Американската политическа класа се пеняви за хакването на редица имейл адреси, свързани с Демократическата партия, очевидно от руското разузнаване и последвалото изтичане на информация от тези имейли по време на последната кандидат-президентска кампания. Казват, че тези изтичания са навредили на Хилъри Клинтън и може би са й стрували избирането.

Преобладаващото мнение е, че стореното от руснаците е недопустимо - че случилото се у нас е нагла намеса от чужда сила във вътрешния ни демократичен политически процес. Днес не чувате кой знае колко за прозрачността и "правото на обществото да знае". Вместо това се набляга върху заплахата срещу американската демокрация, идваща от тези руски действия. Как смеят руснаците дори да се опитват да хакнат личните комуникации на американските политически лидери! Как смеят да се опитват да повлияят на нашите президентски избори!

Но няма ли тук малко двоен стандарт? Тези, които се оплакват, със сигурност знаят, че правителството на САЩ подслушва частните разговори на много хора по света. Агенцията за национална сигурност (АНС), чиято работа е именно да извършва такъв вид подслушване, има бюджет от близо 10 милиарда долара и според статия на в. "Вашингтон пост" отпреди няколко години прехваща и съхранява близо "1,7 милиарда имейла, телефонни разговори и друг вид комуникации" всеки ден.

През годините АНС постигна някои невероятни успехи. Според съвсем наскоро разсекретени документи в един моменг по време на Студената война американска операция по прехващане, ръководена от американското посолство в Москва, "събирала и проучвала разговорите по телефоните в личните коли на ръководителите на Политбюро". както отбеляза Боб Уудуърд през 1987 г., "елитните отряди на ЦРУ и АНС", наречени "специални елементи за събиране на данни", са можели да "извършват чудеса в шпионажа, като се сдобиват с дословни стенограми от срещи на високо равнище между чужди правителства в Европа, Близкия изток и Азия и с телефонни разговори между ключови политици". И правителството на САЩ не само е шпионирало врагове и терористи. То е и вероятно продължава да бъде много силно заинтересовано от това какво говорят един за друг лидерите на приятелските страни. През 1973 г. например Артър Бърнс - тогава председател на борда на Федералния резерв на САЩ, отбелязал в дневника си, че американското правителство очевидно е знаело "всичко", което става на срещите на германския кабинет.

Трябва ли да се гневим заради всичко това? Този вид шпионаж, когато го правим ние, масово се смята за приемлив. Съмнявам се дали има дори един човек от американския елит в системата за сигурност, който би искал да се върне в дните, когато "джентълмените не си четяха взаимно имейлите". Но ако ще подслушваме другите страни, не трябва да бъдем прекалено изненадани - да не говорим за разгневени - когато другите страни го правят с нас.

В дадения случай обаче политиците сеа гневни не толкова от самото хакерско проникване. А от факта, че тази информация бе използвана за влияния върху изборите. Но и тук се прилага известен двоен стандарт. От 1945 г. насам Америка се намеси във вътрешните политически дела на други страни, което се разбираше от само себе си. Главната ни опора бе, че свободните избори са нещо чудесно, доколкото изходът от тях не е такъв, какъвто не се харесва на американското правителство. Много от тези епизоди - Индокитай,ь Конго, Чили, Доминиканската република и т.н. - са много добре известни. Други случаи - като Гаяна, където администрацията на Кенеди упражни огромен натиск върху британците, за да се попречи на Чеди Джаган да дойде на власт по демократичен път - са по-малко известни. По време на Студената война тази практика се прилагаше по-често, отколкото хората си мислят.

В действителност САЩ се чувстваха в правото си да се намесват, понякога открито, във вътрешните политически дела на нашите демократични съюзници. Със сигурност повечето хора не подозират, че такива намеси са били чести в края на 40-те г. Да цитираме един пример. Американският посланик в Париж  според собствения му дневник казал на френския премиер през 1947 г.:

"Без комунисти в правителството."

САЩ първо казват на германците да гласуват за Аденауер, а по-късно помагат за отстраняването му от власт. Снимка Уикипедия

Но дори след като ситуацията в Западна Европа се стабилизира, пряката намеса не е била поставяна под въпрос, ако залогът е бил твърде висок. Администрацията на Айзенхауер например дава на германците ясно да разберат за кого иска да гласуват на изборите през 1953 г. Според германските политически анализатори, изследвали подробно това, тази намеса води до убедителна победа на консерватора Конрад Аденауер. Десетилетия по късно обаче, след като американците се скарват с Аденауер, правителството на САЩ играе водеща роля в отстраняването му от властта - изключителен епизод, за който дори днес много малко хора и от двете страни на Атлантика знаят.

Нито един от тези случаи не трябва да бъде смятан за част от далечното минало. Навиците, създадени по време на Студената война, остават в много голяма степен непокътнати. Американското правителство все още смята, че има правото да влияе върху резултатите от изборите в други страни. Всички си спомнят как президентът Барак Обама предупреди британците точно преди вота за "Брекзит", че ще бъдат "на край на опашката" за търговски споразумения със САЩ. Вероятно Обама просто е предупреждавал британските гласоподаватели за неизбежните последици, а не е отправял категорични заплахи. Но при всички случаи той активно се опитваше да повлияе на изхода на самия референдум.

Но по-малко познатият случай на американска намеса в украинската политика е доста по-показателен. През 2014 г. Виктория Нюланд - висш представител на Държавния департамент, бе записана, вероятно от руското разузнаване, да разговаря с американския посланик в Киев Джефри Пайът. Записът от този прехванат телефонен разговор скоро бе публикуван в YouTube. Ясно бе, че Пайът и Нюланд имат някого, когото много искат да управлява Украйна. Ясно бе също, че САЩ (нека използваме думите на Пайът) имат "сценарий" да донесат политически промени, които са им по вкуса. Както отбеляза "Вашингтон пост", те разговаряха "като политически стратези или дори като партийни лидери в опушен килер. Като използваха кратки условни думи и прякори, те споделиха какво искат да направят опозиционните фигури да обсъдят как най-добре да повлияят на някои решения на опозицията". Нищо от това не бе сметнато за излизащо от рамките на приличието и никой не обърна тогава достатъчно внимание на аферата "Нюланд". Вместо нея бяха сочени руснаците, че си позволили да подслушват и след това да разпространят разговора.

Излиза, че докато ние имаме правото да се намесваме във вътрешните политически дела на всякакви страни по света, е възмутително, ако някоя от тях направи същото с нас. Ние имаме правото да подслушваме личните комуникации на лидерите на чуждите страни, но е възмутително, че те се опитват да хакнат имейл адресите на американските лидери и техните приятели. Америка е "незаменимата страна" и правилата, които важат за другите страни, просто не се отнасят за нас. Това са негласните убеждения и не е трудно да си представим как чужденците реагират на поведението, до което те водят. Идва ли ви на акъла думата "арогантен"?

Моето лично усещане е, че такъв двоен стандарт е морално отблъскващ и политически контрапродуктивен. Не смятам, че тлябва да си приписваме права, които не бихме дали на другите. То това означава, че предвид начина ни на поведение не трябва да се сърдим, ако други страни се държат по същия начин. Ако подходим с тези мисли към последната афера с имейлите, трябва да приемем спокойно това, което направиха руснаците. Това бе в съответствие с начина, по който работи светът - един свят, който до голяма степен създадохме самите ние.

----

* Авторът е американски историк, почетен професор в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Коментарът му е публикуван в изданието "Форин полиси". Заглавието е на Клуб Z.