Казва се, че е рано за обективна оценка на събитията от 10 януари 1997 г., когато парламентът беше щурмуван и впоследствие БСП  беше принудена да се откаже от властта в условия на тежка политическа криза и хиперинфлация. Вярно е, че днес повечето от участниците и свидетелите биха искали да представят тогавашната си позиция в по-добра светлина. Но пък изчакването с оценката също носи своите рискове: нещата да се забравят, да се изопачат и да се вкоренят митове и легенди.

Нещо повече - опасенията от “субективизъм” са стандартното извинение в нашето общество за незаемането на принципна позиция. Лицемерието (опасността от двоен, субективен стандарт) се оказва извинение за архилицемерие (оправдаването на всякакви безобразия поради съучастие в тях и/или политическа изгода). Ето формулата:

  • Стефан Цанев не може да е морален съдник, защото е писал определени стихове на млади години;
  • Щом Стефан Цанев не може, то никой не може да е морален съдник;
  • Ерго, даже Държавна сигурност може да бъде наградена от Вежди Рашидов, като получи орден чрез своя висш служител Димитър Иванов (кой знае защо известен като Гестапото).

В очакване на морални ангели, единствено способни да дадат “обективна” оценка за събитията, обществото постепенно затъва в оценъчна тиня, в която няма не само добро или зло, но дори и здрав разум. Тази оценъчна тиня се разпростира не само върху собственото ни минало, но и при възприятието на случващото се по света. Ето пример:

  • Мерил Стрийп е аплодирала Роман Полански, който е издирван в САЩ за сексуално престъпление;
  • Заради това тя няма право да заема позиция по морални въпроси и по-специално да съди Тръмп, дори когато той се подиграва на човек с говорен дефект;
  • Щом Мерил Стрийп даже няма право на такава позиция, Холивуд и интелигенцията най-добре да си мълчат и да приемат безобразията на новия “човек от народа”;
  • Ерго, в тинята няма разлика между диаманти и камъни...

Дебатите около 10 януари 1997 г. заплашват да превърнат и диамантите, и камъните в парченца кюмур у нас. Скрити зад липсата на “обективна истина”, разнообразни манипулатори или просто объркани умове стигат направо до неистината и не се свенят да я тиражират. За да се избегнат подобни негативни резултати е необходимо да се въведе следното просто методологическо правило:

Когато се твърди, че нещо е факт, то твърдението е за обективната истина и нищо друго. Авторът на твърдението не може дълбокоумно да вкарва всякакви небивалици с уговорката, че това е “неговата” или “субективната” истина. Естествено, всеки може да греши, но за да се разбере, че е сгрешил, псевдо-научни понятия като “субективна истина” или “всичко е относително” трябва да бъдат изоставени.

Не трябва някой да е “говорител на обективната истина”, за да прави твърдения за нея. Вярно е, че в съвременните общества монополи в свободата на словото няма – всеки има право на мнение. Но това не води до пост-модерна релативност и до “всичко минава”. Наличието на различни гледни точки и координатни системи не води до промяна на местата на причина и следствие – обективната логика на света се запазва.

Това важи и за събитията от 10 януари 1997 г. Каквито и гледни точки да има, следното трудно може да се оспори:

  1. Сриването на бъгарската икономика през 1997 г., хиперинфлацията и фалита на банковата система са основният провал на “прехода”. Този провал е виновен за разликата между България и Централна Европа в най-голяма степен. Той бе причината за изоставането ни с около 10 години от първенците в региона;
  2. Този провал се дължеше на политиката на БСП – да се инвестира в нереформирани държавни предприятия, които генерираха големи загуби. Отпускането на заеми за тези предприятия доведе банковата система до колапс, хиперинфлация и т.н.;
  3. Причината за забавянето на реформите – приватизацията на ключови индустрии и либерализация на пазарите - беше направено от БСП по идеологически причини (“запазване на държавен контрол върху стратегически сектори”), но и по корупционни съображения. Идеологическите причини бяха водещи за Виденов, но другите причини бяха по-важни за големи части от партията му. Забавянето на приватизацията направи възможен модела “контрол на входа и изхода” на държавните предприятия от частни субекти, близки до левицата в по-голямата си част. Тези субекти – повечето свързани с ДС – приватизираха печалбите и национализираха загубите на държавните предприятия. Така се родиха “Орион”, а и “Мултигруп”, остатъците от който в момента си раздават медали за заслуги. Корупционните интереси са голямата разлика между България и Словения, която също не приватизира през 90-те – Словения не се срути;
  4. След фалита на банките България беше срината и тотално обезценена държава, на която никой по света нямаше доверие. Нито една централно-европейска държава не постигна такова падение. Връзването на бюджета, стабилизирането на лева, наваксването на присъединителната програма към ЕС трябваше да бъде осъществено от правителството на Костов. То се справи с тези задачи забележително добре. Разпродаването на активи на “безценица” беше без алтернатива в тези условия – никой не би дал заеми на България без подобни програми. За стабилизацията на страната Костов и неговото правителство заслужават безспорно уважение. Това уважение не може да бъде отнето заради корупционните практики, които това правителство безспорно допусна. СДС понесе отговорността си за тези корупционни практики на следващите избори. Но да се говори, че “разграбването” на страната се е случило по времето на Костов, е крадецът да вика “Дръжте крадеца!”. Архи-лицемерът да се извинява с лицемерието на другите;
  5. Фалитът на България не беше организиран отвън – от незнайни спекуланти, които искали да направят пари и да ни изкупят на безценица. Този фалит беше плод на собствена идеологизирана глупост, корупционна безскрупулност и наивност, и слабост на демократичните сили, които допуснаха левицата, бившата ДС и нови опортюнисти да се държат като хищници спрямо обществото. Спекулантите винаги се възползват от срутващи се икономики. Политиците обаче са отговорни, за да не се стига дотам.   

Под формата на “субективни истини” днес и петте точки по-горе са подложени на атаки. Опитът е, да се докаже следното:

  • Че външни сили и “глобализацията” са виновни за провала на БСП от 1997 г.;
  • Че този провал е случаен, а не логично следствие на цялостната сбъркана политика на левицата в периода 1989-1997 г.;
  • Че Костов е направил по-голяма беля от Виденов и Луканов;
  • Че България е тръгнала по грешен път след 1997 г. и сега има шанс отново да се върне към “по-балансирана” позиция;
  • Че Тръмп реабилитира и Виденов и СССР в едно.

Колкото и абсурдно да звучат тези твърдения за помнещите, за младите хора те може и да са “логични”. Както и за бързо или избирателно забравящите.

Всяко време е добро за обективната истина. Тя не е нито вино, нито кисело зеле, за да има нужда от втасване. А в нашия случай зловонието е по-скоро белег за опасни процеси на гниене.

Текстът на Даниел Смилов е написан за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.