Датата 1 януари 2007 г. ще остане завинаги в българската история. На този ден, точно преди десет години, се присъединихме към Европейския съюз (ЕС).

Членството ни в ЕС бе извоювано след изпълнението на всички необходими критерии. То бе плод на много сериозни и последователни икономически, политически и културни процеси, на един изпълнен с емоции преход, с участието на огромен брой хора, на радикален сблъсък между елити, ценностни системи, между „ново и старо”, между „добро и зло”.

Въпреки кризата, която разтърси еврозоната през последните години, въпреки успешния „Брекзит”, терористичните атаки и бежанските вълни, въпреки настъплението на национал-популизма и антимиграционните настроения в общоевропейски мащаб, но най-вече въпреки насажданата теза за „провала” на българския преход, нека се опитаме да бъдем обективни в оценката си за резултатите от присъединяването ни към ЕС, да се противопоставим на неизлечимите евроскептици, на агресивните ксенофоби, националисти и етнопопулисти, както и на демагогията на накокошинените путинофили.

Дори и при актуалните общоевропейски трудности, политическият, икономическият и стратегически ефект от членството ни в ЕС е достъпен за всички непредубедени и предприемчиви хора в България. Без съмнение, успешното реализиране на европейския проект се дължи на двата последователни пълни мандата на управление на страната между 1997 и 2005 г., без участието на БСП, и на политическата приемственост между правителствата на Иван Костов и Симеон Сакскобургготски.

Водената в продължение на 8 години последователна и успешна дясноцентристка политика промени коренно политическия и бизнес климат в страната ни, а оттук и целия ни живот. За съжаление, днес все по-често се питаме, всичко това „сън ли бе или мечта”.

Десет години след присъединяването ни към ЕС, политическата и административната реалност в държавата отново е твърде отдалечена от европейските стандарти. Комунистическата субкултура, бившата Държавна сигурност и руското лоби продължават да властват в обществения ни живот – от „корупционното срастване” между държавата и политиката, през умелото манипулиране и контролиране на медийната среда, до демонстративното авторитарно поведение по върховете на политиката, съдебната система и икономиката.

Ще разберем ли най-сетне, че не можеш да си европеец, ако не си разбрал, че демокрацията не е просто само институционална структура, че тя е и политическа култура. Култура, която изисква от всички нас „по-силно да любим и по-малко да мразим”!

Само европейската политическа култура може да ни стимулира да се придвижим от политиката на оцеляването към постматериалистичните ценности на знанието и духовната реализация. Тук става дума вече не за смяна на политическата и икономическата система, а за „смяна на чипа във всеки един от нас”. В тази метафора на Царя - премиер, известен като „мистър Европа”, се крият предизвикателствата за България оттук нататък.

Препечатваме текста от БГНЕС.

Аспарух Панов е политик, депутат в ХХХVІ Народно събрание и ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). От 1994 до 1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. От 1998 г. до 2013 г. работи в германската политическа фондация "Фридрих Науман" по проекти за България, Македония и Южен Кавказ. Член на УС на Българо-германския форум. Автор е на 4 книги и голям брой публицистични материали.