Черният лебед за древните бил синоним на нещо невъзможно и невъобразимо. И така - докато изведнъж в края на XVII век холандски пътешественици видели такива птици в Западна Австралия. Тогава рядката птица започнала да значи друго: обрат в разбиранията ни. Ливанско-американският писател Насим Талеб я използва, за да построи цяла теория за принципната непознаваемост на света, където бъдещето е населено с невидими за нас черни лебеди.

Да почнем с Вселената. Преди 90 години белгийският теолог Льометр създаде теорията на Големия взрив, при който от малка топка свръхплътна материя, по волята на една сингулария, т.е. немислимо и неповторимо събитие (веднага се сещаме за господа-демиург), Вселената тръгва да се разширява във всички посоки. Преди 19 години обаче стана ясно, че това разширение се случва с нарастваща скорост, която Големият взрив не може да обясни. Появи се хипотезата за тъмната енергия, която следва да е 68% от цялата. Като добавим 28% тъмна маса, се получава едно отчайващо откритие: не знаем абсолютно нищо за 95% от Вселената.

Космогония

Заговори се за червееви дупки, които свързват не само отдалечени точки, но и позволяват пътуване във времето. През 2013 Нобелова награда получиха двама физици, които доказаха съществуването на Хигс бозона, който преобръща представата ни за материята, защото ѝ отнема едно от основните свойства - гравитацията. За да стигнем до най-черния, засега, лебед, върху който разсъждават физиците през последните десет-петнайсет години: модела, според, който Вселената всъщност е мулти-вселена (не uni-verse, а multi-verse), където, подобно на мехурите в кипяща вода, непрекъснато се случват големи взривове и възникват вселени. Във всяка една от тях нещата са малко различни, така че животът се случва по всички възможни начини и в една от тях, например, вие пишете този текст, а аз го чета. Не е ли такава космогония много по-приятна от необратимото, страшно време в този на Льометр? Не е ли много по-подходяща за съвременния човек, свикнал да прескача от свят в свят?

Или да вземем генетиката. Тържествено завършеният през 2003 година проект на човешкия геном трябваше да разчете тайната на човека. Геномът беше направен достояние на човечеството и всеки можеше да го свали  на компютъра си. Първото десетилетие на новия век премина в еуфорични очаквания за идентифициране на гените, причиняващи рак или Алцхаймер; предварително се проведоха яростни дебати за и против създаването на дизайнерски бебета по желание на родителите. На бунището на историята остана просвещенската идея за решаващата роля на условията, а вековният спор nurture – nature изглеждаше окончателно решен. Идеята за контрол е пленителна - и с доброто, и с лошото.

Генетически фантазии

Само че през последните години ентусиазмът завехна. Човешките гени се оказаха наполовина по-малко от очакваните. Над 90 на сто от всички бозайници имат нашите гени, споделяме половината от тях дори с картофа или един вид кръгъл червей. Представете си: червей с 969 броя клетки предава информация през поколения с половината на нашите гени, при положение, че нашите клетки са над 50 трилиона. Самият човек се оказа притежател на значително по-малко от очакваните 100 000 гени – само 34 000, които са идентични за около 99, 9 от човечеството. Значи ние с Вас и Айнщайн - от генетична гледна точка - сме неразличими. Ако не играем номера на физиците и постулираме някакви тъмни генетична енергии, трябва да приемем, че работата е по-сложна: гените явно работят в комбинация като буквите, а тези комбинации зависят от контекста, условията на живот или нещо съвсем трето. Междувременно генетическите фантазии се вихрят и разни патриотични сайтове на Балканите доказват колко древна и автентична е националната ДНК.  

Вижте само колко ята от черни лебеди прелетяха в нашия кратък живот: очаквахме роботите да са машинки, които ни носят чехлите, а те се оказаха компютърни програми, които ни продават стока или ни обливат с помия във форумите; космосът, с който отраснахме, загуби всякаква магичност и го замени нещо съвсем неочаквано - дигиталната вселена на комуникациите; вместо космонавти, които кацат на една или друга планета, днес се вълнуваме от нови апликации - неочаквани начини за пресичане на информационни потоци; наместо да спорим за това дали някъде там ни чакат братя по разум, днес разсъждаваме върху това дали пък целият ни живот не е симулация, извършена от някаква напреднала цивилизация (защо ще има светът квантов строеж, ако това не са битове информация, с която ни моделират свръхумните инженери на бъдещето?).

Сами сме си виновни?

Обръщам внимание на нарастващата скорост, с която се менят теориите и представите за света - тя наистина започва да става отчайваща. А може би причината на объркването ни е в самите нас: очакваме не знанието да разшири представата ни за света, както е логично, а обратно – то да ни даде някакъв магически бутон, който да опрости живота ни. Ами няма, ще става все по-сложно.

Препечатваме статията от Дойче веле.