктейл…? Не, и не. Съпругата му, впрочем пренебрегвана цял живот от него заради бляскави жени, следи устните му, за да чуе храната и да му я достави веднага. В един момент той  казва, че е открил спомена за бленувания вкус – еклерчета. Съпругата веднага праща родственик в луксозна парижка сладкарница, защото от рецензиите на мъжа си знае, че там се произвеждат най-добрите подобни десерти. Обаче критикът мълви от леглото: не, в никакъв случай от тези, искам ги в обикновеното целофанено пакетче, каквито продават в кварталния магазин.

Това, което може да ни върне към живота, когато сме загубили вкуса си за него, са обикновените старомодни ценности – почтеност, дълг, отговорност, вътрешна цялостност, достойнство и други такива залежали поради неупотреба стоки. Гладът по тях не може да бъде утолен с великолепието на разточителството. Колкото и да е креслив този разплискващ ни живот, в някакъв момент търсим шепота на най-обикновеното, забравеното, пренебрегваното, защото то е истинският живот. И тогава разбираме, че не успехът, постигнат на всяка цена, е мерилото. А колко близо до себе си сме живели.